Здравей,
Още в самото начало бих искал да кажа, че не ходих на абитуриентски бал преди петнайсет години. Просто не беше моето нещо. И нищо лошо не ми се случи. Ходих обаче на изпращането си и заедно с някои учители и съученици бяхме взели костюми от НАТФИЗ и се облякохме карнавално.
А с група приятели от училище отидохме на екскурзия в Истанбул с автобус. В тази компания са хората, с които чатът ни във Фейсбук се казва „Меката мебел“, защото в междучасията, свободните часове или прозорците често седяхме на фотьойлите и диваните между тоалетната и учителската стая във Френската гимназия. Често седяхме встрани от другите. И ни беше хубаво.
През 2005 г. ползвахме Skype, ICQ, форуми, блогове, но все още говорехме повече по домашните телефони, отколкото по мобилните. Запознах се с някои от най-близките си приятели по този начин. Встрани от училище. Ако се замислиш, повечето въздействащи истории във филмите и книгите са за такива хора, дето стоят встрани. И са маргинали. Оказа се, че съм гийк и нърд преди да разбера какво значи това. Ти ще ме разбереш.
Започвам с такива лични детайли, защото смятам, че няма нищо лошо да си несъгласен с някои неща. Или да си пропуснеш бала. Ще има и други знаменателни партита. Толкова много ще наваксаш, че ще ти бъде досадно. Ще има и много работа и учене и ще е трудно. Няма да те баламосвам. Ще има страх и несигурност.
Но няма нищо лошо да предпочиташ да откажеш. И в крайна сметка всичко е наред, даже и да не се вписваш в цялата картинка. Това важи за много неща – от състезанието кой има маркови дрехи, телефони и друга техника до съревнованието за оценки, пиене на алкохол и сексуални постижения. Не съм участвал в тези надпревари.
За мен важните неща не са били етикети, коли, ресторант или оркестър. Но бих си пуснал отново „Момчето си отива“, най-хубавият български абитуриентски филм. Наскоро гледах и „Завършване“, който е отпреди четири години и е румънски. Това, което казвам е, че е окей, ако искаш класическото преживяване, но няма проблем и ако не го искаш.
Бъди себе си, каквото и да значи това. Не се отричай, не се редактирай, не се подценявай,
не се чувствай притиснат от средата да правиш неща, които не искаш да правиш. Не се бори със зъби и нокти да бъдеш харесван. Не си заслужава. Печелейки лайкове по този начин, човек губи други неща.
Минах през целия преход на слушане на музика в гимназията от уокмен през дискмен и до айпод. Сега съм на телефон, но в училище най-вече бях на книга под чина. Откровено казано, наистина бях встрани и маргинал, но това не ми пречеше. Не ми пречи и днес.
Ако нещо не ти се струва наред, казвай си или направо го свърши както ти се струва редно.
Не игнорирай глупостите на възрастните, те влияят директно на теб, приятелите и родителите ти.
Прави грешки и глупости, правил съм ги най-вероятно много повече от теб, опитвай и експериментирай, после анализирай.
Имай си общност, това е много важно. Да не си сам. С група и компания всичко е възможно. Приятелите и познатите може да са такива, с които ходиш до Истанбул или на концерт, но може и да са виртуални и от някоя социална мрежа или платформа. Разговорът и човешката близост не познават граници.
Критикувай, снимай и пиши, аргументирай се. Казвай си каквото ти харесва и каквото те възмущава, ако не те чуят – повтори. За предпочитане е това да не е само с думи или образ върху екран. Има урни за избори, има и площади за несъгласие. Не си дръж езика зад зъбите. Ако сгрешиш, може да се извиниш. Хубаво е да се извиниш.
Ако имаш проблем, трябва да може да се довериш на някого, който да знаеш, че няма да те подведе. За добро или лошо, това понякога не са приятелите на твоята възраст, а са възрастните. Сред тях има и читави.
Аз извадих късмет с учителите и им благодарих и на този 24 май. Искам този късмет да е много по-често срещан. И да не срещаш разбиране в учителите днес или в университета, да знаеш, че има вероятност да си прав, а те да грешат. И също, Спайдърмен е прав за връзката между свободата и отговорността. Не се доверявай лесно на безотговорни водачи.
Често в училище ми беше много скучно, но го изтърпях. В университета беше същото. Ако нямаш добри учители, намери ги другаде. Най-често ги откривах под чина – винаги имах книга. Трябва да кажа и че част от най-добрите ми приятели и тогава, и днес не са от моето поколение и не са на моите години – свързват ни други неща, а не възраст. Вкус, любопитство, ценности. Хората често са по-глупави отколкото изглеждат, също и по-нечестни и злонамерени, но може и да се изненадаш приятно някой път.
Бъди част от времето си, не живей и не наваксвай чуждо време, мечти и очаквания. Рискувай със своите. Това става постепенно. Но разликата между действие и бездействие е като между нещо и нищо. Малка, но категорична. Често е нужна една крачка смелост. После още сто и петдесет. Но ще намериш подкрепа от неочаквани места, ако имаш идея, вярваш в нея и я споделиш. Не се оставяй да те отчайват и педантично да ти казват как нещата няма да станат и да те отказват от идеите ти. Ако не се получи, пробвай друго. Всички грешат и се провалят, неизбежно е. Но понякога има и успехи.
