Напът съм да ти разкажа една история, за която съм сигурна, че познаваш главния герой. Моята, твоята, а може би и нечия друга история.
Моментът, в който трябва да кажеш „Сбогом!”, да си вземеш „Чао!” с любимите хора и да поемеш по пътя към мечтите си, дойде. И макар от доста време да го очакваш, все още не си „напълно готов”. Прекарал си 12 години от живота си в училище, като последните пет са преминали като една учебна седмица. В началото дните са пред теб, и не осъзнаваш, че всяка секунда е безценна, докато след миг стрелките на времето не прегряват и ти се озоваваш на финала. Спираш, поемаш си дъх и отново започваш да тичаш. Но в коя посока? Поглеждаш назад, а спомените са образували дъга по пътя, който си изминал. Дъга, спускаща се по стените на музея, наречен „Твоят живот”, пълен с посетители, а именно онези хора, които са били до теб в това приключение.
Мнозина биха казали, че финалът означава краят на нещо, но за мен той е и началото. Излизаш от рамките на очертания вече път и поемаш по свой собствен, без ограничения за скоростта и посоката, просто пътят към мечтите ти.
Здравейте прекрасни хора, отговорни за тази инициатива,
Пише Ви едно пораснало дете (защото зрелостник звучи все още много официално), което намери смисъл в думите Ви и откри, че да си затворен толкова дълго между четири стени може и да не е чак толкова лошо.
Випуск 2020 се превърна в нарицателно за "прецакания набор", който не успя да има бал навреме, не успя да се сбогува с училището си, с важните за него учители и със съучениците, с чиито усилия успя да препише криво-ляво на повечето изпити. Не знам дали тази извънредна ситуация успя да "налее малко акъл" в главите на моите набори, но в моята със сигурност е оставила траен отпечатък. След време тези трудни времена ще бъдат забравени и човечеството, ще не ще, ще ги преодолее. Въпросът сега е как да се върнем в ежедневието, което дълго време ни беше отнето. Как да се опитаме да видим света през призмата на страха и ужаса, които всява Ковид-19, и въпреки тях да продължим да живеем.
И тук в употреба влизат Вашите писма. Възможно е мислите и чувствата, които сте пресъздали чрез тях, да не успеят да достигнат до значителния брой хора, към който сте се стремяли, но Ви пиша това писмо, за да ви кажа: Имало е смисъл, благодаря Ви. Не всеки би се нагърбил с тежката задача да поучава едно разхайтено, мислещо единствено за себе си поколение (повярвайте, повечето сме такива), но Вие го направихте.
Силно искам да вярвам, че нашият випуск ще се запомни не с гръмкото име "КОРОНАВИПУСК" (впрочем то звучи ужасно патетично и на моменти обидно), ами с това че е първият измежду випуските, успял да преодолее тази корона инвазия, да приключи успешно учебната година и да премине през ужасяващите зрелостни (ето пак тази дума) изпити, па макар и с маска и дезинфектант. Трудно беше да си представим подобен завършек на 12-та ни година в гимназията, но ето че и това се случи. Доста блудкаво звучи да кажа, че ни направи по-силни и сплотени от преди, но е така. Сякаш чрез писмата Ви всеки се докосна до тези утвърдени в сферата си личности и успя да научи от тях нужното му, за да продължи напред.
И за да завърша, искам да се обърна и към своите братя по съдба (пак да повтарям набори не върви) и да им пожелая успешно преглъщане на резултатите от матурата, както и безпроблемно кандидатстване в желания университет. Нищо не е свършило, а напротив – смятам, че точно сега започва.
Не съм особено добър в изразяването на чувствата си, но ще се опитам да ви представя моето възприятие на карантината и как това ми се отрази. Определено не мога да ви забавлявам с поучителни истории или забавни такива, поради простата причина, че не разполагам с подобни. Това, което ще ви разкажа, е моето лично преживяване по време на месеците на изолация.
