12 писма

Мили ми дванадесетокласници, скъпи зрелостници (каква дума само!),  

Около 24 май задължително вали, забелязали ли сте? От години това е една от основните теми покрай баловете: „Дали ще вали точно на моя ден? Ще притичваме ли набързо под шуртящата вода от колите в ресторанта на хотела? Ще става ли навън за снимки като хората? Ще ми се скапе ли прическата? Ще можем ли да се съберем в училищния двор, в градинката пред „Народен”, ще ни ръкопляскат ли по Главната? Ще извикаме ли дружно навън за пореден път „Еднооо, двеее....” дор до дванадесет? Времето ще попречи ли на бързото придвижване към нощния клуб, който сме запазили за после? – Тези въпроси не стоят пред вас, защото обичайният бал няма да го има. Не сте очаквали това, разочаровани сте, чувствате се измамени и прецакани? Сигурно ви е било тъпо, може би още ви е, или пък го преживяхте вече? Това е положението – всички ние преминаваме през една уникална година, която каза на всички предишни, срещу които мрънкахме и искахме да се махнат „Подръж ми бирата”, и се впусна да показва на какво е способна.

2020 година ми припомни по странен начин историите около далечната 1937, когато се е родил престолонаследникът на царство България Симеончо и в чест на това събитие вдигнали оценките на всички ученици с една единица – така всички си издържали матурите, никой не повтарял класа, и никога след това не е имало по-отлични отличници. Това действие (за разлика от заменените смъртни присъди с доживотни през същата година по същия повод) не е променило драматично животите на тогавашните ученици, но е имало какво да разправят на поколенията след тях. Е, и вие ще имате какво да споделяте, без, повярвайте ми, обезбАляването да промени нещата драстично по пътя ви ...

Когато пишеш писмо, дори ако е писмо да непознати, се опитваш да си представиш този, който ще го прочете. Постоянно работя с млади хора, баш тийнейджъри от различни населени места и социални среди и да визуализирам получатели не ми е трудно. Обаче мислих, представях си ви, и стигнах до неизбежното опасение, че пренебрежимо малко от вас ще прочетат нашите писма. Това е съвсем нормално – от години ФБ е завзет от майките и бабите ви, даже класната ви има профил там, и вие рядко влизате, предпочитате експресивната краткост на Инстаграм, Пинтърест и други онлайн опции, при които вероятността баща ви да ви изложи публично е по-малка и където избягвате проблема TEXTA E DALAK. Преди точно 36 години (наистина не разбирам кога минаха), когато завърших Френската в София, на път към бала с най-представителния наличен Москвич, подсигурен от брата на гаджето, вместо реч към събралите се умилени семейство и приятели, казах на нашите любим цитат от „Автобиографията“ на Бранислав Нушич (ако не сте я чели, горещо препоръчвам): „ГОСПОЖО, АЗ УЗРЯХ!”

Тогава на мен не ми беше до напътствия – ако си узрял, не ти се слушат съвети много-много. Желанието идва по-късно. И така, в мислите си защо ви пишем, стигнах дотук: и ние имаме нужда от тези писма, по някакъв начин ги пишем освен до вас и до себе си, и до родителите ви, до непорасналите момичета и момчета в нас, с надеждата, че ще стигнат до истинските адресати. На мен ми стига да ги прочете дори един от вас – нали писмата обикновено се пишат до един човек!

Мили мои абитуриенти, аз съм от онези благословени от Съдбата хора, които обичат работата си. Винаги ми е било трудно да отговоря на въпроса „Абе ти какво точно работиш?” с едно изречение, затова преди години си измислих да казвам „Аз отговарям за секса на нацията!”. Лекар съм, здравното и сексуално образование са сред нещата, които развиваме с колегите, работя с групи в неравностойно положение, била съм неведнъж в повечето големи и малки ромски махали и във всички затвори в страната, а първите гимназисти, с които съм работила, вече са на четиридесет. Като ме питат как да измерим успеха на една програма по здравно образование, казвам: ”Когато днешните подрастващи станат родители на тийнейджъри и са подкрепящи, разбиращи и превъзмогнали предразсъдъците, това ще означава, че сме си свършили работата добре в дългосрочен план”. С този ми багаж естествено съм силно изкушена да ви говоря за важността на здравето и здравната превенция, но ще устоя и няма да изпадам в подробности – когато бях на 19 години, намирах 30 годишните за клети лелки, а 40 и 50  годишните ми се струваха направо заложници на старостта. Та опазването на здравето ми идваше малко абстрактно – като нещо, свързано с далечното бъдеще. От друга страна обаче, и да сте мислили като мен на времето, 2020 година преобърна това виждане – животът навън спря, останахме вкъщи, общувахме онлайн, носехме маски и други защитни средства. Изведнъж крехкостта на здравето придоби реално практическо измерение и  стана ясно колко е важно да си информиран, да знаеш как да се предпазиш. Та се надявам, че от живия живот сте разбрали колко е важно здравното образование.

Имам и друго голямо изкушение: повече от двадесет години работя в ромска общност, срещнах страхотни хора, имам ценни приятелства, надявам се, че и някой ромски абитуриент също ще прочете това, и исках да ви говоря за още по-трудна тема – за толерантността и за живота в мултиетнична среда, за правозащитността и най-вече за това колко е важно да сте функционално грамотни активни граждани. Но ще го оставя така – с надеждата следващите години да са период, в който ще осъзнаете, че за да се разбираме и приемаме взаимно, трябва да се познаваме.

