Month: April 2021

Пиши ни на: 12pisma@gmail.com

Следвай 12 писма до дванайсетокласниците във Facebook

Следвай 12 писма в Instagram

Скъпи абитуриенти, извинявайте! Аз самата нямах абитуриентски бал, защото вече бях професионална тенисистка и пътувах по света за различни тенис турнири. Докато пътувах, завърших едно американско училище “по кореспонденция”. Изпращаха ми учебниците и тестовете по пощата, после връщах попълнените тестове. Без учители и без съученици и с убеждението, че средното образование не е кой знае какво. В малкото ми свободно време научих много повече, като четях много книги, гледах филми, слушах музика и пишех писма на приятели. Когато тези приятели завършваха училище, в средата на 90-те, животът в България не беше хич лесен. На тях не им пукаше особено, на тази възраст живееш повече в мечтите и плановете си, а не толкова в истинския живот. Предполагам, че и на вас сега не ви пука много за това, което се случва извън групата на приятелите ви, но най-вероятно вече знаете, че се случват сериозни неща и че поколението ви вече е част от историята.

Помните ли как разбрахте за секса? Първо ви се струваше абстрактно, неясно и далечно и че се случва на някакъви други хора. По същия начин сега ще стигате до нови теми, за които сте чували вече, но не са ви засегнали. И те ще определят живота ви.

Когато си малко дете, си строиш къщички и колиби. Който има късмет, си има собствена стая. Аз моята стая в Младост 1 я делях с двете ми големи сестри. Като порастваш, започваш да се вълнуваш от това, което се случва извън стаята, после извън двора, извън квартала, извън града, извън държавата, в природата и по света. Докъдето стигнеш. И на всеки от тези етапи на осъзнаване, се връщаш да погледнеш себе си, за да разбереш пак каква част си ти от всичко това. Това е много трудно, човек често се чуства малък, уплашен и изгубен, трябва смелост и увереност, за да продължиш. Затова много хора спират, слагат граници, и нищо отвъд не ги интересува. А това вътре го обявяват за най-великото и важно на света. Моля ви, никога не спирайте да разширявате гледната си точка и знанията си! Защото макар и често да е страшно и объркано, само така ще продължите да пораствате и само така ще можете да сте част от хората, които променят света. Никога не спирайте!

Трудно ми е да ви пиша, защото се чуствам като сервитьорката, която на края на бала идва при вас и ви казва, че ще трябва да платите и сметките на предните випуски. Скоро все повече от вас ще стигнат до темата за климата. Ще разберат, че нашето поколение е знаело всичко, но не е успяло да спре на време унищожителния поход. И че не става дума за “природата” от картинките и фоновете на компютрите ви, а най-вече за вашия живот, за близките ви, за човешката цивилизация.

Темата за климата ще промени живота ви. Моля ви, бъдете активни граждани и нека вашето поколение, затрупано със стари сметки, бъде поколението, което ще промени хода на тази история. Вече няма да можете да си стоите в стаята; каквито и граници да измислите, няма да ви предпазят, проблемът ще достигне до всички, дори и тези с най-високите огради. Моля ви, бъдете активни, махайте оградите, използвайте правата и енергията си, за да сте част от тези, които ще се справят с климатичната криза.

Търсете съмишленици; заедно винаги сме по-силни. И моля ви, не спирайте да се борите! Рано или късно ще сте много ядосани на моето поколение. Затова тук ще завърша с любимия ми, когато бях колкото вас, писател, Кърт Вонегът:

“Dear future generations: Please accept our apologies. We were rolling drunk on petroleum.”

*****

Магдалена Малеева е българска тенисистка, достигнала до четвърто място в световната ранглиста. След края на тенис кариерата си Малеева се завръща в България и се захваща с екологичната инициатива Горичка, с Тенис клуб Малееви в София, с производство на качествени храни harmonica.

Скъпи приятели –

Казват, че можеш да научиш младите на много неща, но по най-важния въпрос – как да живеят – те трябва сами да намерят отговорите.

Но също така казват, че най-далече виждат онези, които стъпват на раменете на предците си.

Пиша ви това писмо, за да ви разкажа за някои важни и не съвсем очевидни уроци, на които са ме научили онези трийсетина година, които ни делят. С други думи – леко се привеждам и ви подлагам гърба си. Дали искате да стъпите на него вие сами ще решите.

В годината, в която завърших училище, ми се случиха няколко важни неща.

Първото е, че кандидатствах в университет. Току-що бяха променили закона и това беше първата година, в която, ако бъде приет в университет, човек можеше да отложи задължителната (по онова време) казарма.

Второто е, че не ме приеха. Писаха ми двойка по литература. Дотогава и за миг не беше ми хрумвало, че нещо подобно може да ми се случи. Темата беше „Красивото у Йовков“.

Третото беше осъзнаването, че все пак ще трябва да вляза в казармата, което предизвикваше у мен същински пещерен ужас.

Влязох – и докато бях в казармата, комунизмът падна. Другарите станаха господа. Гласувах за първи път. Представителят на СДС в Банкя обеща, че ако го изберем, ще предложи намаляване на военната служба. Избрахме го, а той изпълни обещанието си. Излязохме с половин година по-рано.

Между другото, това е единственият случай в живота ми на избирател (поне до момента), в който някой политик е изпълнявал обещанието си.

Кандидатствах отново, пак с литература. Този път се падна Ботев. И пак получих двойка.

Майка ми беше на ръба на нервна криза.

Накъде по това време научих, че в Благоевград се канели да строят американски университет. Кандидатствах и там, друга възможност така или иначе не ми оставаше. Отпърво и там не ме приеха, после се оказа, че имало компютърна грешка. (Така казаха за пред хората, истината научих сетне, а именно – че били забравили единия от общо седем кашона с писмени работи зад вратата на изпитната зала).

Колкото и да не ми се вярваше, най-накрая бях приет. Освен че майка ми избегна сигурна депресия, резултатът беше, че попаднах в система, която изповядваше съвършено различно отношение към студента, към човека изобщо. В основата й бяха разбирането за свобода, за уважение към отделната личност, за свещеното право на личен избор.

В началото на 90-те това беше не просто глътка свеж въздух; беше значимо и незабравимо приключение, от онзи калибър, който променя човешкия живот, който чертае пред теб пътища, които не си знаел, че съществуват.

Това е и първият урок, който искам да споделя с вас днес. За целта вземам назаем думите на един от любимите ми писатели, американеца Кормак Маккарти:

„Никога не знаете от какъв по-лош късмет ви е спасил лошият ви късмет.“

По ирония на съдбата, днес се занимавам професионално именно с това, за което оценяващите писмените работи в СУ преди трийсет години ме счетоха за (очевидно) непригоден. Издател съм в едно от най-уважаваните български издателства, с повече от 40 турнета със световноизвестни писатели зад гърба си.

Истината е, че издателството бе създадено от майка ми, а аз се присъединих доста по-късно.

Но също така е истина, че моят път се оказа доста различен от нейния. Допреди моето появяване в издателството нямаше преводни автори, а днес са над 150. И, което е по-интересно: 95% от важните ми бизнес контакти не са наследени от майка ми, а са плод на собствените ми усилия.

Често ме питат: как избираш заглавията и авторите? Когато им отвърна, че „те сами се избират“, хората се усмихват неразбиращо.

Затова им давам пример с първата книга, която издадох: „Мръсна хаванска трилогия“ от кубинеца Педро Хуан Гутиерес. Бях купил правата и книгата вече беше преведена. Дори оформление си имахме. Трябваше ни само снимка на автора за задна корица.

Една приятелка ми каза, че видяла в интернет чудесна снимка на Гутиерес от някакъв канадско-ирански фотограф, на име Бабак Салари. Защо да не се свържем с него, попита. Писахме му, той ни отговори, прати ни снимката, после от дума на дума уговорихме да му направим цяла изложба. Бабак дойде в София, влюби се в нея и остана няколко месеца. Станахме близки приятели. Оттогава са минали 13 години, но не е минала и една, през която той да не се върне тук.

