Skip to content

12 писма до дванайсетокласниците е един проект, който се роди от ковид19 кризата през месец май 2020 година. Бяхме затворени в домовете си, бяхме силно ограничени в движението си, все още не се виждаше никакъв изход от ситуацията. А сезонът на баловете наближаваше с пълна сила и заплашваше да остави абитуриентите на 2020та без бал, без възможност за официална раздяла с дванайсетте години в класната стая, без цветните рокли, официалните костюми, без фойерверките и радостното броене до 12 по улиците. Без ритуала на инициация, чрез който като общество приемаме завършилите училище в света на големите.

Тогава дойде идеята да предложим едно различно преживяване на завършването. Да покажем на младите хора, че и без шумните шествия по улиците ги виждаме. И без радостния глъч на завършването ги чуваме. Че разбираме объркването им; че и ние сме били там. И ги чакаме да дойдат при нас, въпреки трудната ситуация, в която се бяхме озовали всички заедно. За да градим заедно един по-добър свят.

Така се роди идеята за послания, които да им изпратим – 12 на брой. Искахме да вложим различна символика в броенето: 12 писма, в 12 последователни дни. Искахме да отправим послание не само към абитуриентите, но и към цялото общество в този критичен момент: родителите, учителите, университетските преподаватели, които посрещат новия випуск всяка есен. А какъв по-хубав момент да започнем тази нова традиция, изтъкана от думи, от писма, от послания, от празничния 24 май.

12 писма до 12класници продължава и през 2021.

Здравей!

Много искам да успея да ти напиша нещо, което има смисъл, но напоследък съм празен откъм думи и идеи. Не съумявам да рефлектирам върху всичко, което се случва, още по малко да го облека в думи, пък камо ли да успея да ти кажа нещо, което да ти помогне в откритието на въпросите, които си задаваш. Надявам се, че следващите редове няма да са твърде песимистични и негативни, но и да са, това съм аз към днешна дата.

Предполагам, че се радваш, че завършваш. Сигурно или харесваш по-голямата част от класа си, или не можеш да ги траеш. Сигурно имате спорове около матурите и баловете, или около безмислената война, която се води на няколкостотин километра от тук. Може би не ги понасяш, защото не изповядват твоето виждане, твоята логика… напълно те разбирам. И аз съм така. Но, истината до която достигам е, че няма нужда да се влиза в конфликт с тези, които са на крайно противоположно мнение от теб. Времето, действията и фактите ще ги оборят. Важното е да знаеш каква е твоята мисия, какво искаш да постигнеш ти, и да се бориш за постигането на товята цел. Не губи време в излишни движения, не губи време в онлайн спорове, а следвай целта си.

Не на всяка цена. Без болна амбиция! Бори се да постигнеш това, за което мечтаеш, дай най-доброто от себе си. Но, ако не се получи, fuck it, поне опита! Трябва да гоним идеите си, но те не трябва да са за сметка на нещо друго. Аз не спирам да греша и да обърквам себе си, действайки по твърде много задачи. Знам, че продуктивноста и професионализмът ми спадат главоломно, опитвайки се да балансирам с твърде много задачи. Но вярвам, че подсъзнателно успявам да приоритизирам и да бъда полезен там, където ме води сърцето. А то ме води към действието, към задачи, които ме провокират и ме карат да се чувствам объркан и слаб в дадени моменти. Но, вярвам че истината е в процеса и в търсенето…

От малък много хора ми казват: “Не се занимавай с изкуство, недей да ставаш актьор, няма смисъл, няма да се справиш, бъди прагматик…” и т.н. На мен всички тези думи ми звучаха, като : “Недей да следваш мечтата си”. Е, как да не следвам мечтата си, като съм израснал в свят, който ти казва “Следвай мечтите си”. Свят, в който сме свободни да избираме, свят в който можем да вземем информиран избор, стига малко да се поровим, свят в който ние сме европейци, с евро-атлантически убеждения; свят, в който, колкото и да е промит и политизиран, ние имаме възможност свободно да изразяваме мнението си и да нямаме проблем с това “какво ще си кажат другите”, защото е важно да аргументираме себе си, борейки се за това, в което вярваме.

В последните три месеца често пътувам до Украйна. Не мога да повярвам, нито да понеса, че тази война е реалност. Оттогава като че ли се промених, започна да надделява чувството, че трябва да направя нещо, да помогна; имах някаква потребност да извършвам нещо физически. Благодарение на социалните мрежи и медиите виждам колко съпричастност има и как се разпространява това добро. Често ме питат дали не ме е било страх да вляза в Украйна. По-скоро имаше някакъв особен адреналин да влезеш в неизвестното, във войната. Мечтая да отида в мирна Украйна за няколко месеца и да помагам с каквото мога.

Няма да навлизам в политически контекст по никакъв начин (само ще споделя, че комунистическата партия трябва да бъде забранена), защото ми се иска всички да се фокусираме върху начините, по които можем да помогнем на украинския народ. Предполагам, че имаш моменти, в които се объркваш какво се случва, къде свършва истината и започва пропагандата... Знам, по принцип всичко е доста сложно и объркано, но тук има нещо много просто: путинската армия влиза неправомерно в съседна държава – Украйна, и започва да малтретира, изнасилва и убива. Това е реалността.

