„Човешкият глас е органът на душата“
Когато седнах да пиша тази реч по случай завършването на Випуск 2022, осъзнах, че тази година и за мен е от голямо значение: навършват се 30 години, откакто се „влюбих от пръв звук“ в българския глас. Бях в първи курс в „Йейл“ през 1992 г., колкото развълнувана, толкова и ужасена, търсеща как да се впиша в плашещото ново място, така че позволих на съквартирант да ме вземе със себе си на прослушвания за университетския славянски хор.
Когато чух хорът да пее първите няколко тона от една българска песен, изпълнени с разтърсваща гръдта сила, бях омаяна. Дисонантните хармонии, непоклатимите женски гласове, отредени да ехтят над полетата изправиха косата ми, а душата ми затрептя. Тогава не знаех, че се бях натъкнала на истина, разкрита век по-рано от американския поет Хенри Уодсуърт Лонгфелоу: „Човешкият глас е органът на душата“. И така последвах този български глас и той ме отведе на едно странно и прекрасно пътешествие, което на 18 години никога не бих могла дори да си представя.
През 1996 г., след като завърших „Йейл“, отпътувах за България да изучавам българския език и народните песнопения. Но когато кацнах в София, посивяла от развихрилата се икономическа и политическа криза, предизвикана от хиперинфлация и нестабилност, от българския глас, който мислех че познавам, нямаше и следа. Мистичният глас на жените, които жънат нивите, беше до голяма степен заглушен от постсоциалистическата какофония. И все пак, като се запознах с няколко поети из музикалните среди, настроих се на вълната на други гласове – тези на правнуците на жътварите: демократични мечтатели, опитващи се да изградят нов тип общество, писатели, наслаждаващи се на новооткритата свобода на словото, млади хора, жадуващи за възможности в чужбина. Това беше изцяло нов хор от български гласове, също толкова интригуващи като „Мистерията на българските гласове“ – и също толкова мощни.
Винаги се оглеждайте за неочаквани възможности да дадете своя принос. Например, след като години наред работих да придам на певческия си глас българско звучене, дойде време за кармична отплата: намерих призванието си като литературен преводач, който помага на българските писатели да намерят своя английски „глас“ на международната литературна сцена. Имала съм честта да работя с едни от най-добрите сред тях, включително Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Виргиния Захариева. Преживяването е ободряващо, като изучаването на фолклорно пеене – опитваш се да накараш текстът сам да запее, без да сменяш изцяло тоналността или да препъваш ритъма. Джоана Уорън, мой съмишленик в превода и музиката, улавя това добре, като нарича превода „изкуството на емпатията“ – но бих казала, че описанието ѝ се отнася не само до литературните преводачи, но и до всички нас, които работим между езици, култури и общности: ние сме „творци на емпатията“.
А емпатични гласове са нужни сега повече от всякога. Надявам се, че няма да заглуша радостта от деня на завършването ви, като заявя очевидното – вие тръгвате към света на възрастните в един от най-несигурните моменти в новата ни история: току-що преживяхме първата глобална пандемия в живата памет; свидетели сме на фронтова война в Европа в реално време чрез социалните медии; наводненията и горските пожари донесоха заплахата от изменението на климата до прага ни. И все пак не съм песимист, защото чух гласовете ви. В работата си в комисията „Фулбрайт“ имах честта да се запозная с толкова много млади българи; чух ви да говорите със съчувствие и състрадание за бежанци, за екологични и доброволчески каузи. Накратко, вие също сте „творци на емпатията“.
Вашето поколение осъзнава мощта на гласа много по-ясно от моето; подозирам, че технологията е изиграла голяма роля в това. Интернет почти не бе в полезрението ни през 1992 г., тогава използвахме модеми с телефонна връзка, докато сега вие сте дигитални по природа: най-свързаното поколение в историята на човечеството, способно да чува и говори с гласове от всички краища на света. Докато аз търсех духовност в своя малък аналогов свят, вие сте били в диалог с цялата цифрова вселена. Разбира се, глобалната свързаност има недостатъци. Тъй като, защитен от своята анонимност, всеки може да каже каквото пожелае в онлайн пространството, засипани сме и от гласове, изпълнени с гняв и омраза. И все пак, вярвам в силата на автентичния глас, който да надвие и най-лошите тролове: известният цитат на украинския президент Владимир Зеленски – „Имам нужда от муниции, а не от превоз“ – ще се помни като един от най-влиятелните изрази, изречени досега в 21 век. Правилните думи и правилният глас могат да заглушат дори пропагандната машина на ядрено въоръжена суперсила.
В това отношение красивият български език ни припомня нещо очевидно. На български език думата глас има двойно значение: глас и вот. Всъщност в английския език етимологията е същата, и двете думи произлизат от латинската „vox“, но много англоговорещи вече не правят съзнателно тази връзка. И все пак българският език ни напомня, че използването на нашия глас е политически акт. Надявам се да използвате вашето образование за да станете убедителните лидери, от които така отчаяно се нуждаем в България, Европа и САЩ, за да изградим по-справедливо и равноправно общество.
В заключение, нека се върна към Хенри Лонгфелоу и да споделя пълния цитат от поемата „Хиперион“:
„О, колко прекрасен е човешкият глас! Това наистина е органът на душата! Интелектът на човека седи видим на трон на челото и в окото му; и сърцето на човека е изразено в лицето му. Но душата се открива само в гласа.”
Моето предизвикателство към вас, в единогласие с поета, е: като напуснете колежа и тръгнете по житейския си път, намерете гласа на душата си и го последвайте, дори ако пътеките, към които ви зове, ви се струват непривични и криволичещи. Не бъдете глухо ехо на удобната работа, практичната специалност или повърхностните мнения; влезте в светлините, застанете начело и запейте с всичка сила, колкото и да ви смущава това, зная, защото съм го изпитала! Намерете хората и общностите, с които гласът ви е в най-чиста хармония, дори ако в началото тя може да ви се стори дисонантна и разтърсваща, каквито ми се сториха онези български народни мелодии преди 30 години. Намерете къде гласът ви може да звучи толкова ясно и силно, колкото жътварските песни на вашата пра-пра-баба. Защото душите ви ще жънат това, което гласовете ви посеят. А полето е широко отворено пред вас.
Поздравления и на добър час, Випуск 2022!
Писмото е адаптирано от речта на Анджела Родел за Американския колеж в София. Превод на български: Яна Пеева.
Анджела Родел е литературен преводач от български на английски език. Завършила е висшето си образование в САЩ, в университета Йейл и университета на Калифорния в Лос Анджелис. Нейни преводи са публикувани в MacSweeney’s, Two Lines, Ploughshares, Words Without Borders и други престижни издания. Тя е лауреат на редица награди в областта на превода, сред които са NEA и PEN. Седем романа, преведени от нея, са издадени в САЩ и Великобритания. Преводът на романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“ печели наградата „ATSEEEL“ за литературен превод през 2016 г., влиза в класацията за наградата „PEN“ през 2016г. и за националната награда за превод „ALTA“, отново през 2016г. Анджела е също музикант и етномузиколог. През 2004 г., заедно с писателите-музиканти Иван Христов, Петър Чухов и Емануил Видински, тя основава фолкрок групата "Гологан", с която участва в множество концерти в България и в чужбина. От 2015 г. Анджела Родел е изпълнителен директор на Българо-американска комисия за образователен обмен „Фулбрайт“.
