Понякога, когато животът те сломи и изгубиш светлината, единственият смисъл е, че сърцето ти още бие и това е достатъчно. Ако и любимите ти хора са добре – нямаш нужда от нищо повече.
„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш.“ – Еклесиаст 3:1
Сега е нашето време, но и то ще отмине така, както се сменят сезоните. Нека да използваме времето си разумно, защото имаме само сега. Това ще рече да следваме вътрешния си глас и да се доверяваме на външните фактори. Знам, че не е лесно, но без значение приемаме или се съпротивляваме, нещата се случват. И знаеш ли, в най-мрачния, тежък и буреносен момент разбираш колко много повече вяра, надежда и любов има в теб. Не ги губи, защото каквото има да се случи, ще се случи и ще е за хубаво, обещавам ти!
„И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.” 1 Коринтяни 13:13
Любовта сега, в този момент. Това е отговорът, разковничето, лекът, богатството в края на дъгата, благословията, светлината, от която имаме нужда. С Анди винаги спорехме, че не съществува истинско приятелство. Тя казваше, че всички имаме лични интереси, за да правим каквото и да е. Едни много важни за мен хора са си сърдити и не могат да преглътнат егото си, неосъзнавщи, че имаме само сега. Чичо казва, че като станеш на 18 и можеш да правиш всичко, което си поискаш. Помислих си: „Да бе?! А тях да ги сдобря, мога ли?” Животът е един миг, нека е щастлив!
Кажи добра дума на непознат, прегърни любим човек, дай вода на бездомно куче, потърси човек, с когото отдавна не сте си общували, а се появява в мислите ти често. За тези 12 години в училище все има хора, които са те направили щастлив/а или обратното, но всеки е оставил следа в теб и те е научил на нещо. Ние хората ценим чак след като загубим. Ние с теб, въпреки всичко, успяхме да преживеем тръпката от броенето до 12, вълнението и смесените чувства от завършването на една глава от живота ни, защото няма какво да ни спре от каквото и да е, освен смъртта. Анди обаче не може да изпита тези чувства. Споменавам я, защото искам да разбереш, че няма нищо на живот и смърт. Има само едно и това е присъствието или отсъствието на обич.
„И светлината свети в мрака, и мракът я не обзема.” Йоан 1:5
Какво е светлината? За всеки е нещо различно, но всеки я носи в себе си. Светлината грее във всеки, според както се труди, но не физически, а духовно.
И наистина всичко, от което имаш нужда, вече е вътре в теб. Душата има нужда да дава на другите, защото бидейки социални, не можем да сме щастливи сами. Затова се заслушай щастлив/а ли си. За мен „светлината” е самият живот. Животът, защото чрез него мога да оставя следа от себе в другите, като направя добро за околните, като помагам ако мога и винаги подкрепям.
Знам, че всички за това говорим, нека затова го изпълняваме.
Имай смиреността да прощаваш, смелостта да прегръщаш хора и моменти, любовта да обичаш живота тук и сега, разума да изживееш себе си, така както само ти би могъл/ла.
Благодаря на всеки един дошъл, отишъл си и останал в живота ми, защото всеки един има своя следа! Благодаря на моите родители за безграничната любов! Благодаря ти, че стигна до тук! Знай, хубаво е, че те има! Имай щастлив миг!
Пиша тъкмо на теб поради две причини. Първо – от тук нататък сме само двете и затова намерих за нужно да ти напомня, че можем да се справим с всички трудности, които ни предстоят. Второ – чрез теб ми се иска да стигна и до останалите като теб, понеже и те май се нуждаят от едно такова припомняне. Нашето "Ние" днес е по-силно от моето "Аз". И то с онази несломима сила на така наречения "коронавипуск", от който сме част. Затова може би трябваше да започна това писмо по малко по-различен начин:
Скъпи Ние,
Иска ми се тези писма да са нашата времева капсула, която ще отваряме и разглеждаме след пет, десет, двайсет години, за да измерваме колко сме пораснали. В тях има много уроци, които си струва да запомним и да отнесем със себе си в бъдещето. Но също така се нуждаем от този малък капан за време, в който и ние да се затворим за момент тъкмо сега, когато животът ни отново се втурва напред презглава.
Напоследък имахме достатъчно време да оценим времето. Разполагахме с цели месеци да изучаваме този толкова рядко срещан екземпляр – "време в изобилие". Време да омесиш сам тестото за великденския козунак, време да се обадиш на баба и дядо и да ги "почерпиш" с лимонада през телефона, време да прочетеш няколко книжки с приказки на едно бебе, родено в извънредно положение, между храненията и смените на памперсите. Затова, преди да преброим до 12, преди да се приготвим за бала, който въпреки всичко (почти) дочакахме, и устремено да отворим вратата към света на възрастните, нека поспрем за малко тук и сега. Да запазим времето, което събрахме – в писмо, в албум със снимки, в разговор с приятел или просто в спомен. И да бъдем благодарни за него.
Да благодарим за това прекрасно време, което ни подари майките на "БГ Мама", готови със зъби и нокти да отстояват правото ни да притежаваме ферма във Фейсбук на 9-годишна възраст. То ни даде бащите, които в казармата сутрин са пускали Living Next Door to Alice вместо "Велик е нашият войник", за да се събуждат войниците в красота – че и са оцелели, за да ни го разказват. Подари ни бабите, които са ни готвили най-вкусните (и обилни) обеди на детството, а днес ние им носим храна като малки Червени шапчици и ги разпитваме за миналото. И, разбира се, дядовците, които са ни глезили с нови книжки и с торти в сладкарницата след детска градина, а днес пият бира с нас и се червят, когато ги попитаме за любовните стихотворения, посветени на бабите ни.