А ние с теб трябва да намираме начини да информираме обществото какво се случва и как хората могат да бъдат полезни, как може да инвестират своето време в доброто и да правят положителната промяна в страната.

__________________________________________

Александър Алексиев е актьор и продуцент, познат от сериала „Откраднат живот“, както и от филмите „Възвишение“, „Доза щастие“ и други. Част от фондация От другата страна, занимаваща се с превенция и информираност във връзка с различни зависимости. Социално ангажиран човек, който се опитва по някакъв начин да допринася с нещо в обществото, в което живее.

През последните месеци Алек Алексиев е активно ангажиран да помага на бежанците от Украйна. Събира финансови средства, доставя хуманитарна помощ и на няколко пъти ходи до Украйна с колата си, за да извозва жени и децата им в безопасност. Мечтае да върне всички жени и деца, които е докарал, обратно в страната им, когато дойде мирът.

Снимка: People of Sofia, серия #БългарияЕСУкрайна, Истории за доброто, които носят добро. Съвместно с Европейската комисия в България / European Commission in Bulgaria.  

Целият разказ на Алек е тук: https://www.facebook.com/PeopleOfSofiq/photos/2058911424270426

Здравей, скъпо дете!

Ще си говоря с теб, както си говоря с моите деца, които са ти връстници.

Ще си въобразя този разговор между нас, защото често го провеждам с моите момичета и всеки път оставам изумена колко по-мъдри сте вие, колко повече неща знаете от нас на вашите години, колко по-добри сте и най-вече колко по-свободни. Остава ви да научите това, което не се учи с разговори и четене - учи се с живеене.

Затова искам да те помоля да не забравяш няколко неща, които знаеш, но много пъти ще ти се наложи да си припомняш и винаги ще има опасност да забравяш:

Не се страхувай да обичаш! Обичай силно и страстно, обичай с цялото си сърце - семейството, любимия човек, приятелите, работата си, земята, на която живееш - обичай! И дори сърцето ти да бъде наранявано много пъти - събирай парченцата и продължавай да обичаш, любовта ще го изцери и само тя ще може да го направи цяло отново!

Не се страхувай да прощаваш! Само така можеш да бъдеш истински свободен!

Не се страхувай да признаваш грешките си! Научавай каквото можеш от тях - те наистина са най-добрият учител, после продължавай смело напред!

На се страхувай да искаш прошка, когато си сбъркал! Прошката и любовта са най-могъщите сили - вършат чудеса и лекуват всичко!

Не се страхувай от нежността! Давай и получавай от нея с пълни шепи! Не забравяй, че всеки има нужда и право на нежност!

Не се страхувай да се спъваш и да падаш, но се научи да се изправяш бързо!

Не се страхувай да обичаш себе си - ти си центърът на твоя свят! Ако искрено обичаш и харесваш себе си, ще знаеш как да обичаш и харесваш другите!

Не се страхувай да реагираш, ако срещнеш по пътя си нередност и лошотия! Светът става лошо място само когато добрите хора оставят лошите на воля да си веят байрака. Не забравяй, че светлината винаги побеждава мрака!

Не се страхувай да благодариш и за хубавото, и за лошото - и за това, което имаш, и за това, което нямаш - винаги благодари! Помни, че всяко зло е за добро, и че никога не знаеш когато губиш какво печелиш, а когато печелиш - какво губиш. Макар да ти се сторят банални, верни са тези мъдрости, от опит го знам, довери се!

Не се страхувай да държиш душата си отворена и продължавай цял живот да любопитстваш - светът е прекрасен и огромен, попивай го, но никога не си въобразявай, че си го разбрал!

Не се страхувай от смирението и остани в готовност винаги да научиш нещо ново! Най-мъдрите са го казали и са били прави - ние не знаем нищо.

Прегръщам те с обич, скъпо дете, и ти желая това, което желая и на моите две момичета - не се страхувайте! Не се страхувайте да живеете и да промените света!

Той утре ще бъде по-хубав и по-добър от днес  благодарение на вас!

________________________________________________________________

Александрина Пендачанска започва музикалното си образование на 5 години и учи пиано в Националното музикално училище „Любомир Пипков“. Като певица дебютира на 17 години с арията на Виолета от операта „Травиата“, а едва 19 годишна излиза за първи път на оперната сцена като Лучия ди Ламермур в Билбао. В над 30 годишната си кариера Александрина Пендачанска има повече от 70 роли, които включват огромно стилово и вокално разнообразие. Пяла е на най-големите, световни оперни сцени (Виена, Париж, Мюнхен, Лондон, Ню Йорк, Мадрид, Москва, Берлин, Рим, Брюксел и т.н.) под диригентството на някои от най-забележителните диригенти на нашето време. В дискографията си има над 20 албума със солови рецитали и опери, записани за DECCA, SONY, Capriccio, Harmonia Mundi, както и множество издадени на DVD нейни изпълнения. Има три номинации за наградата „Грами“. Носител е на наградата на BBC Music Magazine Awards, Diapason d'Or, Огърлие „Златен век“ на Министерство на културата, ,,Аполон Токсофорос’’на Фондация Аполония и Кристална лира на Съюза на музикалните дейци.

Едно от най-тегавите неща да те питат в края на училище е какво мислиш да правиш после. А едно от най-опасните е да искаш да промениш света.