Също така, не очаквай благодарност, даже и да я заслужаваш или поне да мислиш, че я заслужаваш. Често, почти винаги, няма да я получиш, но това не значи, че трябва да спреш да правиш, каквото там правиш или да спреш да благодариш, когато е нужно. Лесно е да се прекъсне веригата на неблагодарността. Само една дума е нужна. А значи много.
Трудно се научих да отказвам, да слагам граници, да казвам „не“ и понякога да не благодаря, когато ме изнудват и принуждават да направя нещо, което не искам. Не губи себе си. Възмущавай се, когато ти губят времето, не те уважават, омаловажават те и искат да те ощетят и унижат. Поставяй граници, но без да залостваш врати и да ковеш дъски за прозорците като по филмите. Или ако може без да гоустваш, знам, че ще ме разбереш. По-добре е да си казваш какъв е проблемът. Спестява нерви, драми, травми, вина и тъгуване с години. Казвам го от личен опит. Насила хубост не става. Човек може да прегърне само един човек като хората. И е добре да почне от себе си.
Пътувай, като не може физически – по друг начин. Питай майка си и баща си, бабите и дядовците за детството им. Те нямат дигитален архив в никакъв облак за вкуса, снимките и историите си. Чуй ги. Казвам го, защото правя същото и съжалявам, че не съм почнал по-рано.
Може и да е трудно, но им повтаряй и обяснявай, ако не схващат. Опитай се да не се сърдиш, ако не те разбираме. Промените стават много бързо тези дни и е трудно да си непрекъснато в крак с времето и мемето.
Не подценявай хейта, черногледството и обидите. Те се просмукват бавно. Не свиквай с тях. Някой ден, в България или в друга страна, обидите може и да са отправени към теб.
Трупай опит и преживявания отвъд екрана. Започни постепенно. Изкачването на Еверест е някъде на финала, докъдето не е задължително да се стига. Може да изхвърлиш боклука като за начало (разделно, нали) и да видиш хубавата котка до кофите.
Изцапай си ръцете, ако ще да е с миене на чиния или поливане на цветя или разхождане на чуждо куче, ако нямаш свое. След като ги изцапаш, ги почисти, естествено. Грижата за себе си може да е и грижа за някой друг.
Бих препоръчал, ако не съм много закъснял, да не пиеш прекалено, включително и енергийни напитки, въобще да не пробваш да пушиш, но да имаш приятели и любов, които не те предизвикват да правиш глупости. Хубаво би било и да не си губиш времето, но сега му е времето и на това. По-късно става по-трудно и си остава безмилостно жестока борба. Твоя работа е да я водиш и да видиш докъде ще стигнеш с нея. Понякога и с помощ. Не се срамувай да потърсиш помощ за каквото и да е. Не се капсулирай, а се кооперирай. Съдействието и споделянето са ключ за почти всички врати.
Обяснявай се, разпространявай се, разказвай се и с думи, а не само със снимки и клипове. Аз поне бих се зарадвал на това и мисля, че няма да съм сам. Също така – наспивай се, храни се здравословно и внимавай кого следиш онлайн.
Радвам се, че се срещнахме. Това значи, че можеш да четеш. Това е едно от най-важните неща на света. Не се шегувам и не преувеличавам. Надявам се да не спреш да четеш. Това правех в училище, когато ми беше скучно. Често ми беше скучно. Често ми е скучно и днес. Това имам чувството, че го казах вече. Нищо, повтарям се, защото почвам да изкуфявам. Не се шегувам и не преувеличавам.
Като бяхме в Истанбул преди петнайсет години, нямаше „Спотифай“, безжични колонки, „Нетфликс“. Слушахме Майлс Дейвис на касетофон с диск, който носих от София. Возихме се на кораб, ядохме локуми, пазаряхме се за подправки, ходихме по книжарници и се смяхме, че „Идиот“ на Достоевски е „Будала“ на турски. Толкова ни беше акълът.
На този 24 май пак се видяхме с хората от чата „Меката мебел“. Един от приятелите ми напомни как сме ходили и по „Истиклал“, онази най-известна и не чак толкова широка улица в града. Той каза, че „Истиклал“ значи независимост. Дадох толкова много непоискани съвети, защото можеш спокойно да ги пренебрегнеш. Твоята независимост е чисто и просто твоята независимост и ходи по нея както искаш. Прави каквото искаш и говори каквото искаш, включително и за слоновете в стаята. Оспорвай авторитетите. Казвай на бялото бяло и на черното черно. Не си затваряй очите и за цветовете на дъгата – в тях има красота, честност, сериозна работа, отговорност, уважение. Радост и смях.
*******
Стефан Иванов (1986, София) е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“, магистър е по културология и доктор по философия в същия университет. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално предложение на България за „Оскар“. От 2003 г. е публикувал многобройни журналистически и друг вид материали в десетки различни по вид медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofiascape.com/.