Но макар че ни има заради всички тях, моето писмо днес е посветено най-вече на Нас самите. Защото времето, в което съвсем скоро ще се гмурнем без много да му мислим, е нашето време. И след като си е наше, ние трябва да знаем как да го пазим, да се грижим за него, да го ценим. Като всички 19-годишни някога, и ние искаме нашето време да е най-хубавото досега. А най-хубавото време изисква отдаденост, усилие и вяра. Затова от пясъчника на годините, прекарани заедно в дворовете на най-различни образователни институции, събрах няколко малки осъзнавания, които ми се иска да запазим в нашата времева капсула. Които да положим в основата на своето време. С които да преброим до 12.
Едно. Каквото и да правим в построяването на нашето време, нека да го правим с любов. Към себе си, към другите, към това, което даваме на света, и това, което получаваме от него.
Две. Да танцуваме през живота си, свободни и смели. Най-вече за да избегнем монотонността на вървенето, но и за да си спестим бързината на тичането.
Три. Да не спираме да търсим онова божествено безгрижие на герой от някой анимационен филм – същото, което изпитвахме, когато бяхме по-малки. То постоянно ще ни се изплъзва – все пак не сме в анимация. Но нищо не губим, като опитваме.
Четири. Да вярваме в голямата риба, която плува в нас. Дори да живеем в някое малко и плитко езеро.
Пет. Да продължаваме да създаваме истории. Да ги помним и да ги разказваме, за да знае светът, че ни има. Днес е по-лесно от всякога да документираме времето, което създаваме. Нека се възползваме от това.
Здравейте, дванайсетокласници! Е, и ние завършихме, малко ни се струва нереално, нали? Всяка година изпращахме зрелостниците и очаквахме момента, когато и нашият ред ще дойде. И той дойде, но по един малко разочароващ начин, за съжаление. За мен завършването на средно образование, разбира се, няма да остане единственото голямо събитие в моя живот, тепърва ще имам и други поводи за празнуване. Но както всеки друг абитуриент в момента, се чувствам малко или много ощетена, защото завършването ми, дори и с малко закъснение, никога няма да бъде като това на вече завършилите. Изпращането и абитуриентският бал за мен са дни, в които всеки човек, било той абитуриент, родител, познат или приятел на завършващ, се зарежда с положителни емоции, тъй като празниците са именно за това – да се повеселим дружно, нима в това има нещо толкова лошо?
Тази година ние няма да имаме възможността да отпразнуваме края на училищния си живот, споделен с любимите учители и съученици. Днес се изпращаме сами. Мисля, че за повечето от нас именно това е по-важното – да си вземем едно последно довиждане с важните за нас хора от училище, да прекараме тези последни дни с тях, да си припомним всички изминали моменти, да поплачем и да се посмеем. Но поради обстоятелствата, това едва ли ще е напълно възможно.
Може би в очите на някои изглеждаме дори неблагодарни... Да, балове ще има, но някак цялата еуфория от завършването през минали години в момента не е налице. Мисля, че повечето от нас просто искаха да изживеем същото нещо, през което всеки е минал. Всяка година си казвахме: „Ей, и нашият ред ще дойде!“. И в един момент всичко се променя.
От друга страна, дванайсетокласниците сами организирахме свои по-нестандартни изпращания, което лично мен ме зарадва много. Стигна се и до преговори с министър-председателя на страната, за да бъдат разрешени изпращанията в училище. Все пак мисля, че успяхме да извлечем и положителното от цялата ситуация.
Скъпи абитуриенти, извинявайте! Аз самата нямах абитуриентски бал, защото вече бях професионална тенисистка и пътувах по света за различни тенис турнири. Докато пътувах, завърших едно американско училище “по кореспонденция”. Изпращаха ми учебниците и тестовете по пощата, после връщах попълнените тестове. Без учители и без съученици и с убеждението, че средното образование не е кой знае какво. В малкото ми свободно време научих много повече, като четях много книги, гледах филми, слушах музика и пишех писма на приятели. Когато тези приятели завършваха училище, в средата на 90-те, животът в България не беше хич лесен. На тях не им пукаше особено, на тази възраст живееш повече в мечтите и плановете си, а не толкова в истинския живот. Предполагам, че и на вас сега не ви пука много за това, което се случва извън групата на приятелите ви, но най-вероятно вече знаете, че се случват сериозни неща и че поколението ви вече е част от историята.
Помните ли как разбрахте за секса? Първо ви се струваше абстрактно, неясно и далечно и че се случва на някакъви други хора. По същия начин сега ще стигате до нови теми, за които сте чували вече, но не са ви засегнали. И те ще определят живота ви.
Когато си малко дете, си строиш къщички и колиби. Който има късмет, си има собствена стая. Аз моята стая в Младост 1 я делях с двете ми големи сестри. Като порастваш, започваш да се вълнуваш от това, което се случва извън стаята, после извън двора, извън квартала, извън града, извън държавата, в природата и по света. Докъдето стигнеш. И на всеки от тези етапи на осъзнаване, се връщаш да погледнеш себе си, за да разбереш пак каква част си ти от всичко това. Това е много трудно, човек често се чуства малък, уплашен и изгубен, трябва смелост и увереност, за да продължиш. Затова много хора спират, слагат граници, и нищо отвъд не ги интересува. А това вътре го обявяват за най-великото и важно на света. Моля ви, никога не спирайте да разширявате гледната си точка и знанията си! Защото макар и често да е страшно и объркано, само така ще продължите да пораствате и само така ще можете да сте част от хората, които променят света. Никога не спирайте!