Значи ли това да ви е страх от бъдещето? Не, разбира се. Но трябва да внимавате как искате да промените света. През последните 100 години архитектите например постоянно се опитват и постоянно се провалят зрелищно в опитите си да променят света към по-добро.

Супер смешно е как бъдещето винаги ни изненадва. 

Един от любимите филми на архитектите е правен преди почти 100 години, казва се “Метрополис” и, разбира се, е за градовете на бъдещето. Там коли хвърчат във въздуха, небостъргачи се издигат на гроздове в небето, свързани от магистрали една над друга, на много нива, по които се носят влакове и автомобили, а улиците гъмжат от хора. Годината е някъде през XXI век, градът е в Европа и се оказва, че нищо не е толкова утопично, колкото изглежда. Твърде малко хора живеят в блестящия стъклен свят над земята, твърде много страдат в невидим подземен свят. 

Дълго време архитектурните утопии за идеален град на бъдещето приличат на “Метрополис”. Докато не става ясно, че това е прецакана утопия - като в дъждовната вселена на филма “Блейд рънър” от 1982, където един колосален град на роботи-репликанти, летящи коли и небостъргачи с огромни светещи реклами ни хвърля в токсичната реалност след Трета световна война. Впрочем забавно е как книгата, по която е правен филмът, оригинално се нарича “Мечтаят ли роботите за електроовце?”.

През 1999 г. всички бяхме полудели по “Матрицата”, още едно противно място, където телата на хората са складирани в небостъргачи в един постапокалиптичен свят и са просто източник на биоенергия за роботите, които го управляват. А човешкото съзнание е част от виртуален свят - “матрица”, в който те уж водят нормален живот с илюзията, че имат контрол над него. Програмата, създала “матрицата”, разбира се, се нарича “Архитектът”.

Кой е идеалният град на бъдещето? И как да избегнем антиутопията, когато се опитаме да го подредим? И трябва ли да се страхуваме, че каквото и да направим, бъдещето винаги ще е по-лошо от настоящето и със сигурност по-лошо от миналото?

Съвсем не. Ето че през 2022 г. не живеем в градове-гроздове, колите все още не летят и роботите не са завладели света. Да, живеем масово в дигиталната метавселена, но не зависи ли всичко от нас? Бъдещето ще е нещо супер изненадващо и различно, каквито ще са следващите години за вас. Затова не се страхувайте от промените, не се страхувайте да пробвате, да се провалите и да започнете отначало и най-вече - не се чувствайте задължени да знаете какви ще бъдете още отсега. 

______________________________________________________________

Анета Василева е архитект, архитектурен историк, критик и публицист. Харесва следвоенен модернизъм и вярва, че архитектурата трябва първо, да се прави с мисъл за хората и после - да не говори само на себе си. 

Анета преподава в катедра “История и теория на архитектурата” в УАСГ, пише в “Тоест” и е част от архитектурна група WhATA, от ГРАДОСКОП и от инициативата “Ново архитектурно наследство” (НАН). Тя е член на българската група към DOCOMOMO International (Международната организация за документиране и опазване на архитектурата на модерното движение) и на БНК на ИКОМОС (Българския национален комитет на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места). В момента подготвя изложбата “Тоталпроект. Непознатата архитектурна модерност", която ще бъде открита в “Топлоцентралата” - София и представя дейността на НАН.

Скъпи ти, който/която четеш това,

Тревожа се.

Тревожа се, че поводът, по който ти пиша това писмо, ще бъде причината то да остане непрочетено.

Тревожа се, че също като мен преди почти десет години и ти ще броиш до 12 по-скоро от облекчение, че си оцелял в менгемето на училището, отколкото от радост, че тепърва предстои цял живот учене, за което училището е само основата.

Тревожа се, че „възрастните“ (не вярвай, когато се правят на такива, хората рядко порастват, но ти вече си го разбрал/а) не са споделяли с теб, а са те назидавали. Че не са ти помагали, а са те поучавали. Тревожа се, че ще решиш, че и аз се опитвам да правя същото. Та кои изобщо сме ние, че да ти пишем писма? Аз лично – малко поостаряла, немного поумняла, все още някои дни се будя с усещането, че съм на 15. И ми отнема време да повярвам, че не съм.

Преди няколко дни се наложи да местя остарели тетрадки и книги от един апартамент в друг и зачетох разни хартийки. Скъсан среден лист от малка тетрадка с широки и тесни редове – детско съчинение за „моята родина“, пълно с клишета и патетика, които отиват повече на манифестация, отколкото на дете. Сигурно съм получила шестица. Второто беше лист А4, вероятно някога съхраняван в дневник, в който юношеското ми аз е записало проблемите си и си е самопредложило някои решения. Първият проблем беше „не понасям образователната система“. Да, отне ми време да отделя системата от знанието. Защото системата често ни пречи да обичаме знанието, колкото и да ни се иска.

Скъпи ти, който/която четеш това: абитуриентският бал хем не е голямото завършване, а голямото започване, хем пък не е и „началото на живота ти“, защото на 18 вече сме поживели немалко. С времето разбрах, че гимназията е най-добрата арена за тренировка на междучовешките отношения. Откакто завърших виждам как добрите приятелства, силната обич и радост, но и тъгата, интригите и най-низките човешки качества, така добре познати от отношенията с класа и отвъд, се повтарят и по-нататък. В университета, в първата работа, в отношенията с най-различни хора.