Спирам дотук по тези важни според мен теми и ще си позволя само едно – да ви споделя дванадесет неща, 12 урока, които са научени от практиката, ценни са ми и ме водят по пътя. Те са меню, което ви предлагам, а от вас зависи дали ще го прочетете и дали ще си поръчате от него. Не са подредени по важност, изброила съм ги:     

1. Себеуважението е стъпалото, което води до уважение и на околните. Научете се да се харесвате, тогава нещата стават по-прости и по-леко се върви напред.
2. Изберете си работа, която обичате, така няма да работите, а ще се забавлявате. Ако такава работа не съществува, създайте си я сами. С други думи, харесвайте това, което правите и правете това, което харесвате, без да пречите на околните за същото.
3. Бъдете емпатични – опитвайте се да видите нещата през очите на околните, влезте в обувките на другия и ще разберете гледната му точка.
4. И това ще мине - нищо не е 100% лошо, хубаво, черно, бяло. Всичко минава и се променя, и на свой ред и новото ще мине.
5. Не се вземайте прекалено насериозно – хуморът помага, не подигравката. Смейте се с хората, не на хората. Самоиронията се отдава на малцина, а е чуден дар.  
6. Ценете времето – и своето, и на другите. То е най-ценното, което имаме. Ако държите на някого, не му подарявайте вещи или пари – подарете му време.
7. Учете нови неща постоянно. Това държи духа бодър, а ума – бистър. Когато реализирате някоя мечта, веднага си намерете друга – да мечтаеш е безценно.
8. Да кажете “не знам” не е страшно, нещата които не знаем, винаги ще са много повече от нещата, които знаем. Важно е да се опитате да разберете това, което не знаете, да се стремите към познанието, дори когато носи печал.
9. Научете се да казвате „Извинявай” – и когато сте сбъркали, и когато не сте сигурни кой е сбъркал. Трудно е първия път, после става по-леко.
10. Научете се да казвате „Благодаря”. Свикнете да се усмихвате. Усмивката е благодарността на лицето и е по-заразна и от Covid-19.  
11. Пътувайте навътре и навън – четете книги, посещавайте и обживявайте  непознати места, споделяйте това, което сте видели, чули и открили при пътуванията навътре и навън.
12. Amor vincit omnia – Любовта е по-силна от всичко. Тя е нашето тайно и явно оръжие.

Благодаря ви, мили (не)пораснали момчета и момичета, че ми дадохте повод да се вгледам навътре. Извинявайте за многословността. Желая ви здраве и любов, и да имате щастлив и интересен живот!

Ваша: Рада

  

...................................................................

Д-р Радосвета Стаменкова е изпълнителен директор на Българска асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП) - неправителствена организация, работеща в областта на здравната информация, обучението на младежи, репродуктивното здраве и застъпничеството за уязвими групи (http://safesex.bg/). Тя е експерт и обучител в областта на развитието на гражданското общество, здравната превенция, управлението на НПО и в разгръщането на интердисциплинарни стратегически партньорства по света и у нас. Един от малкото европейци е, които са част от глобалната мрежа Synergos Senior Fellows – престижна група от НПО лидери от цял свят, които си партнират в стремежа към социално отговорни промени в глобален план. Основни целеви групи с които работи, са млади хора, учители, здравни специалисти, медии, НПО, общини, ромска общност, лишени от свобода, хора, живеещи с ХИВ, младежи в институции и със специални образователни потребности.

Д-р Радосвета Стаменкова на „Форум Ключ“ и на TEDxMladost 2015.

Тринайсет настойчиви изречения

          След 12 идва 13, а 13 има лоша слава – дотам, че го наричат „дяволска дузина“. Мили абитуриенти, от 13-ия етаж на един блок в „Младост“, където се помещават повечето ми дрехи, книги, спомени и опасения, искам да ви уверя, че числата са свързани с вашето щастие и нещастие толкова, колкото и буквите, стълбите или времето надвечер. След 12 за вас идва самостоятелният живот и той ще е такъв, какъвто си го направите, но и такъв, какъвто е бил за всички, винаги. Не забравяйте, че нищо човешко не ви е чуждо (от грешката до величието, от стадността до неповторимостта, от най-нелепата дребнавост до най-фантастичната щедрост) и нито се наказвайте сурово за провалите си, нито се отпускайте безучастно, когато всичко изглежда наред – това е моето първо настойчиво изречение за вас.

          Славата на думата „съвет“ е дори по-лоша от тази на числото 13, така че няма да назова с нея няколкото основни положения от моя следучилищен опит, които искам да споделя с вас. Ще ги формулирам просто като „изречения“ и ще разчитам поне три-четири от тях да се промушат в паметта ви, да изчакат да нагазите в дълбокото, докато правите точно каквото сте си наумили, и при нужда да изскочат като сламки, за които да се хванете.

          Та ето го и второто изречение. Ако имате възможност, не се захващайте с неща и хора, които не харесвате, а ако нямате възможност, постарайте се да направите така, че да имате. Срещала съм стотици възрастни – някои са щастливи в кожата си и на своето поприще, а други не са. Най-нещастни са онези, които са предпочели път в съгласие с общоприетото и практичното, а не с дълбоките си лични потребности. Когато бъркате от любов и убеденост, грешките се превръщат в градиво за личността ви, а когато бъркате в чужда роля, хабите времето и силите си безвъзвратно (трето изречение). Четвърто: щастието съществува и е постижимо – ако не сега, то в друг момент; ако не бързо, то бавно; ако не спонтанно, то чрез сериозна работа. В дълготрайната си, устойчива разновидност то не зависи от нито едно от типичните неща, които се представят за фактори или признаци на щастието: пари, власт, популярност, хубост, притежания. Моето наблюдение дотук (пето!), е, че „успели“ са хората, които са съобразили как да извличат радост от живота и да я предават на другите.