Трудно ми е да ви пиша, защото се чуствам като сервитьорката, която на края на бала идва при вас и ви казва, че ще трябва да платите и сметките на предните випуски. Скоро все повече от вас ще стигнат до темата за климата. Ще разберат, че нашето поколение е знаело всичко, но не е успяло да спре на време унищожителния поход. И че не става дума за “природата” от картинките и фоновете на компютрите ви, а най-вече за вашия живот, за близките ви, за човешката цивилизация.
Темата за климата ще промени живота ви. Моля ви, бъдете активни граждани и нека вашето поколение, затрупано със стари сметки, бъде поколението, което ще промени хода на тази история. Вече няма да можете да си стоите в стаята; каквито и граници да измислите, няма да ви предпазят, проблемът ще достигне до всички, дори и тези с най-високите огради. Моля ви, бъдете активни, махайте оградите, използвайте правата и енергията си, за да сте част от тези, които ще се справят с климатичната криза.
Търсете съмишленици; заедно винаги сме по-силни. И моля ви, не спирайте да се борите! Рано или късно ще сте много ядосани на моето поколение. Затова тук ще завърша с любимия ми, когато бях колкото вас, писател, Кърт Вонегът:
“Dear future generations: Please accept our apologies. We were rolling drunk on petroleum.”
*****
Магдалена Малеева е българска тенисистка, достигнала до четвърто място в световната ранглиста. След края на тенис кариерата си Малеева се завръща в България и се захваща с екологичната инициатива Горичка, с Тенис клуб Малееви в София, с производство на качествени храни harmonica.
Казват, че можеш да научиш младите на много неща, но по най-важния въпрос – как да живеят – те трябва сами да намерят отговорите.
Но също така казват, че най-далече виждат онези, които стъпват на раменете на предците си.
Пиша ви това писмо, за да ви разкажа за някои важни и не съвсем очевидни уроци, на които са ме научили онези трийсетина година, които ни делят. С други думи – леко се привеждам и ви подлагам гърба си. Дали искате да стъпите на него вие сами ще решите.
В годината, в която завърших училище, ми се случиха няколко важни неща.
Първото е, че кандидатствах в университет. Току-що бяха променили закона и това беше първата година, в която, ако бъде приет в университет, човек можеше да отложи задължителната (по онова време) казарма.
Второто е, че не ме приеха. Писаха ми двойка по литература. Дотогава и за миг не беше ми хрумвало, че нещо подобно може да ми се случи. Темата беше „Красивото у Йовков“.
Третото беше осъзнаването, че все пак ще трябва да вляза в казармата, което предизвикваше у мен същински пещерен ужас.
Влязох – и докато бях в казармата, комунизмът падна. Другарите станаха господа. Гласувах за първи път. Представителят на СДС в Банкя обеща, че ако го изберем, ще предложи намаляване на военната служба. Избрахме го, а той изпълни обещанието си. Излязохме с половин година по-рано.
Между другото, това е единственият случай в живота ми на избирател (поне до момента), в който някой политик е изпълнявал обещанието си.
Кандидатствах отново, пак с литература. Този път се падна Ботев. И пак получих двойка.
Майка ми беше на ръба на нервна криза.
Накъде по това време научих, че в Благоевград се канели да строят американски университет. Кандидатствах и там, друга възможност така или иначе не ми оставаше. Отпърво и там не ме приеха, после се оказа, че имало компютърна грешка. (Така казаха за пред хората, истината научих сетне, а именно – че били забравили единия от общо седем кашона с писмени работи зад вратата на изпитната зала).
Колкото и да не ми се вярваше, най-накрая бях приет. Освен че майка ми избегна сигурна депресия, резултатът беше, че попаднах в система, която изповядваше съвършено различно отношение към студента, към човека изобщо. В основата й бяха разбирането за свобода, за уважение към отделната личност, за свещеното право на личен избор.
В началото на 90-те това беше не просто глътка свеж въздух; беше значимо и незабравимо приключение, от онзи калибър, който променя човешкия живот, който чертае пред теб пътища, които не си знаел, че съществуват.
Това е и първият урок, който искам да споделя с вас днес. За целта вземам назаем думите на един от любимите ми писатели, американеца Кормак Маккарти:
„Никога не знаете от какъв по-лош късмет ви е спасил лошият ви късмет.“
По ирония на съдбата, днес се занимавам професионално именно с това, за което оценяващите писмените работи в СУ преди трийсет години ме счетоха за (очевидно) непригоден. Издател съм в едно от най-уважаваните български издателства, с повече от 40 турнета със световноизвестни писатели зад гърба си.
Истината е, че издателството бе създадено от майка ми, а аз се присъединих доста по-късно.
Но също така е истина, че моят път се оказа доста различен от нейния. Допреди моето появяване в издателството нямаше преводни автори, а днес са над 150. И, което е по-интересно: 95% от важните ми бизнес контакти не са наследени от майка ми, а са плод на собствените ми усилия.
Често ме питат: как избираш заглавията и авторите? Когато им отвърна, че „те сами се избират“, хората се усмихват неразбиращо.
Затова им давам пример с първата книга, която издадох: „Мръсна хаванска трилогия“ от кубинеца Педро Хуан Гутиерес. Бях купил правата и книгата вече беше преведена. Дори оформление си имахме. Трябваше ни само снимка на автора за задна корица.