Вероятно – също като моите родители – и вашите очакват от теб да учиш във ВУЗ, да си намериш хубава работа, още по-вероятно е да не разбират коренно променения свят на настоящето. Още от училище усещах, че без сърце и много ум дипломата е просто една хартия, печатана все повече и повече. Страхувах се от примера на по-големи познати, които завършваха и попадаха в капана на работа, в която не се чувстваха добре. Дипломата е просто материален артефакт за знанието, което ни е нужно за вътрешната цел – без това знание и без цел дипломата е просто разход на време и мастило. Затова след гимназията, когато не знаех изобщо какво ми се прави, избрах да не се преструвам, че ми е ясно в името на чужди очаквания. Дадох си време да забравя нещо от наученото в училище. Да прочета книгите, които не бях успяла. Да се отърся от една система, която, за съжаление, винаги съм усещала по-скоро като тежест. Отново да заобичам знанието.

За тези три години пауза между гимназията и следването се научих спокойно да водя искрен разговор със себе си, защото нито родителите ни, нито приятелите ни, нито други доброжелатели ще живеят живот ни – с него ще се борим аз и ти, всички други са просто зрители на арената. Важно е да се познаваме в тази борба. Да разберем за какво мечтаем. Да си позволим да се разходим сами и с вдъхновение в света. Да се научим да грешим със спокойствието, че в грешките има уроци. Да разберем баналното – как се изкарват пари (през годините работих какво ли не), как се плащат сметки, колко е струвало на родителите ни да ни отгледат. Да разберем какво ни предлага университетът – никой в гимназията не ми беше говорил за многообразието от специалности и ниши, отговарящи на интересите, които имах. Най-големият ми подарък за абитуриентската беше времето след това. И опитът на това време.

Имала съм учители, които са ме тормозили, имала съм и такива, които са ме подкрепяли безусловно. Те ме научиха да избягвам хората, които първо посочват какво не мога и какво може да се обърка. Които се опитват да ме смалят в името на собственото си величие. Това не означава да отхвърляме конструктивната критика, но да си даваме подкрепата, която другите често няма да ни дадат поради собствените си тегоби. Не мога да изброя колко пъти някой ме е увещавал, че нещо е за мое добро, когато в сърцето си съм усещала обратното. Когато реших да не запиша университет след гимназията, близък приятел ми каза, че никога няма да имам образование. Сега съм „собственик“ на два бакалавъра от Париж и научна магистратура от Амстердам. Често пъти онова, което наричаме „грешка“, се оказва такава само в чуждите очи. Времето ми показа, че страхът от неизвестното може да бъде превърнат във вълнение за всички възможни пътища. Че не бива да се готвя за бедствия, които не са се случили. Заради свободата да бъдем хора сме тук.

Не знам дали харесваш повече математиката или историята, но знам, че светът не може да се разреже на дисциплини, тъй като е изграден от взаимовръзки. Надявам се да си открил или да преоткриеш това. Най-много се надявам, обаче, да си имал свестен преподавател по литература. В случай, че не си, докато имената още са пресни в главата ти (в моята много неща изветряват): поетът Николай Лилиев е бил на 20-21 г., когато е публикувал първите си стихове и се е запознал със своя издател. Живял е в мизерни квартири и се е отказал от една специалност в университета, защото не е имал пари за следването. Димчо Дебелянов пише и изгаря първи творби, докато е ученик в гимназията, става сътрудник на издания и публикува дебютни стихове в късните си тийнейджърски години. Стихотворението, за което писа на матурата, го е писал на 26 г. – точно на толкова, на колкото съм аз сега. За Петя Дубарова знаеш – напуска ни на 17 г., а колко оставя. Гео Милев публикува за пръв път на 18 г., от чужбина.

Надявам се, че някъде извън клишетата, извън механичното рецитиране, си научил/а за хората зад големите имена на историята ни, прочел/a си текстовете и си видял/а, че много от тях говорят за живота ни, за живота ти: за любов и раздяла, за бедност и несправедливост, за вечно неразбиращия (ни) свят, за напускането и завръщането в родината, за мястото на човека сред света и хората. А ако не си, спокойно. Има време – аз също ги преоткривах по-късно, далеч от чина.

Скъпи ти, който/която четеш това, ако са пропуснали да ти кажат, че имената, които ограждаш в тренировъчните тестове за матура, са имена на хора, започнали да променят света си, света ни, на твоята възраст – нека да го кажа аз.

Живей с тази мисъл. Настоящето е твое, с цялата отговорност на миналото и свобода на бъдещето. 

Не позволявай на света да те улиса и да го забравиш.

С вяра, твоя,

Йоанна Елми

____________________________________________________________________________________________

Йоанна Елми е писателка и журналистка. Родена е в София, живяла е във Франция, Нидерландия и САЩ. Тя е постоянна авторка в независимия седмичник „Тоест“, нейни текстове са публикувани и в редица други медии. През 2021 г. излиза първият ѝ роман „Направени от вина“, носител на наградата „Южна пролет“ в категория проза. Има бакалавърски степени по филология и международни отношения от Новата Сорбона, както и магистърска степен в областта на комуникацията от Амстердамския университет, с тесен фокус над дезинформацията и дигиталните медии. Пътува, чете и пише в опит да разбере света.