Около година след първото си идване, Бабак ме свърза с приятеля си Рауи Хадж, канадски писател от ливански произход, който току-що беше получил една от най-престижните литературни награди в Европа. Купих правата му и го издадох. Направихме и литературна обиколка из страната, после още една.

Когато купувах правата му, неговият агент, който не беше чувал за нашето издателство, поиска да знае повече. Когато му разказах, той възкликна: „О-о, имам една книга точно за вас! Писана е от британец, но се разказва за България.“ Помислих, че нещо ме баламосва. „Ако имаше такава книга щях да знам“, рекох, „навярно бъркате България с Румъния?“

Но не, не ме баламосваше. Книгата беше „Соло“ на Рана Дасгупта, британец от индийски произход, с когото впоследствие обиколихме България и направихме десетдневно турне със седем премиери – едно от най-запомнящите се литературни турнета в живота ми.

След една от споменатите премиери (в Стара Загора), към мен се приближи непозната жена. Представи се като преводачка от нидерландски, похвали ме за избора на автори и ми предложи книга, която не бях чувал дотогава: „Къщата на джамията“ от Кадер Абдола.

Досещате се накъде бия: около година по-късно двамата с Кадер обиколихме България, а една от премиерите ни беше на същото място, където за първи път научих името му.

Тук трябва да отворя мъничка скоба и да призная следното: всички тези безбройни литературни пътувания бяха възможни само защото играех ролята едновременно на туристически агент, шофьор, организатор, преводач, актьор, литературен критик и конферансие едновременно. Хората си мислеха, че правя нещо луксозно и скъпо, а на практика плащах за едноседмични турнета със световноизвестни писатели малко повече от месечния наем на един рекламен билборд на магистралата. И истински, ама истински се забавлявах.

Така, преди дори самият аз да го осъзная, бях натрупал сериозна и респектираща издателска биография.

Именно това е вторият урок, който искам да споделя с вас днес: човек трябва да намира начин и да прави нещата, в които вярва. Тези неща винаги водят до други неща, те пък – до трети. И истински важното е някъде там по веригата, макар да е скрито от погледа ти в началото. Само че ако не започнеш – по всяка вероятност никога няма да стигнеш до него.

Именно това има предвид Свети Франциск от Асизи, когато казва:

„Първо направете необходимото, след това възможното; и изведнъж ще се окаже, че сте постигнали невъзможното.“

* * *

Както добре знаем от приказките и филмите, поуките винаги пристигат в групи по три. Затова преди да съм ви отегчил съвсем, бързам да споделя третата.

Може би ще се изненадате, но тя не идва от устата на писател или светец, а от един от най-богатите хора в света – единственият човек преди епохата на Фейсбук и Амазон, стартирал от нулата и стигнал до челната десятка в легендарния списък на 100-те най-добри компании на списание Форбс.

Името му е Уорън Бъфет, на 89-години е, и въпреки многомилиардното си състояние продължава да живее в родната си Омаха в невзрачния щат Небраска и да си купува все същия сандвич от местното ресторантче на път за работа (в различни варианти, които струват между 2.75 и 3.15 долара – в зависимост от настроението му през деня).

Ето какво казва той:

„Като правило търся у човека само три качества – интелект, енергия и почтеност. Но ако третото липсва, първите две нямат никакво значение.“

С това и ще завърша: без значение с какво се захващате и с кого работите, почтеността е здравата основа, на която трябва да градите всички свои взаимоотношения.

Ако сте упорити и последователни, останалото ще дойде с времето.

Всъщност, ако не съм ви изгубил по пътя и сте прочели писмото ми до тук, вие най-вероятно вече го знаете. <3

****

Манол Пейков е издател и преводач, носител на наградата на Съюза на преводачите и националния приз "Христо Г. Данов", двукратен носител на награда "Пловдив". Съсобственик е на издателство "Жанет 45" и на едноименната печатница. Съосновател на звукозаписно студио "Пекарната", в което са записвали Котарашки, Лиса Джерард и Шинейд О'Конър.

12 писма до дванайсетокласниците е един проект, който се роди от ковид19 кризата през месец май 2020 година. Бяхме затворени в домовете си, бяхме силно ограничени в движението си, все още не се виждаше никакъв изход от ситуацията. А сезонът на баловете наближаваше с пълна сила и заплашваше да остави абитуриентите на 2020та без бал, без възможност за официална раздяла с дванайсетте години в класната стая, без цветните рокли, официалните костюми, без фойерверките и радостното броене до 12 по улиците. Без ритуала на инициация, чрез който като общество приемаме завършилите училище в света на големите.

Тогава дойде идеята да предложим едно различно преживяване на завършването. Да покажем на младите хора, че и без шумните шествия по улиците ги виждаме. И без радостния глъч на завършването ги чуваме. Че разбираме объркването им; че и ние сме били там. И ги чакаме да дойдат при нас, въпреки трудната ситуация, в която се бяхме озовали всички заедно. За да градим заедно един по-добър свят.

Така се роди идеята за послания, които да им изпратим – 12 на брой. Искахме да вложим различна символика в броенето: 12 писма, в 12 последователни дни. Искахме да отправим послание не само към абитуриентите, но и към цялото общество в този критичен момент: родителите, учителите, университетските преподаватели, които посрещат новия випуск всяка есен. А какъв по-хубав момент да започнем тази нова традиция, изтъкана от думи, от писма, от послания, от празничния 24 май.

12 писма до 12класници продължава и през 2021.

Здравейте, мили млади хора!

Това е 11-тото писмо от тази вдъхновяваща поредица. По мое време завършвахме гимназия след 11 клас, така че викахме на бала, броейки само до 11. Е, спестявахме си няколко минути викане за нощта (с едно число по-малко всеки път). Но после момчетата ни губеха по 2 години за военна служба. Всъщност озовавахме се във възрастния свят далеч по-незрели от вас. Вашата година в ‘‘повече‘‘ е ценно време за развитие, струва ми се. Но ето, че сега тя вече изтича.

Поканиха ме да ви пиша като психолог, защото работя с млади хора като вас и вярвам, че мъничко им помагам да започнат да разбират себе си и другите по-добре.

Предлагам ви някои практически изводи за неща, които зная със сигурност. Не само защото невро-науката и психологията ги документират, а защото сама съм ги изпитала на гърба си.

В края на 80-те имахме една официална абитуриентска вечер, и една – само наша си, по-неофициална. На втората ни абитуриентска вечер аз не отидох, дори не помня защо. А на другия ден получих по пощата малък, неподписан пакет с касетка – тогава слушахме музика от касетки! - с компилация от песни. Явно беше от някое момче,  с което сме се разминали предишната вечер. Беше ми направил плейлист.

Пазих касетката поне 10 години след това, докато не се изгуби, заменена от компакт дисковете. Така и не разбах кой я беше изпратил...

В това писмо бих могла да ‘‘предам нататък‘‘ този анонимен жест. С вас не се познаваме – за първи път чувате името ми: музиката ще ни свърже по-бързо. Музиката е най-добрият начин за прекарване на времето според Стравински. Към всяка от моите идеи в писмото има и по една песен. Можете да слушате съответната песен, докато четете. Или си я пуснете след това.

Ето ги тези седем съвета (с повече от 7 неща на брой човешкият мозък по правило се затруднява). Ако искате, четете „бавно” – например, само по един съвет на ден. 