          Преди сума години, когато и аз – с облекчение и без да ходя на бал – завършвах гимназия, U2 тъкмо бяха изкарали песента Some Days Are Better Than Others. Шестото ми изречение за вас, скъпи младежи, е: някои дни са по-добри от другите. И преди да кажете, че това е очевидно, нека ви кажа на свой ред: ежедневието е изтъкано от очевидности и повечето от нас въобще не ги забелязват, с което се вкарват в какви ли не излишни безизходици. Очевидно е, че ако на другите им е зле, на теб няма как да ти е (съвсем) добре. Очевидно е, че когато не полагаш усилие за нещо или някого, най-вероятно ще го изгубиш. Очевидно е, че когато предпоставките остават едни и същи, нищо няма да се промени и в резултатите...

          Не усядайте непътували е може би най-важното от всичко, което искам да ви кажа (седем). Дали ще идете да обиколите Австралия на стоп, или ще изчетете най-близката библиотека, или ще доброволствате в кучешки приют, или ще седнете на леглото и усилено ще се замислите над онова, което най ви плаши – ваша работа. Само гледайте (сега е моментът!) да натрупате някакъв брой преходи на тялото и душата, в чиито точки на пристигане да имате повече собствен опит и по-ясен контур. И като споменахме душата: с много малко изключения всички имат душа, а с нея – и глад за справедливост и за красота (осем). Разбира се, можете да се правите, че това е нещо петостепенно или от книжките, можете да не я храните и да не я пускате на воля, защото ще ви се смеят или ще ви обидят. Но най-добре недейте: залинялата душа е страшна болест, по-убийствена и заразна от всеки вирус, за който някога сте чували.

          Смейте се „нагоре“ и избухвайте подготвени – девето изречение за ваша употреба (повелителното наклонение е за да се чува по-добре, а иначе сами си решавате). Смехът е велико нещо, много човешко, силно сплотявашо, истински зареждащо. Освен когато не е – например в подигравката. Ако се чувствате по-силни, закриляйте. Ако допускате, че сте по-специални, озарете другите с дарбата си, споделете богатството си. Ако си мислите, че сте по-горе от някого, да му се присмивате е обикновено издевателство, не хумор. Няма да подценявам вашата интелигентност, като ви казвам, че да си насилник е едно от най-лесните и тъпи неща под небето. Смейте се „нагоре“, рушете със смеха си безцеремонността и некомпетентността на овластените и на опасните. И вдигайте бунтове срещу кривите системи и злотворните своеволия, но го правете със знание и мяра. Хубавите неща не стават бързо. Преките пътища са илюзия.

          Десет, бързам да добавя: не бъдете банални. Може би вече сте забелязали, че най-адската баналност вирее далеч от искрения личен избор; там, където най-трескаво се мъчим да сме или да не сме като другите. Я да видим: кой е пропушил по някаква дълбока и интересна своя си причина, а не защото приятелите му припалват, възрастните го увещават да не го прави или някой си на екрана или на улицата му се е сторил много cool с цигара в ръка? Да се пускаш по „течението“ („нормата“, модата и цялото „ама те всички така правят“), ако по природа, темперамент, вкус или друго не те тегли натам, те заличава. И правенето напук заличава – да действаш не според своето желание, а според чуждото нежелание. Не ги играйте тези игри.

          Всички са самотни, изплашени и объркани. Не постоянно, рядко много видимо. Но всички. Несъвършени, уязвими, смъртни. Не сте сами. Съчувствайте, разговаряйте, обяснявайте, слушайте. Когато не ви е добре, искайте помощ. Когато ви е добре, помагайте. Борете се да намалявате страданието. Това беше единайсет, а дванайсет е колкото негово следствие, толкова и предпоставка: светът е вашият дом, хората са вашето семейство и ако искате уют и убежище, трябва да полагате труд и грижа.

          Тринайсетото ми настойчиво изречение до вас, непознати мои приятели, иска малко встъпление. Ако се движите през живота със затворени очи, няма да заличите пейзажа, най-много да се изпопрепъвате в него. Същото важи и за пейзажа вътре във вас. Вие избирате дали и колко да разбирате къде сте и кои сте. Ако държите сетивата си наострени и съвестта си будна, ако се стараете да научавате, да вниквате, да развивате и да подреждате, по-фината ви настройка и по-отворените ви възприятия ще ви докарат доста повече тъги и несгоди, отколкото ако се капсулирате. Но те ще ви донесат и неизмеримо повече радост и споделени вълнения, ще ви направят неизмеримо по-мъдри и спокойни. Не се извръщайте от истината.

********

Нева Мичева превежда книги, пише за филми и води рубрика за читателски писма в Toest.bg. Фотографията ѝ е от „Напълно видими“ на Аня Кооц – портрети на литературни преводачи.

Здравей,

Още в самото начало бих искал да кажа, че не ходих на абитуриентски бал преди петнайсет години. Просто не беше моето нещо. И нищо лошо не ми се случи. Ходих обаче на изпращането си и заедно с някои учители и съученици бяхме взели костюми от НАТФИЗ и се облякохме карнавално.

А с група приятели от училище отидохме на екскурзия в Истанбул с автобус. В тази компания са хората, с които чатът ни във Фейсбук се казва „Меката мебел“, защото в междучасията, свободните часове или прозорците често седяхме на фотьойлите и диваните между тоалетната и учителската стая във Френската гимназия. Често седяхме встрани от другите. И ни беше хубаво.

През 2005 г. ползвахме Skype, ICQ, форуми, блогове, но все още говорехме повече по домашните телефони, отколкото по мобилните. Запознах се с някои от най-близките си приятели по този начин. Встрани от училище. Ако се замислиш, повечето въздействащи истории във филмите и книгите са за такива хора, дето стоят встрани. И са маргинали. Оказа се, че съм гийк и нърд преди да разбера какво значи това. Ти ще ме разбереш.

Започвам с такива лични детайли, защото смятам, че няма нищо лошо да си несъгласен с някои неща. Или да си пропуснеш бала. Ще има и други знаменателни партита. Толкова много ще наваксаш, че ще ти бъде досадно. Ще има и много работа и учене и ще е трудно. Няма да те баламосвам. Ще има страх и несигурност.