ПИСМО ДО ДРУГАТА ЗЕМЯ

Признавам, не изпитвам никакво удоволствие от писането на този текст. Отказвах поканите да го напиша дълго време. Не само защото никой не чете тези „писма“ до абитуриенти. А защото в ДНК-то на всеки млад човек е запечатано никога да не се вслушва в съветите и морализаторските дитирамби на по-възрастните.

По тази причина, написах 3 писма до днес.

Едното беше до дъщеря ми – но тя завърши колежа си преди година, освен това е по-умна от мен, и избягвам да ѝ давам акъл.

Второто – най-доброто – съчиних посредством AI – изкуствен интелект, на който му задаваш задача да пише красиви, мотивиращи фрази – и той ги генерира.

Ето откъс от това писмо: „ ...На този, който не умее да бъде самотен, не може да се вярва. За мен, най-хубавият момент настъпва, когато си лице в лице с предизвикателствата... „ и т.н. - можех така за две седмици да напиша книга, която да оглави класациите за най-продавана книга.

Светът е друг, различен от това, което беше вчера. (това също е от GAN AI генератор).

В третото писмо беше в стила на Буковски и Хънтър С. Томпсън едновременно – знаете, тези диваци-хедонисти, които проповядва, че животът единствено е свързан с наслади, къркане, и т.н.

Спрях се овреме, защото се досетих, че в България все още пушенето (и подстрекаването към пушене) на марихуана е криминално деяние. А пък аз не искам да ме закопчаят на границата, когато се прибирам да видя роднините си.

И така – това е четвъртият ми опит.

И най-краткото ми писмо:

Всичко, което ви се е случвало досега в училище – то е било друга земя. Друг свят. Друг въздух.

Реалният свят няма нищо общо с тези 12 години, загубени в лабиринтите на българското средно образование. Това, което сте научили – да бъдете егоисти, да не бъдете състрадателни, да лъжете, че знаете, за да ви пишат по-добра оценка, да бъдете послушни, да завиждате, да предавате приятелите си, да се стремите да бъдете богати, да презирате работливите, да не бъдете свободни, да бъдете сервилни към по-силния, по-богатия, по-красивия – всичко тези постулати са за хора, които са обречени да са нещастни.

Аз вярвам, че вие не сте от тях.

В края на всяка история, Давид винаги побеждава Голиат.

А най-малкият брат се жени за най-красивата принцеса.

_______________________________________________________________________________

Теодор Ушев е аниматор, графичен дизайнер, илюстратор и мултимедиен артист. Завършва ССХУ за Сценични кадри в Пловдив и специалност “Плакат“ в Художествената академия в София. През последните 15 години работи за Националния филмов съвет на Канада. Има над 230 международни награди и признания. Късометражният му анимационен филм „Сляпата Вайша“ (по разказа на Георги Господинов) печели повече от 45 награди, включително Наградата на журито в Анеси, Отава, и наградата на акредитираните в Холивуд журналисти на фестивала в Торонто, както и номинация за „Оскар“. Последният му филм „Физика на тъгата“ печели 50 награди от TIFF - Торонто, Загреб, Хирошима, както и „Кристал“ на Анси (най-престижният фестивал за анимация в света) и достига до Късия списък от 10 филма за наградите „Оскар“.

Теодор Ушев е член на Академията за филмово изкуство и науки (раздаваща наградите Оскар) и член на селекционния комитет за най-добър Международен филм. През 2021 г. е избран за ментор на фестивала “Un weekend a l'Est” Париж, представящ източноевропейска култура в столицата на Франция. Кавалер на Ордена на Изкуствата и литературата на Френската република. Преподава и провежда работилници и майсторски класове в повече от 20 университети и фестивали по света. През 2021 г. е обявен за най-влиятелният аниматор в света за последните 25 години. През 2022 г. се очаква първият му пълнометражен игрален филм „φ1.618“, заснет изцяло в България по романа „Пумпал“ на Владислав Тодоров.

Здравейте прекрасни млади хора,

Мислех си дали има нужда да ви разкажа за класния ни, който викаше така, че всичките 4-ри етажа на училището се тресяха, дали да ви кажа, че веднъж, когато избягахме целия клас от час по химия в 11 клас, ни накараха да пишем по 100 пъти „Повече няма да бягам от час“, да ви споделя ли, че смелото момиче от последния чин, което псуваше хубаво и се заяждаше с учителите, днес е проспериращ адвокат… за това как ни извозиха за бала с автобус „Икарус“ до хотел „Родина“, където ни заключиха до 12 часа, за да не може никой да си тръгне. Е, това беше в последните години на соц-а и вероятно много прилича на някои от вашите спомени от училище, нищо че живеем в доста по-демократично време.

Каквото било в училище – било. Надявам се въпреки предизвикателствата сте запазили любопитството си, хъса си за живот, желанието да променяте всичко, което според вас не работи (точно както и ние бяхме, преди много години).

Вярвам, че сте готови за това. Дори много повече, отколкото сме били ние, когато сме завършвали 12-ти клас. Вярвам, че сте достатъчно умни и подготвени.

Знам, че в този момент очаквате с нетърпение всичко ново, което ви предстои.