Една приятелка ми каза, че видяла в интернет чудесна снимка на Гутиерес от някакъв канадско-ирански фотограф, на име Бабак Салари. Защо да не се свържем с него, попита. Писахме му, той ни отговори, прати ни снимката, после от дума на дума уговорихме да му направим цяла изложба. Бабак дойде в София, влюби се в нея и остана няколко месеца. Станахме близки приятели. Оттогава са минали 13 години, но не е минала и една, през която той да не се върне тук.
Около година след първото си идване, Бабак ме свърза с приятеля си Рауи Хадж, канадски писател от ливански произход, който току-що беше получил една от най-престижните литературни награди в Европа. Купих правата му и го издадох. Направихме и литературна обиколка из страната, после още една.
Когато купувах правата му, неговият агент, който не беше чувал за нашето издателство, поиска да знае повече. Когато му разказах, той възкликна: „О-о, имам една книга точно за вас! Писана е от британец, но се разказва за България.“ Помислих, че нещо ме баламосва. „Ако имаше такава книга щях да знам“, рекох, „навярно бъркате България с Румъния?“
Но не, не ме баламосваше. Книгата беше „Соло“ на Рана Дасгупта, британец от индийски произход, с когото впоследствие обиколихме България и направихме десетдневно турне със седем премиери – едно от най-запомнящите се литературни турнета в живота ми.
След една от споменатите премиери (в Стара Загора), към мен се приближи непозната жена. Представи се като преводачка от нидерландски, похвали ме за избора на автори и ми предложи книга, която не бях чувал дотогава: „Къщата на джамията“ от Кадер Абдола.
Досещате се накъде бия: около година по-късно двамата с Кадер обиколихме България, а една от премиерите ни беше на същото място, където за първи път научих името му.
Тук трябва да отворя мъничка скоба и да призная следното: всички тези безбройни литературни пътувания бяха възможни само защото играех ролята едновременно на туристически агент, шофьор, организатор, преводач, актьор, литературен критик и конферансие едновременно. Хората си мислеха, че правя нещо луксозно и скъпо, а на практика плащах за едноседмични турнета със световноизвестни писатели малко повече от месечния наем на един рекламен билборд на магистралата. И истински, ама истински се забавлявах.
Така, преди дори самият аз да го осъзная, бях натрупал сериозна и респектираща издателска биография.
Именно това е вторият урок, който искам да споделя с вас днес: човек трябва да намира начин и да прави нещата, в които вярва. Тези неща винаги водят до други неща, те пък – до трети. И истински важното е някъде там по веригата, макар да е скрито от погледа ти в началото. Само че ако не започнеш – по всяка вероятност никога няма да стигнеш до него.
Именно това има предвид Свети Франциск от Асизи, когато казва:
„Първо направете необходимото, след това възможното; и изведнъж ще се окаже, че сте постигнали невъзможното.“
* * *
Както добре знаем от приказките и филмите, поуките винаги пристигат в групи по три. Затова преди да съм ви отегчил съвсем, бързам да споделя третата.
Може би ще се изненадате, но тя не идва от устата на писател или светец, а от един от най-богатите хора в света – единственият човек преди епохата на Фейсбук и Амазон, стартирал от нулата и стигнал до челната десятка в легендарния списък на 100-те най-добри компании на списание Форбс.
Името му е Уорън Бъфет, на 89-години е, и въпреки многомилиардното си състояние продължава да живее в родната си Омаха в невзрачния щат Небраска и да си купува все същия сандвич от местното ресторантче на път за работа (в различни варианти, които струват между 2.75 и 3.15 долара – в зависимост от настроението му през деня).
Ето какво казва той:
„Като правило търся у човека само три качества – интелект, енергия и почтеност. Но ако третото липсва, първите две нямат никакво значение.“
С това и ще завърша: без значение с какво се захващате и с кого работите, почтеността е здравата основа, на която трябва да градите всички свои взаимоотношения.
Ако сте упорити и последователни, останалото ще дойде с времето.
Всъщност, ако не съм ви изгубил по пътя и сте прочели писмото ми до тук, вие най-вероятно вече го знаете. <3
****
Манол Пейков е издател и преводач, носител на наградата на Съюза на преводачите и националния приз "Христо Г. Данов", двукратен носител на награда "Пловдив". Съсобственик е на издателство "Жанет 45" и на едноименната печатница. Съосновател на звукозаписно студио "Пекарната", в което са записвали Котарашки, Лиса Джерард и Шинейд О'Конър.
12 писма до дванайсетокласниците е един проект, който се роди от ковид19 кризата през месец май 2020 година. Бяхме затворени в домовете си, бяхме силно ограничени в движението си, все още не се виждаше никакъв изход от ситуацията. А сезонът на баловете наближаваше с пълна сила и заплашваше да остави абитуриентите на 2020та без бал, без възможност за официална раздяла с дванайсетте години в класната стая, без цветните рокли, официалните костюми, без фойерверките и радостното броене до 12 по улиците. Без ритуала на инициация, чрез който като общество приемаме завършилите училище в света на големите.
Тогава дойде идеята да предложим едно различно преживяване на завършването. Да покажем на младите хора, че и без шумните шествия по улиците ги виждаме. И без радостния глъч на завършването ги чуваме. Че разбираме объркването им; че и ние сме били там. И ги чакаме да дойдат при нас, въпреки трудната ситуация, в която се бяхме озовали всички заедно. За да градим заедно един по-добър свят.
Така се роди идеята за послания, които да им изпратим – 12 на брой. Искахме да вложим различна символика в броенето: 12 писма, в 12 последователни дни. Искахме да отправим послание не само към абитуриентите, но и към цялото общество в този критичен момент: родителите, учителите, университетските преподаватели, които посрещат новия випуск всяка есен. А какъв по-хубав момент да започнем тази нова традиция, изтъкана от думи, от писма, от послания, от празничния 24 май.