Но няма нищо лошо да предпочиташ да откажеш. И в крайна сметка всичко е наред, даже и да не се вписваш в цялата картинка. Това важи за много неща – от състезанието кой има маркови дрехи, телефони и друга техника до съревнованието за оценки, пиене на алкохол и сексуални постижения. Не съм участвал в тези надпревари.

За мен важните неща не са били етикети, коли, ресторант или оркестър. Но бих си пуснал отново „Момчето си отива“, най-хубавият български абитуриентски филм. Наскоро гледах и „Завършване“, който е отпреди четири години и е румънски. Това, което казвам е, че е окей, ако искаш класическото преживяване, но няма проблем и ако не го искаш.

Бъди себе си, каквото и да значи това. Не се отричай, не се редактирай, не се подценявай,

не се чувствай притиснат от средата да правиш неща, които не искаш да правиш. Не се бори със зъби и нокти да бъдеш харесван. Не си заслужава. Печелейки лайкове по този начин, човек губи други неща.

Минах през целия преход на слушане на музика в гимназията от уокмен през дискмен и до айпод. Сега съм на телефон, но в училище най-вече бях на книга под чина. Откровено казано, наистина бях встрани и маргинал, но това не ми пречеше. Не ми пречи и днес.

Ако нещо не ти се струва наред, казвай си или направо го свърши както ти се струва редно.

Не игнорирай глупостите на възрастните, те влияят директно на теб, приятелите и родителите ти.

Прави грешки и глупости, правил съм ги най-вероятно много повече от теб, опитвай и експериментирай, после анализирай.

Имай си общност, това е много важно. Да не си сам. С група и компания всичко е възможно. Приятелите и познатите може да са такива, с които ходиш до Истанбул или на концерт, но може и да са виртуални и от някоя социална мрежа или платформа. Разговорът и човешката близост не познават граници.

Критикувай, снимай и пиши, аргументирай се. Казвай си каквото ти харесва и каквото те възмущава, ако не те чуят – повтори. За предпочитане е това да не е само с думи или образ върху екран. Има урни за избори, има и площади за несъгласие. Не си дръж езика зад зъбите. Ако сгрешиш, може да се извиниш. Хубаво е да се извиниш.

Ако имаш проблем, трябва да може да се довериш на някого, който да знаеш, че няма да те подведе. За добро или лошо, това понякога не са приятелите на твоята възраст, а са възрастните. Сред тях има и читави.

Аз извадих късмет с учителите и им благодарих и на този 24 май. Искам този късмет да е много по-често срещан. И да не срещаш разбиране в учителите днес или в университета, да знаеш, че има вероятност да си прав, а те да грешат. И също, Спайдърмен е прав за връзката между свободата и отговорността. Не се доверявай лесно на безотговорни водачи.

Често в училище ми беше много скучно, но го изтърпях. В университета беше същото. Ако нямаш добри учители, намери ги другаде. Най-често ги откривах под чина – винаги имах книга. Трябва да кажа и че част от най-добрите ми приятели и тогава, и днес не са от моето поколение и не са на моите години – свързват ни други неща, а не възраст. Вкус, любопитство, ценности. Хората често са по-глупави отколкото изглеждат, също и по-нечестни и злонамерени, но може и да се изненадаш приятно някой път.

Бъди част от времето си, не живей и не наваксвай чуждо време, мечти и очаквания. Рискувай със своите. Това става постепенно. Но разликата между действие и бездействие е като между нещо и нищо. Малка, но категорична. Често е нужна една крачка смелост. После още сто и петдесет. Но ще намериш подкрепа от неочаквани места, ако имаш идея, вярваш в нея и я споделиш. Не се оставяй да те отчайват и педантично да ти казват как нещата няма да станат и да те отказват от идеите ти. Ако не се получи, пробвай друго. Всички грешат и се провалят, неизбежно е. Но понякога има и успехи.

Също така, не очаквай благодарност, даже и да я заслужаваш или поне да мислиш, че я заслужаваш. Често, почти винаги, няма да я получиш, но това не значи, че трябва да спреш да правиш, каквото там правиш или да спреш да благодариш, когато е нужно. Лесно е да се прекъсне веригата на неблагодарността. Само една дума е нужна. А значи много.

Трудно се научих да отказвам, да слагам граници, да казвам „не“ и понякога да не благодаря, когато ме изнудват и принуждават да направя нещо, което не искам. Не губи себе си. Възмущавай се, когато ти губят времето, не те уважават, омаловажават те и искат да те ощетят и унижат. Поставяй граници, но без да залостваш врати и да ковеш дъски за прозорците като по филмите. Или ако може без да гоустваш, знам, че ще ме разбереш. По-добре е да си казваш какъв е проблемът. Спестява нерви, драми, травми, вина и тъгуване с години. Казвам го от личен опит. Насила хубост не става. Човек може да прегърне само един човек като хората. И е добре да почне от себе си.

Пътувай, като не може физически – по друг начин. Питай майка си и баща си, бабите и дядовците за детството им. Те нямат дигитален архив в никакъв облак за вкуса, снимките и историите си. Чуй ги. Казвам го, защото правя същото и съжалявам, че не съм почнал по-рано.

Може и да е трудно, но им повтаряй и обяснявай, ако не схващат. Опитай се да не се сърдиш, ако не те разбираме. Промените стават много бързо тези дни и е трудно да си непрекъснато в крак с времето и мемето.

Не подценявай хейта, черногледството и обидите. Те се просмукват бавно. Не свиквай с тях. Някой ден, в България или в друга страна, обидите може и да са отправени към теб.

Трупай опит и преживявания отвъд екрана. Започни постепенно. Изкачването на Еверест е някъде на финала, докъдето не е задължително да се стига. Може да изхвърлиш боклука като за начало (разделно, нали) и да видиш хубавата котка до кофите.