Последната година от нашето обучение премина по един много нестандартен начин. Определено, когато слушах големите как повтарят, че в 12 клас никой не стъпва, не очаквах наистина да не ходим на училище. В началото беше романтично и доста привлекателно като идея, но постепенно осъзнах колко голяма загуба е това да не ходиш на “даскало”. Цялата ситуация покрай Covid-19 беше и все още е супер неприятна.
От друга страна смятам, че този никак не кратък период от време беше изключително ценен за съзерцание и себеразвитие. За два месеца лично аз преминах през океан от емоции, мисли и чувства. Бях на приливи и отливи и както силни, така имах и много слаби моменти. Дали се чувствах объркан от това какво се случва, или просто изгубен някъде в съзнанието си, дали просто се страхувах от това как ще се развие бъдещето ми, или просто се чудех как ще се справя, в крайна сметка винаги се справях.
Открих, че мислите върху негативното никога няма да изчезнат, но това да се огледаш около себе си и да съзреш малките неща, които правят живота ти по-хубав, има много по-голяма сила. Когато човек се огледа и осъзнае, че е заобиколен от неща, които на пръв поглед са тривиални, но всъщност са много ценни, тогава този човек може да се почувства наистина добре. Така направих и аз. Осъзнах колко ценни и добри приятели имам, осъзнах как съдбата е в моите ръце, обърнах поглед към всички неща, които съм постигнал и осъзнах, че с правилния начин на мислене и себемотивация няма какво да ме спре!
Например аз тренирам хип-хоп танци и поради настъпилата ситуация нямаше как да продължим. Въпреки това се организирахме и си поставяхме онлайн танцувални предизвикателства ежедневно, с цел да продължим да тренираме. И така, макар и всеки изолиран в дома си, успявахме отново да бъдем “заедно”.
Идеята ми е, че независимо от това какво се случва с всеки от нас, винаги ще се справяме. Нищо не е толкова фатално, колкото изглежда на пръв поглед и съм сигурен, че всички сме се справяли със ситуации, които сме считали за непреодолими.
И както един мъдър герой е казал:”Накрая всичко ще е наред, а ако не е наред значи не е краят!”
Поредният 18-годишен, който смята, че светът е място на неограничени възможности.
Доскоро смятах, че е редно да се срамувам или гордея само когато става дума за неща, направени от мен. Наблюдавайки хората около себе си, осъзнах, че все повече ме е срам от неща, които не съм направил, отколкото от тези, които съм направил. Неприятното е, че започнах да се срамувам и заради тези около себе си. Това, че не успявам да ги убедя да се включат в дадена дейност, да излязат от зоната си на комфорт, да престанат да бъдат пасивни. Започнах да се чувствам дискомфортно в общество, в чието лоно едва сега навлизам.
Допреди няколко месеца по закон бях от онази част на населението, която следва да бъде предпазвана от родителите и настойниците си. Сега, като пълноправен член на обществото, с точно толкова умствен багаж, колкото преди няколко месеца, изведнъж реших, че мога да докажа, че заслужавам да бъда чут. Решение, продиктувано не толкова от буйната ми младежка кръв, колкото от това, че имам луда леля, която от една година се опитва да се пребори за правото на децата в България да получават медицинска грижа от най-високо ниво.
Когато видиш, че около теб има хора, които се борят за тези, които не могат да им се отплатят с нищо материално, започваш да разбираш, че съветът наистина е място на неограничени възможности. Неограничени възможности да бъдеш достоен член на обществото, да заслужиш своето място, не просто защото си се родил, а по собствени заслуги. Неограничени възможности да бъдеш човек, а не просто човешко същество.
Не се чувствам горд от това, че съм завършил гимназия, защото това не е някакво постижение, а резултат от добрия живот, осигурен ми от родителите ми, но се гордея с това, че успях да намеря причина и начин да бъда гражданин, защото това е лично мое постижение. Започвайки периода си на пълнолетен човек, успях да се отърся от срама, защото да не успееш да убедиш хората не е срамно, а просто изисква да опиташ отново.
Опиянен от това си откритие си позволих да напиша писмо, в което да дам съвет на връстниците си – живейте с пълна сила и работете с пълна сила за всички онези, които нямат Вашия шанс, защото това ще Ви направи граждани, а не личната карта и законово даденото право на гласуване.