1. Край с ученето? Надали. Учим цял живот. Учим от всичко. Не е задължително да имаме учител, нито класна стая. Нито да сме в модерна зала за конференции с презентации и слайдове. Ученето се случва като тайнство – то е тази интимна част от живота на мозъка, която работи дори и докато спите, дори и да не го искате. Като силна и трайна любовна връзка. Ученето, освен усвояване на идеи и мисли, е и игра с въображението, понякога дори с невъзможни и нови светове. Когато се случва истинското учене, вие сте и художникът, и моделът на една картина. Съветът ми тук е, когато „играете” с нови идеи, пишете на ръка! Да, има чудесни, страховити и бързи програми, инфо-графики, таблици, магии на технологиите, изкуствен интелект. Но изследванията показват, че все още мозъкът ни ражда най-добрите идеи, когато в ръката ни има молив и той „играе” с листа.

Alanis Morrissette: You Learn

• Зрялост. Кой кога достига зрялост? И за какво им е на хората да сложат една черта – ето, от тук нататък вече си зрял и значи си отговорен, мъдър... От друга страна, сигурно голяма част от родителите ви, (в това число и аз), ще си признаем, че не винаги се чувстваме достатъчно зрели. И че понякога чуваме от вас неочаквано зрели съвети и мисли, което кара сърцата ни да трепнат от гордост.

А мъдри ставаме всъщност в момента, в който разберем, че не сме център на света, че има още други, стотици милиони като нас, че в много случаи те ще са по-успешни, по-знаещи...по-различни от нас и че въпреки всичко, ние сме ОК с това откритие. Помъдряваме в момента, когато усетим, че няма само лошо и добро, черно и бяло, ‘‘тъпо‘‘ и ‘‘яко‘‘, морално и неморално, аз и ти, ние и те, а че има неизброими нюанси в човешките истории за всичко, което можете да си помислите. И всичките тези нюанси могат да ни направят щастливи в един момент, а нещастни – в друг.

Порастваме, когато успеем да преглътнем обида и да простим.

Cass Elliot: Make Your Own Kind of Music

• Когато взимате важни решения, а сте объркани и се колебаете, вижте от какво точно ви е страх. Защото страхът, дори и да го замитаме под душевното си килимче, си стои там и прашасва, а може и да ни спъне ненадейно. Затова първо се справете със страха си. Вгледайте се в себе си и го потърсете. Дори го назовете. Да бъдеш смел не значи да не знаеш какво е страх. Смелостта е приемане на страха, познаване на себе си в момент на силен страх. Всички се страхуват. Когато бях малка си мислех, че родителите ми са супер-герои, безстрашни и побеждават всякакво зло. Много деца мислят така. И после, когато срещнат страха в очите на родителите си, се чувстват излъгани. Страховете на всеки човек се свеждат до тези два:  дали съм достатъчно ценен и дали ще ме обичат. И това може да ни извиси, но и да ни разболее, да ни направи едновременно уязвими и агресивни. Тъй че, сприятелете се със страха си.

Pink: Try

• Ти си аз и аз съм ти. Колкото и да намираме различия между нас и да вярваме в собствената си уникалност, всъщност всички сме много еднакви. Цялата първа част от професионалния си живот изучавах и изследвах различията между хората. Обучавах другите да ги разпознават, разбират, да се свързват въпреки тях. Сега, години по-късно, вече разбирам колко еднакви сме всъщност. Различията ги има, разбира се. Тук са си, няма да ни избягат. Но всичко, което ни прави хора отвъд местоживеенето, отвъд класата, възрастта, цвета на кожата, убежденията и религията, предразсъдъците, нравите, отвъд конфликта, трагедията, комедията в отношенията ни, отвъд всички парадокси на този живот, е едно и също: Всички искаме да сме добре, да се разбираме с хората, които обичаме, да „побеждаваме‘‘ това, което мислим за несправедливо, да можем да вземем от живота онова, което разбираме под щастие, да сме сигурни, че то ще дойде до нас, сега, тук, веднага....И сме толкова еднакви в страховете си и силните си желания, че приличаме на кошер с опиянени и объркани пчели. Затова следващия път, в който сте заслепени от гняв към някого, спрете за момент и си представете как той/тя са били също деца и ги е било страх. Поставете се на тяхно място...Бъдете съпричастни. Полагайте усилия за по-осъзнато общуване.

Black Eyed Peas: Where is the Love?

• Когато си сам. Или сама. Когато няма дори на кого да се обадиш по телефона..., не само, когато няма кой да те разбере, но когато наистина няма никой. Ще ти е тежко. Но, сред милиардите хора, винаги има и човеци, които ще бъдат в точния момент, на точното място. Може би просто трябва да изчакаш търпеливо този момент. Не е лесно да си търпелив, когато времето, твоето време, тече и без това доста бавно. Светът те дърпа по-силно от гравитацията, трудно е да забавиш темпото, когато се носиш на гребена на вълната. Не е лесно. Но е възможно.  Спри за момент и се огледай наоколо в това, което е. Не в това, което искаш, или не искаш да бъде. А в това, което е. Тук винаги има утеха. Може да не е нужният отговор на всяка цена. Може да е нов въпрос, който стои до теб като приятел. Тогава, точно в този момент, ще усетиш света, себе си, и всички възможности, които те очакват.

The Rembrandts: I’ll be There For You                        

• Конфликтът с родителите. Семейните истории се повтарят. Децата порастват, децата им – също. Често носим драскотини и рани от детството, от конфликта с родителя, породен от борбата му със себе си, от неговите мечти и страхове за нас. Ще ви дам „рецепта‘‘ как да се ‘‘излекувате‘‘ от това (иронизирайки всички публикации за алгоритми на лесно справяне с проблеми): Дори и все още да сте ядосани на вашите родители, (като всеки тийн), в удобен момент просто идете до майка си, баща си, хората, които са ви отгледали и на които сте най-сърдити, и ги прегърнете – ей така, спонтанно. Не казвайте нищо. Просто искрена прегръдка. За половин минута. (И само ако не сте в карантина!). Докато ги прегръщате, си кажете на ум: „Прощавам ви всичко, за което сме били в конфликт‘‘.  И за да завършите тайнството, идете  при баба си и дядо си, дано да са живи и здрави, но дори и да ги няма до вас, си ги представете, прегърнете ги и този път мислено си кажете: „Прощавам ви за грешките на мама/татко, които са допуснали с мен‘‘...Ако мислено простим на предците си, отваряме пространство за обич и доверие към децата си. Или както мъдро се казва в поговорката: „Ние не наследяваме земята от предците си, а я взимаме назаем от децата си‘‘. 

The Beatles: All You Need Is Love

• И накрая– Не се взимайте непрекъснато на сериозно. Разбира се, към решенията, които избираме за живота си, за хората до нас, за излизането от конфликт, за прошката, трябва да сме много внимателни. Но хванем ли се в непрекъснато мърморене, в черногледство, критикарство и най-вече в самосъжаление, време е да се вслушаме в песничката на Монти Пайтън: Винаги гледай на живота от светлата му страна.*

Monty Python: Always Look on the Bright Side of Life

На добър час, Випуск 2020!

Jazon Mraz: Have it All!  

Станислава (Стаси) Запрянова-Кинг е психолог, майка, учител на деца, преподавател на студенти, консултант на бизнеси, коуч на младежи,  изследовател и съветник на екипи с културни различия и междукултурна комуникация, учител по MBSR (Mindfulness Based Stress Reduction), организатор на граждански протести, доброволец в подкрепа на хора с психически проблеми. Съавтор на обучителна книга от поредицата Cultural Detective© за българската култура и ценности.  Живее на различни места из Европа, в момента във Великобритания, но винаги, когато може, се връща в България, за да черпи вдъхновение. Въпреки че още не е намерила начин как да бъде едновременно на две места, силно вярва, че само в многообразието и на път човек открива своя смисъл.

С леген до Сидни

Мили мои, ядосвате ли се, че най-щастливата година на живота ви досега май се оказа най-обърканата? Трябваха ли ви тези вируси, карантини, икономически колапс точно сега? Подозирам отговора ви, след като 15 хиляди от вас поискаха от просветния министър да бъдат върнати отменените церемонии в училищния двор. Знаехте, че това ще бъде последната ви възможност да стъпите там като гимназисти. След това ще ходите само като родители, учители или да ритате в кварталното мачле. Впечатлен съм, защото не помня кога за последен път 15 хиляди български младежи са искали нещо от българското правителство, пък било то и чрез група във Фейсбук. Нека се превърне в навик за вас!