Изцапай си ръцете, ако ще да е с миене на чиния или поливане на цветя или разхождане на чуждо куче, ако нямаш свое. След като ги изцапаш, ги почисти, естествено. Грижата за себе си може да е и грижа за някой друг.

Бих препоръчал, ако не съм много закъснял, да не пиеш прекалено, включително и енергийни напитки, въобще да не пробваш да пушиш, но да имаш приятели и любов, които не те предизвикват да правиш глупости. Хубаво би било и да не си губиш времето, но сега му е времето и на това. По-късно става по-трудно и си остава безмилостно жестока борба. Твоя работа е да я водиш и да видиш докъде ще стигнеш с нея. Понякога и с помощ. Не се срамувай да потърсиш помощ за каквото и да е. Не се капсулирай, а се кооперирай. Съдействието и споделянето са ключ за почти всички врати.

Обяснявай се, разпространявай се, разказвай се и с думи, а не само със снимки и клипове. Аз поне бих се зарадвал на това и мисля, че няма да съм сам. Също така – наспивай се, храни се здравословно и внимавай кого следиш онлайн.

Радвам се, че се срещнахме. Това значи, че можеш да четеш. Това е едно от най-важните неща на света. Не се шегувам и не преувеличавам. Надявам се да не спреш да четеш. Това правех в училище, когато ми беше скучно. Често ми беше скучно. Често ми е скучно и днес. Това имам чувството, че го казах вече. Нищо, повтарям се, защото почвам да изкуфявам. Не се шегувам и не преувеличавам.

Като бяхме в Истанбул преди петнайсет години, нямаше „Спотифай“, безжични колонки, „Нетфликс“. Слушахме Майлс Дейвис на касетофон с диск, който носих от София. Возихме се на кораб, ядохме локуми, пазаряхме се за подправки, ходихме по книжарници и се смяхме, че „Идиот“ на Достоевски е „Будала“ на турски. Толкова ни беше акълът.

На този 24 май пак се видяхме с хората от чата „Меката мебел“. Един от приятелите ми напомни как сме ходили и по „Истиклал“, онази най-известна и не чак толкова широка улица в града. Той каза, че „Истиклал“ значи независимост. Дадох толкова много непоискани съвети, защото можеш спокойно да ги пренебрегнеш. Твоята независимост е чисто и просто твоята независимост и ходи по нея както искаш. Прави каквото искаш и говори каквото искаш, включително и за слоновете в стаята. Оспорвай авторитетите. Казвай на бялото бяло и на черното черно. Не си затваряй очите и за цветовете на дъгата – в тях има красота, честност, сериозна работа, отговорност, уважение. Радост и смях.

*******

Стефан Иванов (1986, София) е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“, магистър е по културология и доктор по философия в същия университет. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално предложение на България за „Оскар“. От 2003 г. е публикувал многобройни журналистически и друг вид материали в десетки различни по вид медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofiascape.com/.

Здравейте, випуск 2020. Знам, че се чувствате онеправдани. Мислите, че всемирната несправедливост се е изсипала върху вас. Казвате си „все на мен ли“ и „защо точно ние“. Чувате по ваш адрес „ами по-добре да няма балове, само да се напиват и да броят до 12“ и се ядосвате, защото тези същите критици са имали празник, а точно на вас ви беше отнет. Не искам да ви притеснявам, но ми се струва, че пропуснатият бал ще се окаже най-малкият ви проблем, ако го видите през тегобите на света, които вече са и ваши.

Не се опитвам да омаловажа чувствата ви – само малко да ви сплаша. Всъщност обичам баловете. Като училищен директор седем пъти съм държала реч пред абитуриентите на Художествената гимназия, но така и не придобих рутина – винаги се вълнувах.

Сега пиша писмо към вас – млади хора, които не познавам, но едва ли сте много по-различни. Обаче вашият випуск 2020 е много различен, не само защото няма балове и приемни изпити, а защото се оказа граничното поколение. С вас влиза в сила Новата епоха, след 20 години колебание. По време на вашия живот и с вашето активно участие светът ще стане друг. Сигурна съм, защото само в рамките на моя се случиха невъобразими промени. Първо имахме радио и помня ясно часа за приказка. После се появи телевизор, по който гледахме ужасни войни, но видяхме и първия космонавт, и първите стъпки на Луната. В новия век, в който сте се родили вие, космическите технологии навлязоха в живота - вие израснахте, играейки Angry Birds на технология, изобретена, за да изпрати космически кораб в Космоса. Без изобщо да подозирате, вие изживяхте онова, което в детството на родителите ви все още беше невъобразимо бъдеще.

С технологиите се промениха и човешките страхове. Като деца, ние се събирахме и си разказвахме страшни истории – за бялата ръка, която минава през стените… После се страхувахме от ядрена война, имахме военно обучение в училище – учехме се как да стреляме с „Калашников“ и да надяваме гумени противогази. Момчетата ходеха в казармата. Появи се вируса на СПИН и ние –  закъснели хипита в затворена малка държава – яко се стресирахме от факта, че трябва да употребяваме презервативи (а тогава те бяха от същата гума като противогазите…). После доживяхме кратък миг на свобода и оттогава се страхуваме, че ще я загубим. Сега родителите ви се страхуват за вашето бъдеще. Страхувате се и вие. Запомнете, колкото повече се страхуваш за нещо, толкова повече го губиш.

Израснахте в Интернет и някъде там, сред трилиони пиксели, остана невинността ви. Вие сте първите истински киборги – вашият живот е в непрестанен инфрмационен прилив, но вие инстинктивно и свободно сърфирате през цунамито. За да поберете света в себе си, ще трябва да му направите място. Да разчистите стаята на съзнанието си за житейския опит.

Но най-трудно ще преборите клишетата, с които са ви отгледали в къщи, в училище, в Google (признайте, че поголовно преписвахте от там!).

