Скъпи ти, който/която четеш това,
Тревожа се.
Тревожа се, че поводът, по който ти пиша това писмо, ще бъде причината то да остане непрочетено.
Тревожа се, че също като мен преди почти десет години и ти ще броиш до 12 по-скоро от облекчение, че си оцелял в менгемето на училището, отколкото от радост, че тепърва предстои цял живот учене, за което училището е само основата.
Тревожа се, че „възрастните“ (не вярвай, когато се правят на такива, хората рядко порастват, но ти вече си го разбрал/а) не са споделяли с теб, а са те назидавали. Че не са ти помагали, а са те поучавали. Тревожа се, че ще решиш, че и аз се опитвам да правя същото. Та кои изобщо сме ние, че да ти пишем писма? Аз лично – малко поостаряла, немного поумняла, все още някои дни се будя с усещането, че съм на 15. И ми отнема време да повярвам, че не съм.
Преди няколко дни се наложи да местя остарели тетрадки и книги от един апартамент в друг и зачетох разни хартийки. Скъсан среден лист от малка тетрадка с широки и тесни редове – детско съчинение за „моята родина“, пълно с клишета и патетика, които отиват повече на манифестация, отколкото на дете. Сигурно съм получила шестица. Второто беше лист А4, вероятно някога съхраняван в дневник, в който юношеското ми аз е записало проблемите си и си е самопредложило някои решения. Първият проблем беше „не понасям образователната система“. Да, отне ми време да отделя системата от знанието. Защото системата често ни пречи да обичаме знанието, колкото и да ни се иска.
Скъпи ти, който/която четеш това: абитуриентският бал хем не е голямото завършване, а голямото започване, хем пък не е и „началото на живота ти“, защото на 18 вече сме поживели немалко. С времето разбрах, че гимназията е най-добрата арена за тренировка на междучовешките отношения. Откакто завърших виждам как добрите приятелства, силната обич и радост, но и тъгата, интригите и най-низките човешки качества, така добре познати от отношенията с класа и отвъд, се повтарят и по-нататък. В университета, в първата работа, в отношенията с най-различни хора.
Вероятно – също като моите родители – и вашите очакват от теб да учиш във ВУЗ, да си намериш хубава работа, още по-вероятно е да не разбират коренно променения свят на настоящето. Още от училище усещах, че без сърце и много ум дипломата е просто една хартия, печатана все повече и повече. Страхувах се от примера на по-големи познати, които завършваха и попадаха в капана на работа, в която не се чувстваха добре. Дипломата е просто материален артефакт за знанието, което ни е нужно за вътрешната цел – без това знание и без цел дипломата е просто разход на време и мастило. Затова след гимназията, когато не знаех изобщо какво ми се прави, избрах да не се преструвам, че ми е ясно в името на чужди очаквания. Дадох си време да забравя нещо от наученото в училище. Да прочета книгите, които не бях успяла. Да се отърся от една система, която, за съжаление, винаги съм усещала по-скоро като тежест. Отново да заобичам знанието.
За тези три години пауза между гимназията и следването се научих спокойно да водя искрен разговор със себе си, защото нито родителите ни, нито приятелите ни, нито други доброжелатели ще живеят живот ни – с него ще се борим аз и ти, всички други са просто зрители на арената. Важно е да се познаваме в тази борба. Да разберем за какво мечтаем. Да си позволим да се разходим сами и с вдъхновение в света. Да се научим да грешим със спокойствието, че в грешките има уроци. Да разберем баналното – как се изкарват пари (през годините работих какво ли не), как се плащат сметки, колко е струвало на родителите ни да ни отгледат. Да разберем какво ни предлага университетът – никой в гимназията не ми беше говорил за многообразието от специалности и ниши, отговарящи на интересите, които имах. Най-големият ми подарък за абитуриентската беше времето след това. И опитът на това време.
Имала съм учители, които са ме тормозили, имала съм и такива, които са ме подкрепяли безусловно. Те ме научиха да избягвам хората, които първо посочват какво не мога и какво може да се обърка. Които се опитват да ме смалят в името на собственото си величие. Това не означава да отхвърляме конструктивната критика, но да си даваме подкрепата, която другите често няма да ни дадат поради собствените си тегоби. Не мога да изброя колко пъти някой ме е увещавал, че нещо е за мое добро, когато в сърцето си съм усещала обратното. Когато реших да не запиша университет след гимназията, близък приятел ми каза, че никога няма да имам образование. Сега съм „собственик“ на два бакалавъра от Париж и научна магистратура от Амстердам. Често пъти онова, което наричаме „грешка“, се оказва такава само в чуждите очи. Времето ми показа, че страхът от неизвестното може да бъде превърнат във вълнение за всички възможни пътища. Че не бива да се готвя за бедствия, които не са се случили. Заради свободата да бъдем хора сме тук.
Не знам дали харесваш повече математиката или историята, но знам, че светът не може да се разреже на дисциплини, тъй като е изграден от взаимовръзки. Надявам се да си открил или да преоткриеш това. Най-много се надявам, обаче, да си имал свестен преподавател по литература. В случай, че не си, докато имената още са пресни в главата ти (в моята много неща изветряват): поетът Николай Лилиев е бил на 20-21 г., когато е публикувал първите си стихове и се е запознал със своя издател. Живял е в мизерни квартири и се е отказал от една специалност в университета, защото не е имал пари за следването. Димчо Дебелянов пише и изгаря първи творби, докато е ученик в гимназията, става сътрудник на издания и публикува дебютни стихове в късните си тийнейджърски години. Стихотворението, за което писа на матурата, го е писал на 26 г. – точно на толкова, на колкото съм аз сега. За Петя Дубарова знаеш – напуска ни на 17 г., а колко оставя. Гео Милев публикува за пръв път на 18 г., от чужбина.
Надявам се, че някъде извън клишетата, извън механичното рецитиране, си научил/а за хората зад големите имена на историята ни, прочел/a си текстовете и си видял/а, че много от тях говорят за живота ни, за живота ти: за любов и раздяла, за бедност и несправедливост, за вечно неразбиращия (ни) свят, за напускането и завръщането в родината, за мястото на човека сред света и хората. А ако не си, спокойно. Има време – аз също ги преоткривах по-късно, далеч от чина.
Скъпи ти, който/която четеш това, ако са пропуснали да ти кажат, че имената, които ограждаш в тренировъчните тестове за матура, са имена на хора, започнали да променят света си, света ни, на твоята възраст – нека да го кажа аз.
Живей с тази мисъл. Настоящето е твое, с цялата отговорност на миналото и свобода на бъдещето.
Не позволявай на света да те улиса и да го забравиш.
С вяра, твоя,
Йоанна Елми
____________________________________________________________________________________________
Йоанна Елми е писателка и журналистка. Родена е в София, живяла е във Франция, Нидерландия и САЩ. Тя е постоянна авторка в независимия седмичник „Тоест“, нейни текстове са публикувани и в редица други медии. През 2021 г. излиза първият ѝ роман „Направени от вина“, носител на наградата „Южна пролет“ в категория проза. Има бакалавърски степени по филология и международни отношения от Новата Сорбона, както и магистърска степен в областта на комуникацията от Амстердамския университет, с тесен фокус над дезинформацията и дигиталните медии. Пътува, чете и пише в опит да разбере света.