Датата наближи и отмина. Доучихте си онлайн и така станахте първото в световната история поколение виртуални абитуриенти. Някои от вас дори сложиха вечерни рокли и костюми на паркинга вместо в ресторанта и оставиха медийните фотографи да ви снимат в този светски жанр с традиции. Не се сърдете, когато другите ви се присмиват как изглеждате. Нали те са били точно същите! Обещайте ми и вие да не се присмивате на децата си, когато панталоните им стигат едва до глезена, а роклята е с един номер по-малка. Не настоявайте да са с кецове, ако искат да са с обувки от черна кожа. Не ги карайте да са „Гучи“, ако искат да са „Ванс“. Те ще бъдат наперени точно колкото вас и нека това ви радва.

Животът ви продължи дори когато изглеждаше, че е замрял, нали? Забравете яда и обидата, уважаеми абитуриенти. Поздравявам ви, че стигнахте дотук! Първият истински голям успех за повечето от вас е самият факт на завършването. Никой не го е направил вместо вас – нито родителите са ви учили уроците, нито министърът на просветата ви е подарил дипломата, защото сте го помолили през Фейсбук. Колкото до трудностите, може да приемете, че вместо пералня с гаранция, която изкарва бельото ви белоснежно и чорапите ароматни като от реклама, сте получили леген и калъп сапун. Не се шегувам – смятам, че сте първото поколение след 1989 година, което изпита на собствен гръб колко ефимерни могат да бъдат удобствата на модерния живот, и как цялата ни цивилизация, пътувания, ситост и доволство не са дадени веднъж завинаги. Вие разбрахте колко лесно всичко това може да се стопи и ще го цените повече, надявам се.

Затова оставете всичко друго, погледнете най-близките си право в очите и нека се изчервят недоумяващо преди да се досетят, че просто искате да ви поздравят отново. Благодарете им, че ги има и се усмихнете на собственото разочарование от последните три месеца, защото след година то ще изглежда доста по-маловажно, а след десет почти ще сте го забравили. След две десетилетия ще сте събрали събития за пълен живот, в който 2020-та година ще остане просто любопитна бележка под линия. Разкажете за нея на децата си – на същите онези, които ми обещахте да не съдите, нали? Един ден ще се просълзите, когато те са абитуриенти и ви карат да се изчервявате, като ви гледат изпитателно в очите. Покажете им снимките си, освен ако дотогава дигиталните формати не са се променили толкова, че да няма програма, с която да ги отворите. Все едно – нали вие ще сте там!

Нека ви разкажа и аз нещо. Днес трябваше да кацам от Сидни в Лос Анджелис, с полет през Науру, столицата на Фиджи. Трябваше да съм пълен с енергия и впечатления, след очаквано чудесно представяне на голяма научна конференция. Десетдневно пътуване-мечта, замислено отдавна, в което бях вложил години труд като университетски преподавател, студент и журналист.

Вместо това останах вкъщи заради световната карантина и сега гледам невярващо по телевизията разрушенията от протестните сблъсъците в десетки американски градове. Не знам с какво повече може да ме учуди тази година, но не смея да кажа, че неприятните изненадите са свършили, макар и да не сме я преполовили още.

Отмененото ми посещение на Австралия беше една от тях. Ще кажете, какво толкова – преглътнал бил едно провалено пътуване, което може да се състои наесен, догодина или след пет години. Не си е загубил работата, дори не се е разболял от коронавирус. Що за капризи? Човек винаги може да гледа „Дънди Крокодила“ по нета и да си вземе бира „Фостърс“ от магазина. Операта в Сидни, казват, също не била кой знае колко впечатляваща отблизо.

Може и така да е, но обидата ми относно отмененото пътуване не беше защото то е чак толкова неповторимо, за разлика от вашето гимназиално дипломиране, или защото е най-голямото нещастие, с което съм се сблъсквал за 51 години живот. Дори ми е смешно да ви го разказвам сега. Ала преди два месеца усетих яд и разочарование, когато научих, че няма да мога да пътувам, сякаш някой ми беше грабнал от ръцете нещо, което съм извоювал с огромни усилия.

Имах известни основания да се чувствам така.

В началото на 2012 г. седнах в инвалидна количка, след като се разбих на ски в планината. С пот, стиснати челюсти и много търпение си върнах всичко, освен медицински невъзможните неща. Не мога да ходя и чувствам от гърдите надолу, но от началото на 2013 година съм отново на работното си място в университетската аудитория. Е, не стоя зад катедрата, а седя пред нея и гледам студентите си отдолу нагоре, но каква е разликата? В началото ми изглеждаше страшно несправедливо, че другите могат да правят неща, които аз вече не мога, и очите ми се овлажняваха автоматично, щом излизах на улицата. Нощ след нощ сънувах реалистично как ходя и се събуждах призори, облян в пот и страшно разочарован, че не мога. Всичко това премина от само себе си за около година и половина. После научих, че подобни сънища са много характерни за хората, загубили краката си, точно както ходещите сънуват, че летят. Липсват ми планинските преходи и понякога ме бодва завист, когато приятелите ми отиват на дълго катерене по някой калифорнийски масив, но пък аз тръгнах отново на ски – седнал – и доста ми харесва. Правя го при всеки удобен случай, защото не знам дали слънцето бори вируси, но ароматът на топящ се сняг със сигурност побеждава всяка меланхолия.

Към средата на 2013 година вече отново шофирах автомобил, макар и с адаптирано управление. Беше ме страшно шубе, признавам, и първия път почти успях се пребия, но сега не мога да си представя живота без тази новоизвоювана самостоятелност. Все толкова съм зле с успоредното паркиране, разбира се. Това никога няма да се подобри.

През лятото на 2016 се качих пак в самолет и се осмелих да нощувам в хотел, а не вкъщи. Малко е страшничко да видиш как ти прибират инвалидната количка в багажното отделение и да си мислиш какво би станало, ако случайно я загубят или счупят. Да, налага ми се да правя подробен план преди да тръгна на път и съм водил неведнъж битки дори в уредена държава като САЩ. Въпреки това, след като веднъж се отпуших, не съм се спрял и съм кръстосал Северна Америка надлъж и нашир.

До лятото на 2019 година не се бях осмелявал да прелетя океана и да се върна в България, където се прибирах иначе редовно всяка година. Престраших се и го направих. Беше незабравимо, две седмици на адреналин и приятелски усмивки! Сега смятам да пътувам отново редовно до родината си и искам да помогна българските градове да станат по-достъпни за хора в инвалидни колички.

Следващата ми цел беше да опитам и други континенти, и да пътувам през по-просторни океани. Така се роди и идеята с Австралия. Всяка честно извоювана победа над обстоятелствата ни носи сладко удовлетворение, но също увеличава амбицията да направиш повече.

Заради всичко това провалът на операция „Сидни“ не беше просто несъстояло се туристическо удоволствие или леко препъване в професионалните ми планове. Приех го като лична обида. Как така, защо, та аз не се страхувам от някакъв си вирус! После осмислих ситуацията, смирих се и свикнах с нея, както става винаги. Насочих си мислите другаде. Точно както направихте тази пролет и вие, и целият свят.

Никога повече няма да станете абитуриенти. Няма да можете да започнете отново 2020 година и няма да имате последен учебен ден. Няма да сте друг път на 18 години.

Обаче може да получите абсолютно всичко друго. Ако перифразирам клишето от „Казабланка“, мога да ви обещая, че винаги ще имате не само Париж, ами и Сидни, Фиджи, Лос Анджелис. Копенхаген. Тирана и Кейптаун. София и Бургас. Ще отидете на всяко място, на което поискате, географско и метафорично.