Завършвайки училище, ще се наложи да забравите наученото, да го разрушите и от отломките да го подредите наново – сами. Да изградите своя система от критерии, с които да различавате  пикселовата от реалната реалност.

Клишето „бъди себе си“ не работи. Опитайте с „изграждай себе си“. Това е бавен и дълъг процес, по-труден от простото бъдене. Нужни са цел, усилия и време. Крайният резултат, ако сте упорити, е корав характер. Характерът ще ви бъде нужен повече от всичко.

Клишето „дипломата дава бъдеще“ вече не работи. Милиони са хората с дипломи  – успелите са малко. Това са малцината, които не са се борили за тапии, а за умения. За тях – избраните – прекрасният художник проф. Илия Бешков е казвал на студентите си: „В академията парното гори за един от вас!“.  Днес знания могат да се черпят и от въздуха, стига да искаш. Затова дипломите, а и самите сухи знания, престават да са ценност. Ако на другия ден след матурите ви попитат нещо от конспекта, ще установите, че то е изчезнало, защото вече не ви е нужно. Нужни са ви въображението, креативността, критично мислене, умението да се работи в екип. Борете се парното да работи за вас!

Клишето „информацията е всичко“ заблуждава –  човекът е важният. Нашето време беше време на фалшиви идеологии, които манипулираха информацията и управляваха живота ни. Светът беше изкуствено разделен.

А сега сме в епоха, в която става все по-лесно да ни управляват поотделно, един по един. Да ни разделят за да ни владеят, но не един народ от друг, а един човек от друг – деца от родители, братя от сестри, любим от любим. За да не го допуснете трябва много да внимавате, защото отвсякъде дебнат конспиративни теории и фейк новини. Задавайте си въпросите: кой, защо и с каква цел ви облъчва. Мислете!

Знаем колко ни костваше бунтът на нашето поколение. Как ще се разбунтувате вие и колко успешен ще бъде вашият бунт – още не знаем. Но ще се разбунтувате. Ще разберете, че в този свят нещата само изглеждат нови, но всъщност не са. Ще изживеете разочарованията, че сте нечути и неразбрани, точно както и родителите ви преди вас и техните преди тях. Ще преживеете триумфа на промяната, за която сте се преборили, въпреки всичко и всички. Ще разберете, че и провалът, и успехът са нетрайни състояния, точно като влюбванията в девети клас. И един ден ще си дадете сметка, че сте изразходили много време да преоткривате топлата вода, защото навремето не сте слушали досадните истории и наставления на нелепите възрастни, неспособни да си направят едно селфи. Затова, докато се греете на парното на опита на тези, дошли в света преди вас, не се мъчете да отгатнете как се прави топла вода. Задавайте ни въпроси! Учете се от нашите грешки, защото истината е, че ние ги направихме заради вас. За да не трябва да ги правите вие. За да тръгнете към звездите, необременени от гравитацията на ненаучените уроци, наивността и твърдоглавието.

Вашето поколение трябва да е мост между епохите. Вие израснахте с хорър филми, риалити шоута и фентъзи сериали, а днес тези фикции се превръщат в реалност, за която всички ние се оказахме неподготвени. Вярвам, че вие, които избуяхте в този хаос, вече сте готови за реалния Сървайвър и вие ще ни преведете през промяната. Дължите ни го заради хилядите сменени памперси, най-малко. Затова разговаряйте с бабите и дядовците си. Така ще разберете повече за времето, когато хората се докосваха, прегръщаха и целуваха без маски. Човешките истории за любовта, щедростта, безгрижието, оцеляването, справедливостта, състраданието, храбростта и свободата са безценни. Един ден легендите за делата на вашите прадядовци и прабаби ще се слеят с легендите за вашите все още неслучили се приключения.

Да, вашата история започва с турбуленция, но така започват всички велики романи.

************

Мария Ландова е художник, дългогодишен учител, директор на Национално училище за изящни изкуства „Илия Петров“ (2002 – 2010), арт-журналист, сценарист и продуцент на документални филми, създател и ръководител на Лятната академия за деца и ученици към Национална художествена академия.

Abituriens (от лат.) – имащ намерение да си отиде.

Докато проверявах значението на „абитуриент“, попаднах на добре познати латински сентенции и реших да използвам някои от тях в това писмо. Едва ли ще мога да добавя нещо към тяхната мъдрост. Така или иначе няма да чуете нашите гласове.  И аз не слушах на 18. Такъв е парадоксът на съзряването. Дано ехото от древните прозвучи по-убедително. Интересно, но не намерих сред тях това, което искам да кажа: ДЗИ – ДЕТЕТО ЗНАЕ ИСТИНАТА! ПГБ - ПАЗЕТЕ ГО БУДНО!

И така:

Скъпи „имащи намерението да си отидете“, зрелостници… предпочитам да ви нарека „пораснали деца“! Очевидно за вас настъпва денят, в който си отивате с нетърпение и облекчение от дългото детство, юношество и еуфорично се втурвате в зрелостта. Нали взехте вашите ДЗИ?! (държавен зрелостен изпит). След 12 години изучаване на ЗУЧ, ИУЧ и ФУЧ… На какво ли ви научихме…  Мога само да ви обещая - не сте приключили с матурите. Цял живот се явявам на какви ли не. Не матури, а изпити, които завършват с диплома за преминато изпитание. Някои от взех с отличен. Но и от тези, на които животът ме скъса, научих много.

Кога всъщност настъпва зрелостта? След поредица получени ПИ/постига изискванията/, СС/справя се/, СЗ/среща затруднения/, разбрах, че СЗ е най-честата оценка, която сама мога да си поставя. Може би, зрелостта идва, когато сме в състояние сами да си поставим оценката безжалостно и справедливо. Не бързайте за този момент. И той ще дойде. Omnia tempus habent. – Всичко има своето време.