Това е 11-тото писмо от тази вдъхновяваща поредица. По мое време завършвахме гимназия след 11 клас, така че викахме на бала, броейки само до 11. Е, спестявахме си няколко минути викане за нощта (с едно число по-малко всеки път). Но после момчетата ни губеха по 2 години за военна служба. Всъщност озовавахме се във възрастния свят далеч по-незрели от вас. Вашата година в ‘‘повече‘‘ е ценно време за развитие, струва ми се. Но ето, че сега тя вече изтича.
Поканиха ме да ви пиша като психолог, защото работя с млади хора като вас и вярвам, че мъничко им помагам да започнат да разбират себе си и другите по-добре.
Предлагам ви някои практически изводи за неща, които зная със сигурност. Не само защото невро-науката и психологията ги документират, а защото сама съм ги изпитала на гърба си.
В края на 80-те имахме една официална абитуриентска вечер, и една – само наша си, по-неофициална. На втората ни абитуриентска вечер аз не отидох, дори не помня защо. А на другия ден получих по пощата малък, неподписан пакет с касетка – тогава слушахме музика от касетки! - с компилация от песни. Явно беше от някое момче, с което сме се разминали предишната вечер. Беше ми направил плейлист.
Пазих касетката поне 10 години след това, докато не се изгуби, заменена от компакт дисковете. Така и не разбах кой я беше изпратил...
В това писмо бих могла да ‘‘предам нататък‘‘ този анонимен жест. С вас не се познаваме – за първи път чувате името ми: музиката ще ни свърже по-бързо. Музиката е най-добрият начин за прекарване на времето според Стравински. Към всяка от моите идеи в писмото има и по една песен. Можете да слушате съответната песен, докато четете. Или си я пуснете след това.
Ето ги тези седем съвета (с повече от 7 неща на брой човешкият мозък по правило се затруднява). Ако искате, четете „бавно” – например, само по един съвет на ден.
Край с ученето? Надали. Учим цял живот. Учим от всичко. Не е задължително да имаме учител, нито класна стая. Нито да сме в модерна зала за конференции с презентации и слайдове. Ученето се случва като тайнство – то е тази интимна част от живота на мозъка, която работи дори и докато спите, дори и да не го искате. Като силна и трайна любовна връзка. Ученето, освен усвояване на идеи и мисли, е и игра с въображението, понякога дори с невъзможни и нови светове. Когато се случва истинското учене, вие сте и художникът, и моделът на една картина. Съветът ми тук е, когато „играете” с нови идеи, пишете на ръка! Да, има чудесни, страховити и бързи програми, инфо-графики, таблици, магии на технологиите, изкуствен интелект. Но изследванията показват, че все още мозъкът ни ражда най-добрите идеи, когато в ръката ни има молив и той „играе” с листа.
Зрялост. Кой кога достига зрялост? И за какво им е на хората да сложат една черта – ето, от тук нататък вече си зрял и значи си отговорен, мъдър... От друга страна, сигурно голяма част от родителите ви, (в това число и аз), ще си признаем, че не винаги се чувстваме достатъчно зрели. И че понякога чуваме от вас неочаквано зрели съвети и мисли, което кара сърцата ни да трепнат от гордост.
А мъдри ставаме всъщност в момента, в който разберем, че не сме център на света, че има още други, стотици милиони като нас, че в много случаи те ще са по-успешни, по-знаещи...по-различни от нас и че въпреки всичко, ние сме ОК с това откритие. Помъдряваме в момента, когато усетим, че няма само лошо и добро, черно и бяло, ‘‘тъпо‘‘ и ‘‘яко‘‘, морално и неморално, аз и ти, ние и те, а че има неизброими нюанси в човешките истории за всичко, което можете да си помислите. И всичките тези нюанси могат да ни направят щастливи в един момент, а нещастни – в друг.
Порастваме, когато успеем да преглътнем обида и да простим.
Когато взимате важни решения, а сте объркани и се колебаете, вижте от какво точно ви е страх. Защото страхът, дори и да го замитаме под душевното си килимче, си стои там и прашасва, а може и да ни спъне ненадейно. Затова първо се справете със страха си. Вгледайте се в себе си и го потърсете. Дори го назовете. Да бъдеш смел не значи да не знаеш какво е страх. Смелостта е приемане на страха, познаване на себе си в момент на силен страх. Всички се страхуват. Когато бях малка си мислех, че родителите ми са супер-герои, безстрашни и побеждават всякакво зло. Много деца мислят така. И после, когато срещнат страха в очите на родителите си, се чувстват излъгани. Страховете на всеки човек се свеждат до тези два: дали съм достатъчно ценен и дали ще ме обичат. И това може да ни извиси, но и да ни разболее, да ни направи едновременно уязвими и агресивни. Тъй че, сприятелете се със страха си.
Ти си аз и аз съм ти. Колкото и да намираме различия между нас и да вярваме в собствената си уникалност, всъщност всички сме много еднакви. Цялата първа част от професионалния си живот изучавах и изследвах различията между хората. Обучавах другите да ги разпознават, разбират, да се свързват въпреки тях. Сега, години по-късно, вече разбирам колко еднакви сме всъщност. Различията ги има, разбира се. Тук са си, няма да ни избягат. Но всичко, което ни прави хора отвъд местоживеенето, отвъд класата, възрастта, цвета на кожата, убежденията и религията, предразсъдъците, нравите, отвъд конфликта, трагедията, комедията в отношенията ни, отвъд всички парадокси на този живот, е едно и също: Всички искаме да сме добре, да се разбираме с хората, които обичаме, да „побеждаваме‘‘ това, което мислим за несправедливо, да можем да вземем от живота онова, което разбираме под щастие, да сме сигурни, че то ще дойде до нас, сега, тук, веднага....И сме толкова еднакви в страховете си и силните си желания, че приличаме на кошер с опиянени и объркани пчели. Затова следващия път, в който сте заслепени от гняв към някого, спрете за момент и си представете как той/тя са били също деца и ги е било страх. Поставете се на тяхно място...Бъдете съпричастни. Полагайте усилия за по-осъзнато общуване.