Важното е винаги да умеете да си изперете чорапите в леген.

-----------

Професор Христофор Караджов преподава журналистика в Калифорнийския щатски университет, Лонг Бийч. Той пристига в САЩ като докторант през 1997 г. Работил е като журналист в България и САЩ. Завършил е Първа английска гимназия в София през 1987 г. и обожава да се среща със съучениците си. Неговият абитуриентски бал е предлагал меню със 100 грама луканка и жълт швепс във вече несъществуващия ресторант „България“.

Шест напълно възможни неща преди закуска

Ти си никой.

От тук нататък, не допускай и за миг, че

От теб има смисъл. 

Нищо няма смисъл. 

Спри да вярваш, че 

Целият свят те чака и зависи от теб. 

От теб не зависи нищо.

Никога повече не мисли, че

Животът е твой и ти решаваш какво ще направиш с него.

Ти не решаваш нищо. 

Не оставяй да те заблуждават, че 

Има значение какво искаш и за какво мечтаеш. 

Мечтите са за слабите. 

Опасно е да вярваш, че  

Ти управляваш бъдещето си. 

Няма бъдеще за теб. 

Абсурдно е да мислиш, че

Можеш да бъдеш наистина велик.

Ти си нищожен и слаб. 

Спри да се лъжеш, че 

Свободата ти е нещо, което можеш да защитиш. 

Губиш всеки път. 

Не е вярно, че 

Всяка битка, в която наистина вярваш, е битка, в която трябва да влезеш.   

Нищо не заслужава да се бориш докрай за него. 

Страшно е да мислиш, че

Има битки, на които си струва да посветиш живота си. 

*А СЕГА, ПРОЧЕТИ ТОЗИ ТЕКСТ НАОБРАТНО — ОТ ПОСЛЕДНИЯ РЕД КЪМ ПЪРВИЯ*

***

Здрасти,

Исках да ти кажа нещо, в което ще се вслушаш, но понеже, когато аз бях в гимназията, обичах да правя точно обратното на това, което ми се казваше, реших да ти кажа точно обратното на това, което мисля. 

И понеже писането на reverse poems не ми е силата, от тук нататък, давам директно: 

Хей. Чакахме те. Идваш точно навреме. Ние сме тези, които се опитваха да променят света. Ти си този, който ще ни помогне да го направим. Понякога ни е трудно да повярваме в себе си, затова да вярваме един в друг е добро начало. 

Нашата умора. Твоята енергия. 

Нашата болка. Твоят смях. 

Нашата циничност. Твоето сърце. 

Нашите страхове. Твоите надежди. 

Нашето минало. Твоето бъдеще. 

Общата ни непримиримост. Общата ни мощ. Общият ни гняв. 

Ние с теб заедно знаем – всеки е равен. Всеки е важен. Силен си само ако помагаш на по-слабите. Свободен си само ако правиш така, че друг не е мачкан. Голям си само ако носиш по-малки на раменете си. Смел си ако живееш в постоянен ужас, но продължаваш напред така или иначе. Няма по-лоша сделка от свобода срещу сигурност. Има маратон между добро и лошо и няма значение дали тичаш или раздаваш вода за своите. Важното е да си там. 

Ние с теб заедно можем – да сеем нови и нови опити в пръстта на грешките си. Да поставяме всичко под съмнение, но да имаме неща, в които вярваме безусловно. Да падаме и да ставаме, докато сме разбити и сини – но сме последните, останали прави. Да се борим за други със същата ярост и мисъл, с които се борим за себе си. Да се гордеем не с остротата на чертите си, а с дълбочината на белезите си. 

Няма нищо по-леко и по-силно от това да не те е страх да сбъркаш. 

Няма нищо по-мъдро от това да играеш. 

Няма нищо по-вбесяващо от това да се смееш, когато очакват от теб да плачеш. 

Няма нищо по-велико от това да приемеш, че не си велик – и да потърсиш хора, с които да бъдете велики заедно. 

Това мисля. Не. В това вярвам. Защото, иначе, няма да има нужда да четеш горния текст наобратно. Той ще е валиден, както си е написан. За всички нас. 

И така, аз избирам да вярвам.
В мен и теб, непобедими, заедно. 

В нашата енергия. 

В нашия смях. 

В нашето сърце. 

В нашите надежди. 

В нашето бъдеще. 

Или – в шест напълно възможни неща преди закуска. 

***

Яна Бюрер Тавание е бивш журналист, и настоящ активист. Обича да прави много неща накуп. В момента най-вече е съ-основател и директор е на глобалната платформа за социално ангажирано изкуство Fine Acts (https://fineacts.co), както и съосновател на най-голямата платформа за доброволчество в България TimeHeroes (https://timeheroes.org). 

Яна има степени по комуникации и политически науки от Софийския университет, специализирала е в Харвард, Йейл и Оксфорд. Стипендиант е на Fulbright, както и е Старши стипендиант на TED. Последната й TED лекция (https://go.ted.com/yanabuhrertavanier) за нейната концепция за playtivism – или ролята на играта в активизма – е преведена на 21 езика и има близо 1.8 милиона гледания. През 2012 г. списание WIRED я включва в своя Smart List на "50те човека, които ще променят света" – нещо, което се опитва да постигне и до днес. 

Ако имаш нужда от надежда, в момента на fineacts.co/hope има около сто безплатни плаката по темата надежда от страхотни глобални артисти. Ako имаш нужда да помагаш на някого, на timeheroes.org те чакат стотици супер каузи - от разходки на бездомни кученца, до това да четеш приказки на деца от домове. 

Мили ми дванадесетокласници, скъпи зрелостници (каква дума само!),  

Около 24 май задължително вали, забелязали ли сте? От години това е една от основните теми покрай баловете: „Дали ще вали точно на моя ден? Ще притичваме ли набързо под шуртящата вода от колите в ресторанта на хотела? Ще става ли навън за снимки като хората? Ще ми се скапе ли прическата? Ще можем ли да се съберем в училищния двор, в градинката пред „Народен”, ще ни ръкопляскат ли по Главната? Ще извикаме ли дружно навън за пореден път „Еднооо, двеее....” дор до дванадесет? Времето ще попречи ли на бързото придвижване към нощния клуб, който сме запазили за после? – Тези въпроси не стоят пред вас, защото обичайният бал няма да го има. Не сте очаквали това, разочаровани сте, чувствате се измамени и прецакани? Сигурно ви е било тъпо, може би още ви е, или пък го преживяхте вече? Това е положението – всички ние преминаваме през една уникална година, която каза на всички предишни, срещу които мрънкахме и искахме да се махнат „Подръж ми бирата”, и се впусна да показва на какво е способна.

2020 година ми припомни по странен начин историите около далечната 1937, когато се е родил престолонаследникът на царство България Симеончо и в чест на това събитие вдигнали оценките на всички ученици с една единица – така всички си издържали матурите, никой не повтарял класа, и никога след това не е имало по-отлични отличници. Това действие (за разлика от заменените смъртни присъди с доживотни през същата година по същия повод) не е променило драматично животите на тогавашните ученици, но е имало какво да разправят на поколенията след тях. Е, и вие ще имате какво да споделяте, без, повярвайте ми, обезбАляването да промени нещата драстично по пътя ви ...

Когато пишеш писмо, дори ако е писмо да непознати, се опитваш да си представиш този, който ще го прочете. Постоянно работя с млади хора, баш тийнейджъри от различни населени места и социални среди и да визуализирам получатели не ми е трудно. Обаче мислих, представях си ви, и стигнах до неизбежното опасение, че пренебрежимо малко от вас ще прочетат нашите писма. Това е съвсем нормално – от години ФБ е завзет от майките и бабите ви, даже класната ви има профил там, и вие рядко влизате, предпочитате експресивната краткост на Инстаграм, Пинтърест и други онлайн опции, при които вероятността баща ви да ви изложи публично е по-малка и където избягвате проблема TEXTA E DALAK. Преди точно 36 години (наистина не разбирам кога минаха), когато завърших Френската в София, на път към бала с най-представителния наличен Москвич, подсигурен от брата на гаджето, вместо реч към събралите се умилени семейство и приятели, казах на нашите любим цитат от „Автобиографията“ на Бранислав Нушич (ако не сте я чели, горещо препоръчвам): „ГОСПОЖО, АЗ УЗРЯХ!”