Смирено си позволявам да ви дам тези пет съвета:

Хората

Срещайте хора. Колкото се може повече хора.

Всеки човек е вселена. Не, това не е клише, а истина. И всяка среща е невероятна възможност да откриете цяла нова вселена.

Срещайте хора, повече хора, свързайте се с тях, правете мостове помежду си, говорете, спорете, правете планове, работете по съвместни идеи, градете. Заедно. Това носи много сила – повече, отколкото имате поотделно. Много повече.

Климатичната криза

Предстоят големи промени и за жалост – последиците от закъснелите ни действия днес ще са върху вашите плещи. Трябва да действаме бързо, но решенията няма да дойдат от нас – ние не се справихме. Решенията ще намерите вие. Вярвам, че ще успеете. С нови, смели, дори дръзки идеи. Идеи, които вероятно още сега се въртят из главите ви.

Мирът

Убедена съм, че вече сте наясно – животът е висше благо, а за да се съхрани е нужен мир. Мирът, особено при кризи, е крехък и изисква грижа, мисъл за всеки, уважаване на другия, спазване на правилата, намиране на решения, добронамереност, действие. Не толерирайте агресията. Пазете мира.

Доброто

Всеки път, когато се чувствате изгубени, объркани, знайте – дори и най-мъдрите и зрели хора се чувстват често така. В тези моменти си дайте кратка почивка, спрете се, попитайте се, но честно, издълбоко: Коя е добрата посока? Какво искам? Как да продължа в света? И изберете доброто. Не винаги ще е най-лесното, но винаги ще е най-правилното. Не се примирявайте пред неправдите, пред агресията, пред грубостта, пред леността, пред злото. Правете добро. Това винаги се отплаща.

Действайте

Сега започва свободният ви път. Радвайте му се. Правете го всеотдайно, с любов към себе си, околните, природата. И с уважение към живота. Съмнявайте се. Реагирайте на неправдите. Променяйте правилата винаги, когато виждате, че не работят. Дерзайте.

Животът е ваш. Светът е ваш.

Е хайде, добре дошли в света на големите!

Успехът е ваш.

____________________________________________________________________________________

Жюстин Томс e сред пионерите в дигиталните комуникации в България. Дългогодишен преподавател в НБУ, SoftUni Digital и СУ. Автор на редица книги по маркетинг, предприемачество и комуникация, както и на новоизлезлия исторически роман „Clair de Lune“, посветен на женските лагери през социализма в България. Дългогодишен доброволец към Уикипедия България, блогър, автор на подкасти. Активист за мир, демокрация и устойчиво бъдеще. Майка на три деца. За подробности www.justinetoms.com

ПЪТНА КАРТА

Когато получих поканата да се обърна към теб, момичето и момчето, завършващо 12 клас, и казах това на дъщеря ми, която е на 16, тя започна да се смее и да ми суфлира да напиша: не преписвайте, не правете секс преди брака, не пушете, не пийте алкохол... Ок, това е супер, помислих си, не се обиждам, тя го прави, защото има вътрешната сигурност да ме иронизира. И първото нещо което ми хрумна да ти кажа е, че всеки от нас трябва да има защитеното пространство да казва какво мисли без да се притеснява за последствията. Това е зряла версия на човешките отношения. В работата си като психотерапевт съм работил много често с млади хора и опитвайки се да им помогна по техните заявки, съм се научил да не ги поучавам и да не им давам съвети. И поради това ще споделя с теб просто някои свои наблюдения върху живота.

  1. Може ли опитът на по-възрастните  да се направи на хапче и да се даде на младия човек, който го поиска и така да бъдат спестени мъките и трудностите по собствения път на израстването?

Не мисля, а и не е нужно! Ако всячески родителите те лишават от възможността сам/а да пробваш да успееш и понякога порядъчно да се проваляш по този път, а ти като дявол от тамян да се криеш от трудностите, това, драги приятелю, е най-краткият път към невротизма, липсата на истинско самочувствие и депресивните усещания за празнота и безсмислие! Всяка успешна стъпка трябва да бъде извървяна и изстрадана, а не да ти бъде спестена. Така че хубавата новина за трудностите е, че човек не научава нищо от приятните неща, от хахо-хихи, кафенце или биричка, а само от травматичните преживявания – провали, неуспехи, моменти на страх, срам, случки, които искаш да забравиш час по-скоро. Точно те, ако бъдат разбрани и разпознати като полезни за по-нататъшния живот, дават опита и материала за по-късното самочувствие и спокойствие.

Аз започнах да работя на 19 години, за да си плащам разходите за следването си в Хумболтовия университет, нямах стипендия, бяха сложните 90-те, но имаше много налична работа по строежите на Берлин. Тогава не разбирах, че това по-късно ще ми даде спокойствието, че мога да се оправям с всичко сам, а не като чакам на нашите. Така мотивацията да завърша беше налице, а редките моменти на ходене на концерти или партита бяха истинско удоволствие. По-късно за дисертацията си изпратих 99 кандидаствания за стипендия до различни фондации, получавах само любезни откази и се прибрах в София. Съквартирантът ми се обади след месец по телефона и ми каза, пич, тука някакви ти искат някакви пари, не чакай, искат да ти дават пари, невероятно! Това беше истински уау момент. Така че търпението и постоянството са добри качества, а не скучни.