Човек живее достойно, когато е свободен, а свободата е нещо, което трябва да се заслужи, като го дариш другиму!
Започнах да следя писмата, които ни пратихте, още от първото. Следях и коментарите на другите същински възрастни, които подкрепяха вас и посланията ви. Често изникваше и коментарът, че ние, несъщинските възрастни, не отговаряме на вашите обръщения или дори изобщо не ги четем. Още тогава исках да ви отговоря, за да не остане вашият глас напразно отекващ в пустинята. Исках да отговоря и поради друга причина, но нея искам да запазя за края на писмото.
Първо, искам да споделя, че съвсем не тъгувах, когато отмениха баловете, защото знаех, че нашият несъщинско-възрастен порив да тичаме подир вятъра не би допуснал да ни държат затворени дълго време в панелките или в къщите ни. Да, определено се позагуби инерцията на яростния спринт, в който се бяхме впуснали през изминалите няколко месеца от нашата последна година във втория ни дом, наречен училище. Месеците бяха наистина натоварени и минаваха без да ги забележим. Е, всъщност ги забелязвахме, де. Някои ги виждахме през мигренозната мъгла от лампата на бюрото или пък през светкавиците от екрана на компютъра, на който сме подготвяли проекти, дипломни работи (някои несъщински възрастни също пишат подобни текстове). Други пък ги виждаха размазано заради някоя пакостлива водка и ослепяващите светулки по дискотеките или пък от преумора поради ученето, балансирано все някак, макар и нескопосано, с работата в някоя претъпкана книжарница или ресторант. Зная, че на всички вас, същински възрастни, това ви е до болка познато и сте запазили в спомените си тези няколко размазани години, струващи ви се като само няколко месеца. Но всички позабавихме темпото и това май ни се отрази облагородяващо. Наистина се радвам, че пристъпвам по пътя на метаморфозата ми от несъщински през пре-същински и накрая същински възрастен по този начин, а именно чрез забавяне на темпото. Когато то бива забавено, ставаш способен да проглеждаш през мъглата, да осмисляш видяното и почувстваното, които вече не са толкова размазани. Радвам се, че и на бала си няма да профуча по булевардите към „Александър Невски“, показала глава през прозореца, бързайки все за нещо – да преброя до 12, да се натанцувам до 00:00 преди да ни изгонят от ресторанта на улицата, да пребродя целия център с приятелите си през нощта... Радвам се от това, че ще опитам да погледна всеки свой съученик и учител в очите, мислейки си, че е за последно, а после ще броя бавно дните, в които ще се срещна с някого от тях случайно на улицата или ще го очаквам с нетърпение на един от двата терминала. Радвам се и че няма да си давам зор да изпитам всичко, което всеки един от вас е изпитал.
Като стана дума за бързане, трябва да ви споделя, че съвсем и не бързам да ставам същински възрастен, но все пак не ми се остава несъщински възрастен. Да си призная – съвсем малко ме е страх, защото все пак пътят е непознат, дори и да сме способни да си представяме бъдещето и в най-малките вероятни детайли. Но всеки от вас го е изпитвал, което ме успокоява донякъде. Успокоява ме и че вие продължавате да сте несигурни, както и да бъдете за някои неща незнаещи и неспособни. Това доста ме плашеше преди – страхувах се, че няма да знам много неща в тяхната цялост и в техния най-дълбинен смисъл; плашеше ме и че няма да мога да правя нещата, които искам. Страхът дойде вероятно поради факта, че когато бяхме съвсем-не-възрастни, наистина ви смятахме за перфектни супергерои, способни на всичко. Този страх постепенно се превърна в блага усмивка, с която ви се възхищаваме.
В тази връзка искам да ви споделя и това, което оставих за накрая. За нас вие никога не сте спирали да бъдете супергерои – просто станахте незавършени, недописани супергерои. Смятам, че скоро съвсем уверено и ние ще успеем да бъдем рамо до рамо с вас във вашата незавършеност и ще се допълваме взаимно. Вярвам, че дори и физиологически се класираме – в гимназиалните си години намерих не един бял косъм, а през последните няколко седмици ми се появиха две хоризонтални бръчки на челото!