Тогава на мен не ми беше до напътствия – ако си узрял, не ти се слушат съвети много-много. Желанието идва по-късно. И така, в мислите си защо ви пишем, стигнах дотук: и ние имаме нужда от тези писма, по някакъв начин ги пишем освен до вас и до себе си, и до родителите ви, до непорасналите момичета и момчета в нас, с надеждата, че ще стигнат до истинските адресати. На мен ми стига да ги прочете дори един от вас – нали писмата обикновено се пишат до един човек!

Мили мои абитуриенти, аз съм от онези благословени от Съдбата хора, които обичат работата си. Винаги ми е било трудно да отговоря на въпроса „Абе ти какво точно работиш?” с едно изречение, затова преди години си измислих да казвам „Аз отговарям за секса на нацията!”. Лекар съм, здравното и сексуално образование са сред нещата, които развиваме с колегите, работя с групи в неравностойно положение, била съм неведнъж в повечето големи и малки ромски махали и във всички затвори в страната, а първите гимназисти, с които съм работила, вече са на четиридесет. Като ме питат как да измерим успеха на една програма по здравно образование, казвам: ”Когато днешните подрастващи станат родители на тийнейджъри и са подкрепящи, разбиращи и превъзмогнали предразсъдъците, това ще означава, че сме си свършили работата добре в дългосрочен план”. С този ми багаж естествено съм силно изкушена да ви говоря за важността на здравето и здравната превенция, но ще устоя и няма да изпадам в подробности – когато бях на 19 години, намирах 30 годишните за клети лелки, а 40 и 50  годишните ми се струваха направо заложници на старостта. Та опазването на здравето ми идваше малко абстрактно – като нещо, свързано с далечното бъдеще. От друга страна обаче, и да сте мислили като мен на времето, 2020 година преобърна това виждане – животът навън спря, останахме вкъщи, общувахме онлайн, носехме маски и други защитни средства. Изведнъж крехкостта на здравето придоби реално практическо измерение и  стана ясно колко е важно да си информиран, да знаеш как да се предпазиш. Та се надявам, че от живия живот сте разбрали колко е важно здравното образование.

Имам и друго голямо изкушение: повече от двадесет години работя в ромска общност, срещнах страхотни хора, имам ценни приятелства, надявам се, че и някой ромски абитуриент също ще прочете това, и исках да ви говоря за още по-трудна тема – за толерантността и за живота в мултиетнична среда, за правозащитността и най-вече за това колко е важно да сте функционално грамотни активни граждани. Но ще го оставя така – с надеждата следващите години да са период, в който ще осъзнаете, че за да се разбираме и приемаме взаимно, трябва да се познаваме.

Спирам дотук по тези важни според мен теми и ще си позволя само едно – да ви споделя дванадесет неща, 12 урока, които са научени от практиката, ценни са ми и ме водят по пътя. Те са меню, което ви предлагам, а от вас зависи дали ще го прочетете и дали ще си поръчате от него. Не са подредени по важност, изброила съм ги:     

1. Себеуважението е стъпалото, което води до уважение и на околните. Научете се да се харесвате, тогава нещата стават по-прости и по-леко се върви напред.
2. Изберете си работа, която обичате, така няма да работите, а ще се забавлявате. Ако такава работа не съществува, създайте си я сами. С други думи, харесвайте това, което правите и правете това, което харесвате, без да пречите на околните за същото.
3. Бъдете емпатични – опитвайте се да видите нещата през очите на околните, влезте в обувките на другия и ще разберете гледната му точка.
4. И това ще мине - нищо не е 100% лошо, хубаво, черно, бяло. Всичко минава и се променя, и на свой ред и новото ще мине.
5. Не се вземайте прекалено насериозно – хуморът помага, не подигравката. Смейте се с хората, не на хората. Самоиронията се отдава на малцина, а е чуден дар.  
6. Ценете времето – и своето, и на другите. То е най-ценното, което имаме. Ако държите на някого, не му подарявайте вещи или пари – подарете му време.
7. Учете нови неща постоянно. Това държи духа бодър, а ума – бистър. Когато реализирате някоя мечта, веднага си намерете друга – да мечтаеш е безценно.
8. Да кажете “не знам” не е страшно, нещата които не знаем, винаги ще са много повече от нещата, които знаем. Важно е да се опитате да разберете това, което не знаете, да се стремите към познанието, дори когато носи печал.
9. Научете се да казвате „Извинявай” – и когато сте сбъркали, и когато не сте сигурни кой е сбъркал. Трудно е първия път, после става по-леко.
10. Научете се да казвате „Благодаря”. Свикнете да се усмихвате. Усмивката е благодарността на лицето и е по-заразна и от Covid-19.  
11. Пътувайте навътре и навън – четете книги, посещавайте и обживявайте  непознати места, споделяйте това, което сте видели, чули и открили при пътуванията навътре и навън.
12. Amor vincit omnia – Любовта е по-силна от всичко. Тя е нашето тайно и явно оръжие.

Благодаря ви, мили (не)пораснали момчета и момичета, че ми дадохте повод да се вгледам навътре. Извинявайте за многословността. Желая ви здраве и любов, и да имате щастлив и интересен живот!

Ваша: Рада

  

...................................................................

Д-р Радосвета Стаменкова е изпълнителен директор на Българска асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП) - неправителствена организация, работеща в областта на здравната информация, обучението на младежи, репродуктивното здраве и застъпничеството за уязвими групи (http://safesex.bg/). Тя е експерт и обучител в областта на развитието на гражданското общество, здравната превенция, управлението на НПО и в разгръщането на интердисциплинарни стратегически партньорства по света и у нас. Един от малкото европейци е, които са част от глобалната мрежа Synergos Senior Fellows – престижна група от НПО лидери от цял свят, които си партнират в стремежа към социално отговорни промени в глобален план. Основни целеви групи с които работи, са млади хора, учители, здравни специалисти, медии, НПО, общини, ромска общност, лишени от свобода, хора, живеещи с ХИВ, младежи в институции и със специални образователни потребности.

Д-р Радосвета Стаменкова на „Форум Ключ“ и на TEDxMladost 2015.

Тринайсет настойчиви изречения

          След 12 идва 13, а 13 има лоша слава – дотам, че го наричат „дяволска дузина“. Мили абитуриенти, от 13-ия етаж на един блок в „Младост“, където се помещават повечето ми дрехи, книги, спомени и опасения, искам да ви уверя, че числата са свързани с вашето щастие и нещастие толкова, колкото и буквите, стълбите или времето надвечер. След 12 за вас идва самостоятелният живот и той ще е такъв, какъвто си го направите, но и такъв, какъвто е бил за всички, винаги. Не забравяйте, че нищо човешко не ви е чуждо (от грешката до величието, от стадността до неповторимостта, от най-нелепата дребнавост до най-фантастичната щедрост) и нито се наказвайте сурово за провалите си, нито се отпускайте безучастно, когато всичко изглежда наред – това е моето първо настойчиво изречение за вас.

          Славата на думата „съвет“ е дори по-лоша от тази на числото 13, така че няма да назова с нея няколкото основни положения от моя следучилищен опит, които искам да споделя с вас. Ще ги формулирам просто като „изречения“ и ще разчитам поне три-четири от тях да се промушат в паметта ви, да изчакат да нагазите в дълбокото, докато правите точно каквото сте си наумили, и при нужда да изскочат като сламки, за които да се хванете.