Когато си сам. Или сама. Когато няма дори на кого да се обадиш по телефона..., не само, когато няма кой да те разбере, но когато наистина няма никой. Ще ти е тежко. Но, сред милиардите хора, винаги има и човеци, които ще бъдат в точния момент, на точното място. Може би просто трябва да изчакаш търпеливо този момент. Не е лесно да си търпелив, когато времето, твоето време, тече и без това доста бавно. Светът те дърпа по-силно от гравитацията, трудно е да забавиш темпото, когато се носиш на гребена на вълната. Не е лесно. Но е възможно. Спри за момент и се огледай наоколо в това, което е. Не в това, което искаш, или не искаш да бъде. А в това, което е. Тук винаги има утеха. Може да не е нужният отговор на всяка цена. Може да е нов въпрос, който стои до теб като приятел. Тогава, точно в този момент, ще усетиш света, себе си, и всички възможности, които те очакват.
Конфликтът с родителите. Семейните истории се повтарят. Децата порастват, децата им – също. Често носим драскотини и рани от детството, от конфликта с родителя, породен от борбата му със себе си, от неговите мечти и страхове за нас. Ще ви дам „рецепта‘‘ как да се ‘‘излекувате‘‘ от това (иронизирайки всички публикации за алгоритми на лесно справяне с проблеми): Дори и все още да сте ядосани на вашите родители, (като всеки тийн), в удобен момент просто идете до майка си, баща си, хората, които са ви отгледали и на които сте най-сърдити, и ги прегърнете – ей така, спонтанно. Не казвайте нищо. Просто искрена прегръдка. За половин минута. (И само ако не сте в карантина!). Докато ги прегръщате, си кажете на ум: „Прощавам ви всичко, за което сме били в конфликт‘‘. И за да завършите тайнството, идете при баба си и дядо си, дано да са живи и здрави, но дори и да ги няма до вас, си ги представете, прегърнете ги и този път мислено си кажете: „Прощавам ви за грешките на мама/татко, които са допуснали с мен‘‘...Ако мислено простим на предците си, отваряме пространство за обич и доверие към децата си. Или както мъдро се казва в поговорката: „Ние не наследяваме земята от предците си, а я взимаме назаем от децата си‘‘.
И накрая– Не се взимайте непрекъснато на сериозно. Разбира се, към решенията, които избираме за живота си, за хората до нас, за излизането от конфликт, за прошката, трябва да сме много внимателни. Но хванем ли се в непрекъснато мърморене, в черногледство, критикарство и най-вече в самосъжаление, време е да се вслушаме в песничката на Монти Пайтън: Винаги гледай на живота от светлата му страна.*
Мили мои, ядосвате ли се, че най-щастливата година на живота ви досега май се оказа най-обърканата? Трябваха ли ви тези вируси, карантини, икономически колапс точно сега? Подозирам отговора ви, след като 15 хиляди от вас поискаха от просветния министър да бъдат върнати отменените церемонии в училищния двор. Знаехте, че това ще бъде последната ви възможност да стъпите там като гимназисти. След това ще ходите само като родители, учители или да ритате в кварталното мачле. Впечатлен съм, защото не помня кога за последен път 15 хиляди български младежи са искали нещо от българското правителство, пък било то и чрез група във Фейсбук. Нека се превърне в навик за вас!
Датата наближи и отмина. Доучихте си онлайн и така станахте първото в световната история поколение виртуални абитуриенти. Някои от вас дори сложиха вечерни рокли и костюми на паркинга вместо в ресторанта и оставиха медийните фотографи да ви снимат в този светски жанр с традиции. Не се сърдете, когато другите ви се присмиват как изглеждате. Нали те са били точно същите! Обещайте ми и вие да не се присмивате на децата си, когато панталоните им стигат едва до глезена, а роклята е с един номер по-малка. Не настоявайте да са с кецове, ако искат да са с обувки от черна кожа. Не ги карайте да са „Гучи“, ако искат да са „Ванс“. Те ще бъдат наперени точно колкото вас и нека това ви радва.
Животът ви продължи дори когато изглеждаше, че е замрял, нали? Забравете яда и обидата, уважаеми абитуриенти. Поздравявам ви, че стигнахте дотук! Първият истински голям успех за повечето от вас е самият факт на завършването. Никой не го е направил вместо вас – нито родителите са ви учили уроците, нито министърът на просветата ви е подарил дипломата, защото сте го помолили през Фейсбук. Колкото до трудностите, може да приемете, че вместо пералня с гаранция, която изкарва бельото ви белоснежно и чорапите ароматни като от реклама, сте получили леген и калъп сапун. Не се шегувам – смятам, че сте първото поколение след 1989 година, което изпита на собствен гръб колко ефимерни могат да бъдат удобствата на модерния живот, и как цялата ни цивилизация, пътувания, ситост и доволство не са дадени веднъж завинаги. Вие разбрахте колко лесно всичко това може да се стопи и ще го цените повече, надявам се.