Шегата настрана… Бих искала най-сърдечно да благодаря за всяка ваша усмивка, докато сме прохождали; за чувството ви на гордост, породено от някоя наша нескопосана рисунка като съвсем-не-възрастни или пък за последните шестици в последната ни година като несъщински възрастни; за всяка една бръчица по вашите лица поради някоя караница, от притеснение или от бурен смях; за всеки нюанс на лилавото под вашите очи, появил се заради плача през нощта, заради някоя непокорна висока телесна температура от грип, заради съпреживяването на притеснението преди важен за нас изпит... Благодаря ви за това, че сте нашите супергерои с недостатъци, а именно човешки супергерои! Бих искала да ви благодаря и за това, че ни имате за някои и искате да бъдем някои.
Започвам това писмо така, както ти завърши своето, Емилия. Просто много обичам тази фраза. Нея, и „Човек е толкова голям, колкото са мечтите му.“
Много обичам да знам, че човекът, който стои срещу мен, искрено се интересува от това, което аз мисля. И затова благодаря, че си един от хората, за които има нещо много по-ценно от верния или грешния отговор. Благодаря, че даваш шанс ние да споделим нашия отговор, нашето виждане, нашето преживяване. А то си беше преживяване. Благодаря!
Винаги съм се опитвала да оценявам и обичам навреме – а единственото „навреме“ за мен е тук и сега. Затова на първо място, преди да кажа каквото и да е било за гимназиалния период, трябва да благодаря на няколко много важни личности.
На Мирослава и Ивайло Чанови, моите родители, които ме направиха човек. Вие сте най-ценното, което имам.
На Диана Петкова, моята класна ръководителка. Вие ме окуражихте да повярвам, че моите мечти имат значение и че аз самата имам значение.
На Антоанета Попхлебарова, моя ментор в доброволчеството и в живота. От теб научих, че винаги мога повече, по-високо и по-смело.
На Стоян Радев и Веселина Михалкова, моите родители в театъра. Благодарение на вас разбрах какво значи да гориш за това, което правиш. От вас научих какво означава уважението и любовта към труда.
На приятелите ми. От вас разбрах, че без вас не може.
На кучето ми. От теб научих, че съществува само едно време и то е тук и сега.
Та, връщам се на „Човек е толкова голям, колкото са мечтите му“. Винаги съм обичала да говоря за мечтите си, това за мен е някакъв вид временна визуализация, докато те станат реалност наистина. В училище се научих да заглушавам всичко и всички, които са готови да ми внушат, че съществува нещо подобно на „твърде голяма мечта“ или „твърде амбициозен план“. Съжалявам, че ще разваля нечии представи за света, но според мен такова нещо няма. Не казвам, че няма недостижими неща – предполагам, че все още не мога да се телепортирам, нито да бъда хирург или астронавт едновременно. Много добре знаете за какво говоря. Просто някои хора виждат граници там, където аз не. И това ме устройва.
Предстои ми да съм студентка по актьорско майсторство и моята мечта е да правя точно това, което обичам най-много – именно да посветя цялата си любов и време, да посветя себе си на театъра и киното. Всъщност ми е пределно ясно, че хората са нещо променливо и мечите им – също. Затова винаги съм казвала, че моята мечта е да бъда щастлива. В момента това да бъда щастлива съдържа това да бъда актриса, да пътувам и всички, които обичам, да бъдат добре. Знам ли какво ще съдържа това след 10 или 20 години? Не. Интересува ли ме? Не. Но решавам да подхождам смело към живота и приемам нещата, които не мога да променя. Да, ковид-19, за теб говоря.
Толкова много планове се объркаха до този момент през 2020, а и толкова много неща имат все още да се объркват в живота. Предполагам де. И се надявам. Ако нещата винаги се случваха така, както искаме, как бихме се надградили? Това, което искаме, не винаги е това, от което имаме нужда. И в промяната няма нищо страшно. Винаги съм искала хората да го знаят, да го разбират.