Ще си позволя да ви говоря като на деца, въпреки статута ви на пълнолетни. Между другото, в Иран момичетата придобивът този статут на 8 г., а в Мадагаскар на 21, ако това изобщо е вярно… Т.е. има различни норми за пълнолетие по света. Но за родителите си винаги ще бъдете деца, каквото и да казва законът. А детството приключва, когато останете най-възрастните хора в семейството. Наслаждавайте му се дълги години.  „Деца“ наричам и моите студенти, които са ваши връстници. Не е академично, но може би е някакъв неосъзнат порив да ги завръщам в детството, в играта, в спонтанността, която част от природата на актьора.

Детето не прави нарочно нищо лошо, не лъже, не се преструва, спонтанно е, разпознава доброто, то е най-интуитивното същество, има смели мечти и вярва, че ще ги постигне. Иска да завладее света, че даже и космоса. Нищо не смущава съня му, следователно съвестта му. Това дете трябва да пазим и без да сме актьори. Но Facile dictu, difficile factu. – Лесно за казване, трудно за правене.

Преди години бях на среща с випуска – празнувахме 20 години от завършването. Същите деца и не съвсем. До мен се приближи един съученик, когото никак не харесвах и ми каза: “Много неприятна ми беше в училище.“  Аз бях от лагера на отличниците. Отговорих му: “И ти на мен!“ Смяхме се и си говорихме като приятели. Той беше слаб ученик, сега е преуспял бизнесмен. Ето и една добра новина – ученическите години нищо не предрешават!  От днес сте свободни да постигнете мечтите си, все едно как образователната система ви е оценила. Не ставайте зависими от мнението на другите. Настъпва времето на вашата инициатива, на вашия житейски проект. Градете го с чувство, въображение, доза риск и разум, вслушани в гласа на детето.

Ето някои древни думи за из път:

Omne initium difficile est. | Всяко начало е трудно.

Aut inveniam viam, aut faciam. | Или ще намеря пътя, или ще прокарам път.

Nunquam retrorsum, semper ingrediendum. | Нито крачка назад, винаги напред.

Fortuna fаvet fortibus. | Съдбата обича смелите.

Quilibet fortunae suae faber. | Всеки е ковач на своето щастие.

Labor omnia vincit improbus. | Упоритият труд побеждава всичко.

Gutta cavat lapidem, non vi sed saepe cadendo. | Капката дълбае камъка не със силата си, а с постоянното си падане.

Nullus dies sine linea. | Нито ден без следа.

Nosce te ipsum. | Познай себе си.

Sapere aude. | Осмели се да бъдеш умен.

Nil desperandum! | (Никога) не се отчайвай!

Non vi, sed arte. | Не със сила, а с изкуство.

Homo ornat locum, non locus hominem. | Човекът украсява мястото, а не мястото човека.

Homo doctvs in se semper divitias habet. | Ученият човек винаги има в себе си богатство.

Melioribus utire fatis. | Нека щастливата съдба бъде твоя.

Via sacra. | Свещен/правилен път.

Si quid in te peccavi, ignosce. | Ако съм сгрешил нещо спрямо тебе, извинявай.

Dixi – казах последната си дума. С dixi сенаторите-оратори в Сената и магистратите завършвали речите си.

Dominus vobiscum – Господ с вас!

 (ДЗИ! ПГБ!)

************

Снежина Петрова e актриса и преподавател по театър в НБУ. След завършване на училище, две години търси своето призвание и го открива в театъра. Тайно от най-близките си хора. Дълго време родителите й се съмняват, че е  възможна реализацията й на сцена. Днес тя е успешна актриса, с национални и международни награди, преподавател, мениджър на независими проекти в областта на сценичните изкуства.

Мили абитуриенти,

2020 се оказа малко по-различна. Не знам дали това е по-добре или по-зле за вас. От една страна, шансът да се катурнете през отворен прозорец или шибидах на автомобил сега ще е по-малък. От друга страна, вярно е, че няма да празнувате зрелостта си по обичайния начин. Кога отново ще имате достатъчно силен повод да крещите с пълно гърло из улиците докато се показвате от прозорците на колите? Нека не е днес, изчакайте да станем световни, или поне европейски шампиони по футбол, или поне Григор да стане номер едно. Току-виж тези поводи за общностна радост са съвсем близо. А има и нещо друго важно за празниците, по-важни са следващите дни. За майка ви много по-важен е следващият ден, а не денят с букетите. За културата ни по-важен е 25 май, а не 24. Важно е какво правим трайно и наистина, а не веднъж в годината.

Спазването на ограниченията е важно, показва съпричастност, адекватност и мъдрост, все неща, които още не се очакват от вас, но пък можете да изненадате приятно всички, а и със сигурност няма да боли, само ще ви е по-леко да заспите с чувството, че сте постъпили умно. Сега сте красиви и силни. Всички виждат колко сте красиви, това няма как да се скрие, дори да не сте облечени в официални и скъпи дрехи. Красотата няма нужда да бъде демонстрирана шумно, тя вълнува най-силно, когато е естествена. И за силата нещата стоят горе-долу така. Силен е не този, който демонстрира и налага мускулите си, а този, който може да запази спокойствие, да отстъпи, да замълчи. Силата е нищо без контрола върху нея.

Сега е моментът да погледнете по-широко на клишето, че животът е състезание. Сега имате шанс да промените правилата на играта и да направите състезанието по-справедливо. Как точно става това, никой не може да ви каже, но вие сами ще разберете рано или късно, разбира се много по-добре е да е рано.