Затова оставете всичко друго, погледнете най-близките си право в очите и нека се изчервят недоумяващо преди да се досетят, че просто искате да ви поздравят отново. Благодарете им, че ги има и се усмихнете на собственото разочарование от последните три месеца, защото след година то ще изглежда доста по-маловажно, а след десет почти ще сте го забравили. След две десетилетия ще сте събрали събития за пълен живот, в който 2020-та година ще остане просто любопитна бележка под линия. Разкажете за нея на децата си – на същите онези, които ми обещахте да не съдите, нали? Един ден ще се просълзите, когато те са абитуриенти и ви карат да се изчервявате, като ви гледат изпитателно в очите. Покажете им снимките си, освен ако дотогава дигиталните формати не са се променили толкова, че да няма програма, с която да ги отворите. Все едно – нали вие ще сте там!
Нека ви разкажа и аз нещо. Днес трябваше да кацам от Сидни в Лос Анджелис, с полет през Науру, столицата на Фиджи. Трябваше да съм пълен с енергия и впечатления, след очаквано чудесно представяне на голяма научна конференция. Десетдневно пътуване-мечта, замислено отдавна, в което бях вложил години труд като университетски преподавател, студент и журналист.
Вместо това останах вкъщи заради световната карантина и сега гледам невярващо по телевизията разрушенията от протестните сблъсъците в десетки американски градове. Не знам с какво повече може да ме учуди тази година, но не смея да кажа, че неприятните изненадите са свършили, макар и да не сме я преполовили още.
Отмененото ми посещение на Австралия беше една от тях. Ще кажете, какво толкова – преглътнал бил едно провалено пътуване, което може да се състои наесен, догодина или след пет години. Не си е загубил работата, дори не се е разболял от коронавирус. Що за капризи? Човек винаги може да гледа „Дънди Крокодила“ по нета и да си вземе бира „Фостърс“ от магазина. Операта в Сидни, казват, също не била кой знае колко впечатляваща отблизо.
Може и така да е, но обидата ми относно отмененото пътуване не беше защото то е чак толкова неповторимо, за разлика от вашето гимназиално дипломиране, или защото е най-голямото нещастие, с което съм се сблъсквал за 51 години живот. Дори ми е смешно да ви го разказвам сега. Ала преди два месеца усетих яд и разочарование, когато научих, че няма да мога да пътувам, сякаш някой ми беше грабнал от ръцете нещо, което съм извоювал с огромни усилия.
Имах известни основания да се чувствам така.
В началото на 2012 г. седнах в инвалидна количка, след като се разбих на ски в планината. С пот, стиснати челюсти и много търпение си върнах всичко, освен медицински невъзможните неща. Не мога да ходя и чувствам от гърдите надолу, но от началото на 2013 година съм отново на работното си място в университетската аудитория. Е, не стоя зад катедрата, а седя пред нея и гледам студентите си отдолу нагоре, но каква е разликата? В началото ми изглеждаше страшно несправедливо, че другите могат да правят неща, които аз вече не мога, и очите ми се овлажняваха автоматично, щом излизах на улицата. Нощ след нощ сънувах реалистично как ходя и се събуждах призори, облян в пот и страшно разочарован, че не мога. Всичко това премина от само себе си за около година и половина. После научих, че подобни сънища са много характерни за хората, загубили краката си, точно както ходещите сънуват, че летят. Липсват ми планинските преходи и понякога ме бодва завист, когато приятелите ми отиват на дълго катерене по някой калифорнийски масив, но пък аз тръгнах отново на ски – седнал – и доста ми харесва. Правя го при всеки удобен случай, защото не знам дали слънцето бори вируси, но ароматът на топящ се сняг със сигурност побеждава всяка меланхолия.
Към средата на 2013 година вече отново шофирах автомобил, макар и с адаптирано управление. Беше ме страшно шубе, признавам, и първия път почти успях се пребия, но сега не мога да си представя живота без тази новоизвоювана самостоятелност. Все толкова съм зле с успоредното паркиране, разбира се. Това никога няма да се подобри.
През лятото на 2016 се качих пак в самолет и се осмелих да нощувам в хотел, а не вкъщи. Малко е страшничко да видиш как ти прибират инвалидната количка в багажното отделение и да си мислиш какво би станало, ако случайно я загубят или счупят. Да, налага ми се да правя подробен план преди да тръгна на път и съм водил неведнъж битки дори в уредена държава като САЩ. Въпреки това, след като веднъж се отпуших, не съм се спрял и съм кръстосал Северна Америка надлъж и нашир.
До лятото на 2019 година не се бях осмелявал да прелетя океана и да се върна в България, където се прибирах иначе редовно всяка година. Престраших се и го направих. Беше незабравимо, две седмици на адреналин и приятелски усмивки! Сега смятам да пътувам отново редовно до родината си и искам да помогна българските градове да станат по-достъпни за хора в инвалидни колички.
Следващата ми цел беше да опитам и други континенти, и да пътувам през по-просторни океани. Така се роди и идеята с Австралия. Всяка честно извоювана победа над обстоятелствата ни носи сладко удовлетворение, но също увеличава амбицията да направиш повече.
Заради всичко това провалът на операция „Сидни“ не беше просто несъстояло се туристическо удоволствие или леко препъване в професионалните ми планове. Приех го като лична обида. Как така, защо, та аз не се страхувам от някакъв си вирус! После осмислих ситуацията, смирих се и свикнах с нея, както става винаги. Насочих си мислите другаде. Точно както направихте тази пролет и вие, и целият свят.