В училище много пъти ми беше демонстрирано, че моята мечта е сравнително маловажна, имайки предвид, че няма кой знае колко общо с математиката, и че просто искам да си се разхождам по някаква сцена. Та това изобщо професия ли е? Съжалявам, но аз не виждам нищо лошо и срамно да мисля мащабно. Съжалявам само, че с такива хора никога няма да успеем да се разберем, ние просто живеем на различни планети. И знаете ли, не бих заменила моята за нищо на света. Тя е едно безгранично и вдъхновяващо място и ми дава свободата да бъда себе си във всеки един момент.
Вярвам, че на всеки въпрос има повече от два отговора – правилен или грешен. Искрено вярвам, че има повече от това. За мен светът не е черно-бял. И не е изкован от крайности или константи. Нищо подобно. И докато в училище трябваше да отговарям на въпроси с „да“ или не“, в живота предпочитам да действам по по-различен начин. Не ме разбирайте погрешно, обичам яснотата и коректността, просто вярвам, че само „да“ и „не“ правят живота безинтересен и еднозначен. А той е всичко, но не и еднозначен.
И може би някой ден всички тези думи ще ми се струват по детски наивни и погледнати през розови очила. Може би. Но се надявам за мен изречението „Границите сами си ги поставяме“ вечно да важи. Светът просто има смисъл, когато го виждаш така.
Предстои ми да броя до 12 и тепърва да разбирам много от нещата, които са ми се случили дотук и които имат да се случват. Но ето 12 неща, които знам тук и сега.
1/ Понякога стъпката назад на пръв поглед води до две напред в перспектива.
2/ Да даваш всичко от себе си е единственият вариант, дори това да не води до успех.
3/ Да имаш мечти е прекрасно, да ги преследваш е това, което придава смисъл, а да имаш възможността да го правиш е привилегия.
4/ Без хората, които да те подкрепят, и най-хубавото нещо не е хубаво.
5/ Приключенията, пътешествията и новите знания те карат да се чувстваш жив.
6/ Прави това, което ти се прави днес. Яж това, което ти се иска днес. Кажи на някого, че го обичаш днес. Никога не знаем дали ще има утре.
7/ Променяй нещата, които не можеш да приемеш и приемай нещата, които не можеш да промениш.
8/ Както на сцената, така и в живота, никоя роля не е по-важна от друга.
9/ Ключът за много неща е в баланса.
10/ Поеми си въздух преди да се ядосаш. Разбери дали си струва.
11/ Не гледай на нещата твърде сериозно.
12/ Ти не си специален, защото си част от нещо специално. Нещо е специално, защото ти си част от него. Красиво е да се отдаваш на нещата, които смяташ за значими.
С тези 12 неща аз не откривам топлата вода, знам. Аз просто обичам да я пия.
Завършвам с нещо, което майка ми ми сподели преди време и остави ярък отпечатък в съзнанието ми. „Животът е като сладолед. Ближеш, не ближеш – той си минава. Така че по-добре- ближи.“ Моето пожелание към всеки, който е достигнал до това писмо: да ти е сладко!
Понякога, когато животът те сломи и изгубиш светлината, единственият смисъл е, че сърцето ти още бие и това е достатъчно. Ако и любимите ти хора са добре – нямаш нужда от нищо повече.
„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш.“ – Еклесиаст 3:1
Сега е нашето време, но и то ще отмине така, както се сменят сезоните. Нека да използваме времето си разумно, защото имаме само сега. Това ще рече да следваме вътрешния си глас и да се доверяваме на външните фактори. Знам, че не е лесно, но без значение приемаме или се съпротивляваме, нещата се случват. И знаеш ли, в най-мрачния, тежък и буреносен момент разбираш колко много повече вяра, надежда и любов има в теб. Не ги губи, защото каквото има да се случи, ще се случи и ще е за хубаво, обещавам ти!