          Та ето го и второто изречение. Ако имате възможност, не се захващайте с неща и хора, които не харесвате, а ако нямате възможност, постарайте се да направите така, че да имате. Срещала съм стотици възрастни – някои са щастливи в кожата си и на своето поприще, а други не са. Най-нещастни са онези, които са предпочели път в съгласие с общоприетото и практичното, а не с дълбоките си лични потребности. Когато бъркате от любов и убеденост, грешките се превръщат в градиво за личността ви, а когато бъркате в чужда роля, хабите времето и силите си безвъзвратно (трето изречение). Четвърто: щастието съществува и е постижимо – ако не сега, то в друг момент; ако не бързо, то бавно; ако не спонтанно, то чрез сериозна работа. В дълготрайната си, устойчива разновидност то не зависи от нито едно от типичните неща, които се представят за фактори или признаци на щастието: пари, власт, популярност, хубост, притежания. Моето наблюдение дотук (пето!), е, че „успели“ са хората, които са съобразили как да извличат радост от живота и да я предават на другите.

          Преди сума години, когато и аз – с облекчение и без да ходя на бал – завършвах гимназия, U2 тъкмо бяха изкарали песента Some Days Are Better Than Others. Шестото ми изречение за вас, скъпи младежи, е: някои дни са по-добри от другите. И преди да кажете, че това е очевидно, нека ви кажа на свой ред: ежедневието е изтъкано от очевидности и повечето от нас въобще не ги забелязват, с което се вкарват в какви ли не излишни безизходици. Очевидно е, че ако на другите им е зле, на теб няма как да ти е (съвсем) добре. Очевидно е, че когато не полагаш усилие за нещо или някого, най-вероятно ще го изгубиш. Очевидно е, че когато предпоставките остават едни и същи, нищо няма да се промени и в резултатите...

          Не усядайте непътували е може би най-важното от всичко, което искам да ви кажа (седем). Дали ще идете да обиколите Австралия на стоп, или ще изчетете най-близката библиотека, или ще доброволствате в кучешки приют, или ще седнете на леглото и усилено ще се замислите над онова, което най ви плаши – ваша работа. Само гледайте (сега е моментът!) да натрупате някакъв брой преходи на тялото и душата, в чиито точки на пристигане да имате повече собствен опит и по-ясен контур. И като споменахме душата: с много малко изключения всички имат душа, а с нея – и глад за справедливост и за красота (осем). Разбира се, можете да се правите, че това е нещо петостепенно или от книжките, можете да не я храните и да не я пускате на воля, защото ще ви се смеят или ще ви обидят. Но най-добре недейте: залинялата душа е страшна болест, по-убийствена и заразна от всеки вирус, за който някога сте чували.

          Смейте се „нагоре“ и избухвайте подготвени – девето изречение за ваша употреба (повелителното наклонение е за да се чува по-добре, а иначе сами си решавате). Смехът е велико нещо, много човешко, силно сплотявашо, истински зареждащо. Освен когато не е – например в подигравката. Ако се чувствате по-силни, закриляйте. Ако допускате, че сте по-специални, озарете другите с дарбата си, споделете богатството си. Ако си мислите, че сте по-горе от някого, да му се присмивате е обикновено издевателство, не хумор. Няма да подценявам вашата интелигентност, като ви казвам, че да си насилник е едно от най-лесните и тъпи неща под небето. Смейте се „нагоре“, рушете със смеха си безцеремонността и некомпетентността на овластените и на опасните. И вдигайте бунтове срещу кривите системи и злотворните своеволия, но го правете със знание и мяра. Хубавите неща не стават бързо. Преките пътища са илюзия.

          Десет, бързам да добавя: не бъдете банални. Може би вече сте забелязали, че най-адската баналност вирее далеч от искрения личен избор; там, където най-трескаво се мъчим да сме или да не сме като другите. Я да видим: кой е пропушил по някаква дълбока и интересна своя си причина, а не защото приятелите му припалват, възрастните го увещават да не го прави или някой си на екрана или на улицата му се е сторил много cool с цигара в ръка? Да се пускаш по „течението“ („нормата“, модата и цялото „ама те всички така правят“), ако по природа, темперамент, вкус или друго не те тегли натам, те заличава. И правенето напук заличава – да действаш не според своето желание, а според чуждото нежелание. Не ги играйте тези игри.

          Всички са самотни, изплашени и объркани. Не постоянно, рядко много видимо. Но всички. Несъвършени, уязвими, смъртни. Не сте сами. Съчувствайте, разговаряйте, обяснявайте, слушайте. Когато не ви е добре, искайте помощ. Когато ви е добре, помагайте. Борете се да намалявате страданието. Това беше единайсет, а дванайсет е колкото негово следствие, толкова и предпоставка: светът е вашият дом, хората са вашето семейство и ако искате уют и убежище, трябва да полагате труд и грижа.

          Тринайсетото ми настойчиво изречение до вас, непознати мои приятели, иска малко встъпление. Ако се движите през живота със затворени очи, няма да заличите пейзажа, най-много да се изпопрепъвате в него. Същото важи и за пейзажа вътре във вас. Вие избирате дали и колко да разбирате къде сте и кои сте. Ако държите сетивата си наострени и съвестта си будна, ако се стараете да научавате, да вниквате, да развивате и да подреждате, по-фината ви настройка и по-отворените ви възприятия ще ви докарат доста повече тъги и несгоди, отколкото ако се капсулирате. Но те ще ви донесат и неизмеримо повече радост и споделени вълнения, ще ви направят неизмеримо по-мъдри и спокойни. Не се извръщайте от истината.

********

Нева Мичева превежда книги, пише за филми и води рубрика за читателски писма в Toest.bg. Фотографията ѝ е от „Напълно видими“ на Аня Кооц – портрети на литературни преводачи.

Здравей,

Още в самото начало бих искал да кажа, че не ходих на абитуриентски бал преди петнайсет години. Просто не беше моето нещо. И нищо лошо не ми се случи. Ходих обаче на изпращането си и заедно с някои учители и съученици бяхме взели костюми от НАТФИЗ и се облякохме карнавално.

А с група приятели от училище отидохме на екскурзия в Истанбул с автобус. В тази компания са хората, с които чатът ни във Фейсбук се казва „Меката мебел“, защото в междучасията, свободните часове или прозорците често седяхме на фотьойлите и диваните между тоалетната и учителската стая във Френската гимназия. Често седяхме встрани от другите. И ни беше хубаво.

През 2005 г. ползвахме Skype, ICQ, форуми, блогове, но все още говорехме повече по домашните телефони, отколкото по мобилните. Запознах се с някои от най-близките си приятели по този начин. Встрани от училище. Ако се замислиш, повечето въздействащи истории във филмите и книгите са за такива хора, дето стоят встрани. И са маргинали. Оказа се, че съм гийк и нърд преди да разбера какво значи това. Ти ще ме разбереш.

Започвам с такива лични детайли, защото смятам, че няма нищо лошо да си несъгласен с някои неща. Или да си пропуснеш бала. Ще има и други знаменателни партита. Толкова много ще наваксаш, че ще ти бъде досадно. Ще има и много работа и учене и ще е трудно. Няма да те баламосвам. Ще има страх и несигурност.

Но няма нищо лошо да предпочиташ да откажеш. И в крайна сметка всичко е наред, даже и да не се вписваш в цялата картинка. Това важи за много неща – от състезанието кой има маркови дрехи, телефони и друга техника до съревнованието за оценки, пиене на алкохол и сексуални постижения. Не съм участвал в тези надпревари.

За мен важните неща не са били етикети, коли, ресторант или оркестър. Но бих си пуснал отново „Момчето си отива“, най-хубавият български абитуриентски филм. Наскоро гледах и „Завършване“, който е отпреди четири години и е румънски. Това, което казвам е, че е окей, ако искаш класическото преживяване, но няма проблем и ако не го искаш.