Никога повече няма да станете абитуриенти. Няма да можете да започнете отново 2020 година и няма да имате последен учебен ден. Няма да сте друг път на 18 години.
Обаче може да получите абсолютно всичко друго. Ако перифразирам клишето от „Казабланка“, мога да ви обещая, че винаги ще имате не само Париж, ами и Сидни, Фиджи, Лос Анджелис. Копенхаген. Тирана и Кейптаун. София и Бургас. Ще отидете на всяко място, на което поискате, географско и метафорично.
Важното е винаги да умеете да си изперете чорапите в леген.
-----------
Професор Христофор Караджов преподава журналистика в Калифорнийския щатски университет, Лонг Бийч. Той пристига в САЩ като докторант през 1997 г. Работил е като журналист в България и САЩ. Завършил е Първа английска гимназия в София през 1987 г. и обожава да се среща със съучениците си. Неговият абитуриентски бал е предлагал меню със 100 грама луканка и жълт швепс във вече несъществуващия ресторант „България“.
Животът е твой и ти решаваш какво ще направиш с него.
Ти не решаваш нищо.
Не оставяй да те заблуждават, че
Има значение какво искаш и за какво мечтаеш.
Мечтите са за слабите.
Опасно е да вярваш, че
Ти управляваш бъдещето си.
Няма бъдеще за теб.
Абсурдно е да мислиш, че
Можеш да бъдеш наистина велик.
Ти си нищожен и слаб.
Спри да се лъжеш, че
Свободата ти е нещо, което можеш да защитиш.
Губиш всеки път.
Не е вярно, че
Всяка битка, в която наистина вярваш, е битка, в която трябва да влезеш.
Нищо не заслужава да се бориш докрай за него.
Страшно е да мислиш, че
Има битки, на които си струва да посветиш живота си.
*А СЕГА, ПРОЧЕТИ ТОЗИ ТЕКСТ НАОБРАТНО — ОТ ПОСЛЕДНИЯ РЕД КЪМ ПЪРВИЯ*
***
Здрасти,
Исках да ти кажа нещо, в което ще се вслушаш, но понеже, когато аз бях в гимназията, обичах да правя точно обратното на това, което ми се казваше, реших да ти кажа точно обратното на това, което мисля.
И понеже писането на reverse poems не ми е силата, от тук нататък, давам директно:
Хей. Чакахме те. Идваш точно навреме. Ние сме тези, които се опитваха да променят света. Ти си този, който ще ни помогне да го направим. Понякога ни е трудно да повярваме в себе си, затова да вярваме един в друг е добро начало.
Нашата умора. Твоята енергия.
Нашата болка. Твоят смях.
Нашата циничност. Твоето сърце.
Нашите страхове. Твоите надежди.
Нашето минало. Твоето бъдеще.
Общата ни непримиримост. Общата ни мощ. Общият ни гняв.
Ние с теб заедно знаем – всеки е равен. Всеки е важен. Силен си само ако помагаш на по-слабите. Свободен си само ако правиш така, че друг не е мачкан. Голям си само ако носиш по-малки на раменете си. Смел си ако живееш в постоянен ужас, но продължаваш напред така или иначе. Няма по-лоша сделка от свобода срещу сигурност. Има маратон между добро и лошо и няма значение дали тичаш или раздаваш вода за своите. Важното е да си там.
Ние с теб заедно можем – да сеем нови и нови опити в пръстта на грешките си. Да поставяме всичко под съмнение, но да имаме неща, в които вярваме безусловно. Да падаме и да ставаме, докато сме разбити и сини – но сме последните, останали прави. Да се борим за други със същата ярост и мисъл, с които се борим за себе си. Да се гордеем не с остротата на чертите си, а с дълбочината на белезите си.
Няма нищо по-леко и по-силно от това да не те е страх да сбъркаш.
Няма нищо по-мъдро от това да играеш.
Няма нищо по-вбесяващо от това да се смееш, когато очакват от теб да плачеш.
Няма нищо по-велико от това да приемеш, че не си велик – и да потърсиш хора, с които да бъдете велики заедно.
Това мисля. Не. В това вярвам. Защото, иначе, няма да има нужда да четеш горния текст наобратно. Той ще е валиден, както си е написан. За всички нас.
И така, аз избирам да вярвам. В мен и теб, непобедими, заедно.
В нашата енергия.
В нашия смях.
В нашето сърце.
В нашите надежди.
В нашето бъдеще.
Или – в шест напълно възможни неща преди закуска.
***
Яна Бюрер Тавание е бивш журналист, и настоящ активист. Обича да прави много неща накуп. В момента най-вече е съ-основател и директор е на глобалната платформа за социално ангажирано изкуство Fine Acts (https://fineacts.co), както и съосновател на най-голямата платформа за доброволчество в България TimeHeroes (https://timeheroes.org).
Яна има степени по комуникации и политически науки от Софийския университет, специализирала е в Харвард, Йейл и Оксфорд.Стипендиант е на Fulbright, както и е Старши стипендиант на TED. Последната й TED лекция (https://go.ted.com/yanabuhrertavanier) за нейната концепция за playtivism – или ролята на играта в активизма – е преведена на 21 езика и има близо 1.8 милиона гледания. През 2012 г. списание WIRED я включва в своя Smart List на "50те човека, които ще променят света" – нещо, което се опитва да постигне и до днес.
Ако имаш нужда от надежда, в момента на fineacts.co/hope има около сто безплатни плаката по темата надежда от страхотни глобални артисти. Ako имаш нужда да помагаш на някого, на timeheroes.org те чакат стотици супер каузи - от разходки на бездомни кученца, до това да четеш приказки на деца от домове.