„И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.” 1 Коринтяни 13:13
Любовта сега, в този момент. Това е отговорът, разковничето, лекът, богатството в края на дъгата, благословията, светлината, от която имаме нужда. С Анди винаги спорехме, че не съществува истинско приятелство. Тя казваше, че всички имаме лични интереси, за да правим каквото и да е. Едни много важни за мен хора са си сърдити и не могат да преглътнат егото си, неосъзнавщи, че имаме само сега. Чичо казва, че като станеш на 18 и можеш да правиш всичко, което си поискаш. Помислих си: „Да бе?! А тях да ги сдобря, мога ли?” Животът е един миг, нека е щастлив!
Кажи добра дума на непознат, прегърни любим човек, дай вода на бездомно куче, потърси човек, с когото отдавна не сте си общували, а се появява в мислите ти често. За тези 12 години в училище все има хора, които са те направили щастлив/а или обратното, но всеки е оставил следа в теб и те е научил на нещо. Ние хората ценим чак след като загубим. Ние с теб, въпреки всичко, успяхме да преживеем тръпката от броенето до 12, вълнението и смесените чувства от завършването на една глава от живота ни, защото няма какво да ни спре от каквото и да е, освен смъртта. Анди обаче не може да изпита тези чувства. Споменавам я, защото искам да разбереш, че няма нищо на живот и смърт. Има само едно и това е присъствието или отсъствието на обич.
„И светлината свети в мрака, и мракът я не обзема.” Йоан 1:5
Какво е светлината? За всеки е нещо различно, но всеки я носи в себе си. Светлината грее във всеки, според както се труди, но не физически, а духовно.
И наистина всичко, от което имаш нужда, вече е вътре в теб. Душата има нужда да дава на другите, защото бидейки социални, не можем да сме щастливи сами. Затова се заслушай щастлив/а ли си. За мен „светлината” е самият живот. Животът, защото чрез него мога да оставя следа от себе в другите, като направя добро за околните, като помагам ако мога и винаги подкрепям.
Знам, че всички за това говорим, нека затова го изпълняваме.
Имай смиреността да прощаваш, смелостта да прегръщаш хора и моменти, любовта да обичаш живота тук и сега, разума да изживееш себе си, така както само ти би могъл/ла.
Благодаря на всеки един дошъл, отишъл си и останал в живота ми, защото всеки един има своя следа! Благодаря на моите родители за безграничната любов! Благодаря ти, че стигна до тук! Знай, хубаво е, че те има! Имай щастлив миг!
Пиша тъкмо на теб поради две причини. Първо – от тук нататък сме само двете и затова намерих за нужно да ти напомня, че можем да се справим с всички трудности, които ни предстоят. Второ – чрез теб ми се иска да стигна и до останалите като теб, понеже и те май се нуждаят от едно такова припомняне. Нашето "Ние" днес е по-силно от моето "Аз". И то с онази несломима сила на така наречения "коронавипуск", от който сме част. Затова може би трябваше да започна това писмо по малко по-различен начин:
Скъпи Ние,
Иска ми се тези писма да са нашата времева капсула, която ще отваряме и разглеждаме след пет, десет, двайсет години, за да измерваме колко сме пораснали. В тях има много уроци, които си струва да запомним и да отнесем със себе си в бъдещето. Но също така се нуждаем от този малък капан за време, в който и ние да се затворим за момент тъкмо сега, когато животът ни отново се втурва напред презглава.
Напоследък имахме достатъчно време да оценим времето. Разполагахме с цели месеци да изучаваме този толкова рядко срещан екземпляр – "време в изобилие". Време да омесиш сам тестото за великденския козунак, време да се обадиш на баба и дядо и да ги "почерпиш" с лимонада през телефона, време да прочетеш няколко книжки с приказки на едно бебе, родено в извънредно положение, между храненията и смените на памперсите. Затова, преди да преброим до 12, преди да се приготвим за бала, който въпреки всичко (почти) дочакахме, и устремено да отворим вратата към света на възрастните, нека поспрем за малко тук и сега. Да запазим времето, което събрахме – в писмо, в албум със снимки, в разговор с приятел или просто в спомен. И да бъдем благодарни за него.