  • Нито за момент не се съмнявай в себе си. Можеш да работиш върху себе си, да, но се научи да се харесваш точно такава, каквато си! Това значи да бъдеш автентична, това е най-модерната теза в личностовото израстванено. Паралелно с това бъди и критична към себе си, за да може хем да интегрираш сянката в себе си (концепцията на известния психоаналитик Карл Густав Юнг за сянката „der Schatten“), тоест всичките ти „слаби“ черти, и да не те е срам и да не се налага да ги криеш цял живот, хем обаче да си мотивирана и с радост да се развиваш постоянно...
  • Малко неща могат да ме разтревожат. Харесвам много провокацията на Кърт Вонегът от Сирените от Титан: „Няма голяма полза да изпаднеш в паника, как мислиш?“ Когато другите се притесняват за изпити, сценичната треска при говорене пред публика, ти можеш предварително да си се подготвил, да дадеш най-доброто от себе си, но и да знаеш, че не всичко зависи от теб. Това включва и излишността на това да се притесниш, защото със сигурност емоцията и вълнението ще ти пречат да бъдеш ефективен. Това не означава да не ти пука, напротив, за да бъдат впечатлени от теб, винаги трябва да има страст, но силата е нищо без контрол (май това беше реклама за автомобилни гуми😊). Наскоро гледах Стефанос Циципас на тенис турнира Ролан Гарос, който победи с 3:2, след като падаше с 0:2. Вярвай в себе си, ако успееш да се закачиш за някое разиграване, опитай да удариш още един удар... и още един, после другият прави грешка, купата е твоя. Ако пък загубиш, няма как да се обвиняваш, дал си всичко, на което беше способен...
  • СЗО казва: Няма здраве без психично здраве! Вярвам в този слоган, той по-скоро е констатация, отколкото послание. Психичното здраве е като банка, от която можеш да теглиш малки суми всеки ден или ако ти е необходимо и някой по-голям кредит при големите събития в живота ти. Условието тази банка да се пълни е разбирането на  1, 2, 3 по-горе, както и някои непосредствени умения. Например, ако човек се научи да вербализира, тоест да говори за нещата, които мисли и чувства, а не си мисли, че другите – гаджето, приятелите, четат мисли, ще е по-успешен в свалките и ще има хармонични отношения без недоразумения, недомлъвки, сърдения по две седмици и отмъщения за нанесени обиди.
  • И накрая, за да може човек да има енергията да постига всички смислени неща и да се бори за каузите си, трябва да има добра физическа форма. По-малко от 10% от българите спортуват. Не бъди като тях. Намери спорта, който най-много ти харесва и го практикувай. За мен няма нищо по-вдъхновяващо от уиндсърфа, но пък кайтсърф се учи на острова за три дни и също носи много удоволствие, фитнес и силата да работиш нещо, от което да изкараш пари, за да се върнеш отново на острова! Щом си прочел писмото чак дотук, сега се чудиш за кой остров става дума. Сигурен съм, че ще го откриеш скоро, независимо дали става дума за моя – Гьокчеада или за някое друго място, където да усетиш магията на общуването със стихиите.  

Бъдете здрави, бъдете себе си!

______________________________________________________________________________

Доц. Михаил Околийски e доктор по сексология и е завършил психотерапия в Хумболтовия университет в Берлин, Германия. Преди да се присъедини към СЗО през 2014 г. е ръководил направление „Психично здраве” в Националния център по обществено здраве и анализи. Автор е на над 100 научни публикации. Преподава дисциплините сексология и репродуктивно здраве в Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград на акушерки, медицински сестри и социални работници. Една от най-важните му каузи е борбата за въвеждане на здравното и сексуално образование в българските училища, а в момента координира подкрепата на СЗО за здравните нужди на мигрантите от Украйна. Баща е на две момичета, Михаела на 12 и Виктория на 16 години. Страстите в свободното му време са книгите, уиндсърфа, ските, тениса на корт и приятелите му.

https://12pisma.edublogs.org/wp-admin/post.php?post=405&action=edit

Здравейте, хора, на които всичко им предстои!

Много се вълнувам за вас. Така се вълнувах и за себе си, когато завършвах. Вярвах, че от училище нататък е времето, което имам да направя всички мечтани неща. Е, не стигнах до някои от тях, но пък свърших добре или обърках чудесно много други, за които не бях и помисляла. Животът извън училище е вълнуващо и отговорно преживяване. Понякога чак ти идва в повече и ти се иска да се върнеш при безгрижните дни от времето на класната стая. Само дето, независимо доволни ли сме от себе си или не, щастливи ли сме или не съвсем, безгрижието започва да се стопява, да отваря място на други неща. 

Когато бях тийнейджърка, исках да стана легенда. Каква, с какво точно ще се прочуя, как ще допринеса за общото добруване – не се замислях особено. Просто трябваше да стана легенда – с всички драми, сътресения, триумфи и страсти, които произтичат от това – и точка.

