Здравей,
Ще ти кажа нещо, което или ще те накара да спреш да четеш по-нататък, или ще ти се прииска да продължиш – аз не съм ходила на бал. Беше много отдавна, още преди да са се родили твоите родители. Това беше моята представа за бунт срещу нагласените неща. То беше толкова необичайно, че всички се стъписаха и предпочетоха да не ме разпитват. И слава богу, защото нямаше да мога да го обясня – просто нещото в мен, което винаги ми сигнализира с „да“ или „не“, каза непреодолимо НЕ на закрепената с лак прическа, роклята, с която щях да изглеждам като непохватната провинциална братовчедка на графинята и т.н. Ако бях на твоето място сега, щях да отида на бала с дънки и тениска, но тогава това би било още по-скандално от това да не отидеш въобще, а и невъзможно, защото през 1973 години нямаше дънки. Имаше ги, но само в мечтите ни.
Само тази липса си представи и ще ти стане ясно защо не бива да ти давам съвети. Моят свят тогава и твоят свят сега нямат нищо общо. То е все едно ти да си факир с намирането на всяка търсена улица с Google maps, а аз да ти давам съвет да се ориентираш за посоките – е, не по мъха на дърветата, - но, да речем, с компас. Няма да се удържа да дам само един съвет, в който съм убедена, но ще го направя в последното изречение. Така че няма да давам, но ще ти поискам нещо – да ни простиш. И, за да разбереш колко ми е важно, ще ти разкажа как живеех, когато бях на твоята възраст.
Учех в пловдивската английска гимназия, чийто пансион е по-прословут от училището. Пансионът, гимназията, ученическият стол, дървото с камбаната, която ни будеше в шест без десет, портиерната на бай Пано, таблото с часовете на отпуските в сряда и неделя, всичко това се намираше зад високите зидове на бившата семинария. Ако си гледал филма „Вчера“ – за това място става въпрос, там е сниман. Даже в нашата спалня се развива част от действието, тя беше спалня номер 19 с 19 легла, която се огряваше през две малки кръгли прозорчета. Сутрин, казах ти вече, ни будеха с камбана, а вечер в 22 часа нощният възпитател гасеше лампата, никакъв компромис, представете си го със сърце малко и твърдо като копче. Тогава ние вадехме фенерчетата и под одеялата продължавахме да учим английските думи, за които ще ни изпитват следващия ден. В сряда 4 часа отпуск да се хигиенизираме в Чифте баня, в неделя малко повече време за баня, кино и принцеса с кока-кола.
Мистър Фокс ходеше с дънки. Той беше учителят ни по биология, разнасяше един скелет в естествен размер на име Дилайла, който дрънкаше с кокалите си и предизвестяваше идването му в клас. Мистър Фокс не признаваше учебника по биология. Отвори го, прочете наслуки, че Чарлз Дарвин бил от заможно семейство и го хвърли с презрителната думичка боклук. Биологията я учехме по Дилайла. Така се храни Дилайла, така вижда Дилайла, така чува Дилайла, вместо храносмилателна система, устройство на окото… Много грехове му се насъбраха на мистър Фокс и изглежда някой го накова, което тогава не се сетихме, защото не знаехме, че има Шесто управление на ДС. Един ден той влезе в клас с обикновен панталон, написа на дъската с български букви „Да живее БКП!“, но от Дилайла не се отказа. Тук трябва да спра да ти разказвам как беше тогава, защото то няма край.
Обаче – вечерите! Тогава ние, клетите пансионери, бяхме в привилегировано положение в сравнение с всички училища. Около 7 вечерта почваше да работи училищната радиоточка. Тази радост представляваше едно бакелитово радио, което огласяше целия двор, и няколко готини момчета от последния клас. Те пускаха музиката. Музиката пристигаше на големи плочи, които наричахме тави, от Англия. Дали ги носеше мистър Фокс, мис Тутил или българските учители на връщане от специализация, не знам. В зависимост от това кой пускаше музиката звучаха песни или на Бийтълс, или на Ролинг стоунс. А ние се мотаехме из двора и спорехме дали Come together е по-добра от You can’t always get what you want. Сигурно не си представяш, че тези песни не можеха да се чуят тогава по радиото, плочите им не се продаваха в магазините. Колкото бяхме ние в двора, толкова бяха и младите хора отвън зад стените – насядали, наклякали, подскачащи да видят какво става вътре – те слушаха музиката. Всяка вечер пристигаха и слушаха, вероятно песните са звучали по-ясно от гъгнещото по онова време от заглушаване Радио Люксембург, по което можеше да се чуе опасната музика. Невероятно, нали?
После живяхме времена, в които можеше да се чуе всичко, даже доживяхме време, в което може да се чуе всичко, единственият проблем е, че не се знае дали е истина. По онова време никой не се осмели да пренесе от Англия „1984“, учителите ни се връщаха от специализация основно с книги на Джейн Остин. А после всички тези детайли се смалиха, станаха смешни и ние някак си забравихме, че е имало такъв живот. Даже толкова забравихме, че започнахме да го доизмисляме, разкрасяваме и нагласяме. Дори толкова много го сметнахме за част от историята, че не допускахме, че може да стане част от бъдещето. Заживяхме весело и лекомислено, тананикайки си, че лошите времена не възкръсват, то е все едно пак някоя държава да нападне друга държава и да започне вой…
Сега разбираш ли какво искам да ни простиш? Моля те да ни простиш, че не помним. И че когато изразяваме позиция – дали като гласуваме или като протестираме – ние не мислим за теб, мислим за собственото си разочарование, че не сме се справили днес, затова искаме да се върне вчера. Дори и да си отмъстиш за този наш егоизъм като заминеш далече от нас, моля те за прошка.
А, да, обещаният съвет, единственият, който чувствам, че имам правото да дам – чети книги! В тях е истината, а не в нашите самосъжаления и заблуди.
____________________________________
Веселина Седларска е завършила факултета по журналистика в Софийския университет. Работила е във вестниците „Сливенско дело“, „Труд“, „Стандарт“, в радио „Свободна Европа“, сп. „Тема“, сайта „Редута“, сега пише за сайта „Култура“. За журналистическата си работа многократно е получавала награди. Автор е на публицистичните книги „Сънувах Мисисипи“, „Пасажерите на Ной“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“, на романа „Кладенецът“ и на сборника с разкази „Гладни сърца“.