Нека и аз ви предам един урок, който аз и съучениците ми получихме на горе-долу на вашата възраст. Тогава и ние искахме да се възпротивим на несправедливата система, даже обмисляхме революционни действия и не ни беше страх да ги споделим с учителя ни по графика. Той ни каза много спокойно, но твърдо: „Най-добре ще помогнеш на обществото като прилежно и работливо си довършиш графиката“. Тогава, разбира се, не бяхме съгласни с него, но с течение на времето започнахме да разбираме колко прав е бил. Всяка добре свършена работа променя нещата към по-добро. Няма значение дали ще се намирате в магазинчето на родителите ви, в международен научен екип, в спешното отделение, или сами в ателието. Битката на страната на доброто е ежедневна дейност. Всеки ден предлага различни действия, с които трябва да се съобразим. Понякога трябва да излезем на площада и да заявим, че сме против потъпкване на правата ни, понякога трябва търпеливо да оплевим градинката пред блока, понякога трябва да прочетем три или четири книги, само за да напишем две смислени изречения в нашата собствена книга.

Не си спестявайте усилията, нищо красиво и добро няма да се появи от само себе си, докато се щадим и си почиваме.

Да не си помислите, че ви поучаваме или ви подценяваме. На никой разумен човек това не би му хрумнало. Всяко общество е толкова жизнеспособно, колкото са младите му хора. Ние живеем във вашето време и ви стискаме палци!

************
Кирил Златков е художник, който работи в областта на книжното оформление, илюстрацията и шрифта, автор съвместно със Зорница Христова на картинните книги “Когато искам да мълча” и “История за краля и дъжда”. Един от авторите на инициативата „За българска кирилица“ (cyrillic.bg). Куратор на изложбите „Нова българска типография“ 1 (2013) и 2 (2019). Преподава шрифт и типография във ВСУ. Своя 12-ти клас завършва през 1988 г. в Художествената гимназия за изящни изкуства “Цанко Лавренов” в гр. Пловдив.

Здравей,

Много се чудех дали да се обърна към всички и да кажа „Здравейте”, но всъщност лични писма се пишат до един човек и се четат от един. (Освен ако някой друг не ги чете тайно.)

Здравей, ти, какъвто бях аз преди… трийсет години.

Знам, че не можеш и няма смисъл да си представяш тази бройка, аз също не мога. И това е първото, което искам да кажа: човек всъщност никога не остарява. Броенето на години е измислено вероятно от пенсионните отдели, за улеснение.

Предполага се, че след всичко, което съм преживял, аз съм помъдрял, знам отговора на въпроса за смисъла на живота (42, според „Пътеводителя на галактическия стопаджия”, да). Предполага се, че знам как да се справям с провалите си и огорченията, че имам ясен план за бъдещето си.

Пълни глупости! Нищо подобно не знам. Все така съм пълен със съмнения и несигурност, както когато бях на 18. Нещо повече, струва ми се, че сега съмненията и несигурността ми са се увеличили. За яснота и планове изобщо да не говорим. И това е другото, което ми се ще да кажа в това писмо. Нормално е да сме несигурни и объркани. Нормално е да не знаем отговорите. Нормално е да се колебаем какво точно ни се прави в бъдеще. Светът е изтъкан от несигурност. Колебаещият се човек мисли и търси пътища, вглежда се повече в хората и света. Прекалено увереният в себе си не забелязва нещата наоколо. Но каквото и да правиш, помни, че имаш една супер сила с теб – това, че си млад. Имаш правото (и времето) да започваш и да се отказваш, да тръгваш и да се връщаш, имаш правото на грешка. И правото да я поправяш. Ползвай това право.

Това, че завършваш точно в тази година, може да бъде прието като голямо прецакване, но и като някакъв знак. Този випуск винаги ще бъде различен. Ти си преживял нещо, което никой от другите випуски, никое от другите поколения днес не е преживявало на 18. Това е твоята история и помни, че дълго ще я разказваш. Минал си през нещо, което е веднъж на сто години. От това как ще реагираш, как ще продължиш нататък, зависи не само твоето, но и нашето бъдеще. Това е едно от премълчаваните неща. На 18 ти вече си по-силният, по-бързо мислещият, по-чувствителният от нас, твоите родители. Ние никога няма да си го признаем. Но дълбоко в себе си го усещаме. Дори когато някои от нас ще кажат, абе, тези сега младите така, а ние едно време как…  

Но сега ти ще спасяваш света, твой ред е.

И бъди мил и милостив към нас, твоите родители. Ние не винаги знаем как да покажем колко всъщност държим на теб. Не се научихме как да говорим за това. Ще се учим от теб.

Спомням си, разбира се, и моята вечер, когато бях на 18. Не можеш да си представиш колко неловък и смешен бях, слаб дългуч в някакъв ушит специално преди месец костюм, чиито ръкави вече ми бяха окъсели. Обувките ми стискаха през цялото време и накрая накрах брат ми да ми донесе някакви стари кецове, така минах с костюма и кецовете. Съученичките ми го намериха за радикално, учителите ме изгледаха лошо, а то беше, защото ми стискаха новите обувки. Не помня ресторанта, но помня ясно обикалянето на пустите улици с едно момиче след това и че слънцето ни завари заспали в зеления метален локомотив на една детска площадка.

И последният, май трети съвет, който искам да оставя в края на това писмо, е следният. Ще имаш много поводи за празник, много барове и дискотеки като компенсация на пропуснатите днес. Единственото, което си струва да запомниш и пренесеш през годините, е вълнението. Вълнението, което изпитваш сега, си го носи винаги с теб, с ключовете и паспорта. Ще има много дни, понякога скучни и безлични, в които ще ти трябва това вълнение.

Ами това е, пиши ми и ти. Аз ще намеря начин да прочета отговора ти.

Твой, Г.Г.
**********

Георги Господинов пише книги. Автор е на стихосбирки, сборници с разкази и на три романа - "Естествен роман", "Физика на тъгата" и "Времеубежище". 

Welcome to your brand new blog at Edublogs!

To get started, simply visit your blog's dashboard, edit or delete this post and check out all the other options available to you.

Like more help?

We can walk you through step-by-step in our guide to getting started with your blog.

Happy blogging!