Бъди себе си, каквото и да значи това. Не се отричай, не се редактирай, не се подценявай,

не се чувствай притиснат от средата да правиш неща, които не искаш да правиш. Не се бори със зъби и нокти да бъдеш харесван. Не си заслужава. Печелейки лайкове по този начин, човек губи други неща.

Минах през целия преход на слушане на музика в гимназията от уокмен през дискмен и до айпод. Сега съм на телефон, но в училище най-вече бях на книга под чина. Откровено казано, наистина бях встрани и маргинал, но това не ми пречеше. Не ми пречи и днес.

Ако нещо не ти се струва наред, казвай си или направо го свърши както ти се струва редно.

Не игнорирай глупостите на възрастните, те влияят директно на теб, приятелите и родителите ти.

Прави грешки и глупости, правил съм ги най-вероятно много повече от теб, опитвай и експериментирай, после анализирай.

Имай си общност, това е много важно. Да не си сам. С група и компания всичко е възможно. Приятелите и познатите може да са такива, с които ходиш до Истанбул или на концерт, но може и да са виртуални и от някоя социална мрежа или платформа. Разговорът и човешката близост не познават граници.

Критикувай, снимай и пиши, аргументирай се. Казвай си каквото ти харесва и каквото те възмущава, ако не те чуят – повтори. За предпочитане е това да не е само с думи или образ върху екран. Има урни за избори, има и площади за несъгласие. Не си дръж езика зад зъбите. Ако сгрешиш, може да се извиниш. Хубаво е да се извиниш.

Ако имаш проблем, трябва да може да се довериш на някого, който да знаеш, че няма да те подведе. За добро или лошо, това понякога не са приятелите на твоята възраст, а са възрастните. Сред тях има и читави.

Аз извадих късмет с учителите и им благодарих и на този 24 май. Искам този късмет да е много по-често срещан. И да не срещаш разбиране в учителите днес или в университета, да знаеш, че има вероятност да си прав, а те да грешат. И също, Спайдърмен е прав за връзката между свободата и отговорността. Не се доверявай лесно на безотговорни водачи.

Често в училище ми беше много скучно, но го изтърпях. В университета беше същото. Ако нямаш добри учители, намери ги другаде. Най-често ги откривах под чина – винаги имах книга. Трябва да кажа и че част от най-добрите ми приятели и тогава, и днес не са от моето поколение и не са на моите години – свързват ни други неща, а не възраст. Вкус, любопитство, ценности. Хората често са по-глупави отколкото изглеждат, също и по-нечестни и злонамерени, но може и да се изненадаш приятно някой път.

Бъди част от времето си, не живей и не наваксвай чуждо време, мечти и очаквания. Рискувай със своите. Това става постепенно. Но разликата между действие и бездействие е като между нещо и нищо. Малка, но категорична. Често е нужна една крачка смелост. После още сто и петдесет. Но ще намериш подкрепа от неочаквани места, ако имаш идея, вярваш в нея и я споделиш. Не се оставяй да те отчайват и педантично да ти казват как нещата няма да станат и да те отказват от идеите ти. Ако не се получи, пробвай друго. Всички грешат и се провалят, неизбежно е. Но понякога има и успехи.

Също така, не очаквай благодарност, даже и да я заслужаваш или поне да мислиш, че я заслужаваш. Често, почти винаги, няма да я получиш, но това не значи, че трябва да спреш да правиш, каквото там правиш или да спреш да благодариш, когато е нужно. Лесно е да се прекъсне веригата на неблагодарността. Само една дума е нужна. А значи много.

Трудно се научих да отказвам, да слагам граници, да казвам „не“ и понякога да не благодаря, когато ме изнудват и принуждават да направя нещо, което не искам. Не губи себе си. Възмущавай се, когато ти губят времето, не те уважават, омаловажават те и искат да те ощетят и унижат. Поставяй граници, но без да залостваш врати и да ковеш дъски за прозорците като по филмите. Или ако може без да гоустваш, знам, че ще ме разбереш. По-добре е да си казваш какъв е проблемът. Спестява нерви, драми, травми, вина и тъгуване с години. Казвам го от личен опит. Насила хубост не става. Човек може да прегърне само един човек като хората. И е добре да почне от себе си.

Пътувай, като не може физически – по друг начин. Питай майка си и баща си, бабите и дядовците за детството им. Те нямат дигитален архив в никакъв облак за вкуса, снимките и историите си. Чуй ги. Казвам го, защото правя същото и съжалявам, че не съм почнал по-рано.

Може и да е трудно, но им повтаряй и обяснявай, ако не схващат. Опитай се да не се сърдиш, ако не те разбираме. Промените стават много бързо тези дни и е трудно да си непрекъснато в крак с времето и мемето.

Не подценявай хейта, черногледството и обидите. Те се просмукват бавно. Не свиквай с тях. Някой ден, в България или в друга страна, обидите може и да са отправени към теб.

Трупай опит и преживявания отвъд екрана. Започни постепенно. Изкачването на Еверест е някъде на финала, докъдето не е задължително да се стига. Може да изхвърлиш боклука като за начало (разделно, нали) и да видиш хубавата котка до кофите.

Изцапай си ръцете, ако ще да е с миене на чиния или поливане на цветя или разхождане на чуждо куче, ако нямаш свое. След като ги изцапаш, ги почисти, естествено. Грижата за себе си може да е и грижа за някой друг.

Бих препоръчал, ако не съм много закъснял, да не пиеш прекалено, включително и енергийни напитки, въобще да не пробваш да пушиш, но да имаш приятели и любов, които не те предизвикват да правиш глупости. Хубаво би било и да не си губиш времето, но сега му е времето и на това. По-късно става по-трудно и си остава безмилостно жестока борба. Твоя работа е да я водиш и да видиш докъде ще стигнеш с нея. Понякога и с помощ. Не се срамувай да потърсиш помощ за каквото и да е. Не се капсулирай, а се кооперирай. Съдействието и споделянето са ключ за почти всички врати.

Обяснявай се, разпространявай се, разказвай се и с думи, а не само със снимки и клипове. Аз поне бих се зарадвал на това и мисля, че няма да съм сам. Също така – наспивай се, храни се здравословно и внимавай кого следиш онлайн.

Радвам се, че се срещнахме. Това значи, че можеш да четеш. Това е едно от най-важните неща на света. Не се шегувам и не преувеличавам. Надявам се да не спреш да четеш. Това правех в училище, когато ми беше скучно. Често ми беше скучно. Често ми е скучно и днес. Това имам чувството, че го казах вече. Нищо, повтарям се, защото почвам да изкуфявам. Не се шегувам и не преувеличавам.

Като бяхме в Истанбул преди петнайсет години, нямаше „Спотифай“, безжични колонки, „Нетфликс“. Слушахме Майлс Дейвис на касетофон с диск, който носих от София. Возихме се на кораб, ядохме локуми, пазаряхме се за подправки, ходихме по книжарници и се смяхме, че „Идиот“ на Достоевски е „Будала“ на турски. Толкова ни беше акълът.

На този 24 май пак се видяхме с хората от чата „Меката мебел“. Един от приятелите ми напомни как сме ходили и по „Истиклал“, онази най-известна и не чак толкова широка улица в града. Той каза, че „Истиклал“ значи независимост. Дадох толкова много непоискани съвети, защото можеш спокойно да ги пренебрегнеш. Твоята независимост е чисто и просто твоята независимост и ходи по нея както искаш. Прави каквото искаш и говори каквото искаш, включително и за слоновете в стаята. Оспорвай авторитетите. Казвай на бялото бяло и на черното черно. Не си затваряй очите и за цветовете на дъгата – в тях има красота, честност, сериозна работа, отговорност, уважение. Радост и смях.

*******

Стефан Иванов (1986, София) е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“, магистър е по културология и доктор по философия в същия университет. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално предложение на България за „Оскар“. От 2003 г. е публикувал многобройни журналистически и друг вид материали в десетки различни по вид медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofiascape.com/.