Да благодарим за това прекрасно време, което ни подари майките на "БГ Мама", готови със зъби и нокти да отстояват правото ни да притежаваме ферма във Фейсбук на 9-годишна възраст. То ни даде бащите, които в казармата сутрин са пускали Living Next Door to Alice вместо "Велик е нашият войник", за да се събуждат войниците в красота – че и са оцелели, за да ни го разказват. Подари ни бабите, които са ни готвили най-вкусните (и обилни) обеди на детството, а днес ние им носим храна като малки Червени шапчици и ги разпитваме за миналото. И, разбира се, дядовците, които са ни глезили с нови книжки и с торти в сладкарницата след детска градина, а днес пият бира с нас и се червят, когато ги попитаме за любовните стихотворения, посветени на бабите ни.
Но макар че ни има заради всички тях, моето писмо днес е посветено най-вече на Нас самите. Защото времето, в което съвсем скоро ще се гмурнем без много да му мислим, е нашето време. И след като си е наше, ние трябва да знаем как да го пазим, да се грижим за него, да го ценим. Като всички 19-годишни някога, и ние искаме нашето време да е най-хубавото досега. А най-хубавото време изисква отдаденост, усилие и вяра. Затова от пясъчника на годините, прекарани заедно в дворовете на най-различни образователни институции, събрах няколко малки осъзнавания, които ми се иска да запазим в нашата времева капсула. Които да положим в основата на своето време. С които да преброим до 12.
Едно. Каквото и да правим в построяването на нашето време, нека да го правим с любов. Към себе си, към другите, към това, което даваме на света, и това, което получаваме от него.
Две. Да танцуваме през живота си, свободни и смели. Най-вече за да избегнем монотонността на вървенето, но и за да си спестим бързината на тичането.
Три. Да не спираме да търсим онова божествено безгрижие на герой от някой анимационен филм – същото, което изпитвахме, когато бяхме по-малки. То постоянно ще ни се изплъзва – все пак не сме в анимация. Но нищо не губим, като опитваме.
Четири. Да вярваме в голямата риба, която плува в нас. Дори да живеем в някое малко и плитко езеро.
Пет. Да продължаваме да създаваме истории. Да ги помним и да ги разказваме, за да знае светът, че ни има. Днес е по-лесно от всякога да документираме времето, което създаваме. Нека се възползваме от това.
Здравейте, дванайсетокласници! Е, и ние завършихме, малко ни се струва нереално, нали? Всяка година изпращахме зрелостниците и очаквахме момента, когато и нашият ред ще дойде. И той дойде, но по един малко разочароващ начин, за съжаление. За мен завършването на средно образование, разбира се, няма да остане единственото голямо събитие в моя живот, тепърва ще имам и други поводи за празнуване. Но както всеки друг абитуриент в момента, се чувствам малко или много ощетена, защото завършването ми, дори и с малко закъснение, никога няма да бъде като това на вече завършилите. Изпращането и абитуриентският бал за мен са дни, в които всеки човек, било той абитуриент, родител, познат или приятел на завършващ, се зарежда с положителни емоции, тъй като празниците са именно за това – да се повеселим дружно, нима в това има нещо толкова лошо?
Тази година ние няма да имаме възможността да отпразнуваме края на училищния си живот, споделен с любимите учители и съученици. Днес се изпращаме сами. Мисля, че за повечето от нас именно това е по-важното – да си вземем едно последно довиждане с важните за нас хора от училище, да прекараме тези последни дни с тях, да си припомним всички изминали моменти, да поплачем и да се посмеем. Но поради обстоятелствата, това едва ли ще е напълно възможно.
Може би в очите на някои изглеждаме дори неблагодарни... Да, балове ще има, но някак цялата еуфория от завършването през минали години в момента не е налице. Мисля, че повечето от нас просто искаха да изживеем същото нещо, през което всеки е минал. Всяка година си казвахме: „Ей, и нашият ред ще дойде!“. И в един момент всичко се променя.
От друга страна, дванайсетокласниците сами организирахме свои по-нестандартни изпращания, което лично мен ме зарадва много. Стигна се и до преговори с министър-председателя на страната, за да бъдат разрешени изпращанията в училище. Все пак мисля, че успяхме да извлечем и положителното от цялата ситуация.