Приеха ме в НАТФИЗ – театрална режисура – и реших, че осъществяването на мъглявия ми план започва. Остана ми една година до дипломирането. Не завърших поради куп зависещи и независещи от мен обстоятелства. Животът ми се разви по друг начин и съм щастлива. Даже може би съм направила дребна стъпка към реализирането на отдавна изоставената си мечта – наскоро научих, че понякога ме наричат „гуруто на фрийлансърите“. 🙂

Докато се борех с действения анализ и работата с актьори обаче, разбрах нещо, което промени начина, по който гледам на себе си и на моето място в света. То ми помага да живея по-спокойно и удовлетворяващо, може би ще помогне и на вас.

В театъра всички се фокусират върху главните герои и се вълнуват от тяхната съдба. Те са тези, които внасят новото, те носят промяната. На финала главните герои често умират, женят се, попадат в плен, заминават за далечна страна, остават стъписани, ужасени, неразбрали точно какво им се случва. До тях обаче винаги, задължително, има поне един епизодичен герой, който продължава напред, който се променя, приема новото и го понася със себе си, за да го предаде на колкото може други хора. Без епизодици не става. Те са тези, на които се крепи светът, те са тези, които подготвят средата за появата на следващия главен герой, който ще донесе следващото ново нещо, което следващите епизодици ще поемат и пренесат нататък.

Така че, независимо дали ще сте главни герои или ще сте в поддържаща роля – вършете каквото обичате и го вършете добре, впускайте се в живота и делата си със страст, внимание и мисъл за другите. Какво бъдеще ще създадете за себе си и околните зависи от вас. От всеки един от вас. Наистина. Без значение дали сте художници, метачи, политици, хлебари, програмисти, водопроводчици, писатели, продавачи. Всеки е нужен и всеки допринася за красотата или грозотата на общата картина.

След НАТФИЗ ми се случиха куп други неща, научих други уроци, но един, от последните години, ми се струва особено важен.

Представях в Пловдив сборника си с кратки разкази „Тая земя, оная земя“. Разказвах как съм написала историята „Тайната на Ароматната река“. В нея описвам двойка, която намира щастието, докато плува в джонка по Ароматната река във Виетнам, а накрая се оказва, че никога не е стъпвала там. Та разказвах на публиката как ми е хрумнала идеята. Как съм стояла на хълма над залива на остров Порос и съм гледала залеза с усещането, не!, с убедеността, че се намирам във Виетнам. И че за мен присъствието ми в тази страна, за минути, е било неоспорим факт. Спомням си как питах публиката „Кой може да каже, че не съм била във Виетнам? Кой?“ И докато хората ми се усмихваха, се замислих, че гледам твърде дълго надясно и не поглеждам в ляво, към останалата част от залата. Обаче моментът мина. Аз така и не погледнах наляво. След малко историята приключи, заговорихме за други неща.

Когато представянето свърши, до мен се приближи Ан Фам – съосновател и главен редактор на сайта за новини и анализи „Тоест“. Прекрасна дама, родена във Виетнам и отрасла в България. Тогава разбрах защо не съм погледнала към лявата част на залата. Там седеше тя. Без да съзнавам, аз просто съм се предпазила от възможен отговор на своя съвсем безобиден въпрос. Не коментирахме случката. Не знам дали на нея ѝ е направила впечатление и дали е разбрала защо не съм се обърнала натам, където седи тя. Но аз я запомних.

Оттогава много внимавам, когато говоря пред хора и се заигравам с личната и общата реалност, не задавам въпрос, ако не съм готова да чуя отговора и поставям под съмнение всяко свое прекалено вторачване само в една посока. Винаги има някой там, накъдето не гледаме, който знае повече от нас по темата, който може да ни даде друга перспектива, да ни обори, да ни покаже още една страна на нещата. Не е страшно да го чуем, да спрем, да помислим. Страшно е да гледаме само натам, накъдето сме сигурни, спокойни и ни изнася. Ограбваме себе си и отричаме всички възможности, които ни чакат в посоката, в която не поемаме.

Оглеждайте се, слушайте, съмнявайте се – със здрав разум разбира се – и бъдете готови да обогатите и промените своята роля, все едно дали е главна, или епизодична. Докато човек е жив, всичко може да му се случи, стига да е достатъчно силен да си го позволи: да се прочуе като рок звезда на 70; да срещне любовта на живота си на 15 и после отново на 50; да обиколи света няколко пъти; да нахрани гладните, въпреки че мрази да готви; да намери тайната на вечната младост и да я забрави; да открие какво е щастието и че няма нужда от никакви други роли освен от своята собствена.

Дали ще направите публиката щастлива и тя ще реагира с любов при всяка ваша поява, и дали ще ви изпрати, станала на крака в края на представлението и ще преразказва епизодите с ваше участие, зависи само от вас. Завесата се вдига. На добър час!

________________________________________  

Иванка Могилска е копирайтър фрийлансър по занаят и разказвач на истории по сърце. Нейни са стихосбирките „ДНК“ и „Иначе казано“; романите „Места за загубване“ и „Внезапни улици“ http://vnezapniulici.eu и сборниците с кратки разкази и приказки „Тая земя, оная земя“ http://taqzemq-onaqzemq.eu и „Шарени сапунени балони“. Създава и поддържа блога за фрийлансъри „Свободна практика“. https://svobodnapraktika.com Води лекции и обучения по копирайтинг.

НЕ ЧЕТИ ТОВА ПИСМО

Здравей!

Ти още нямаш двайсет, аз минах петдесет. За какво ти е изобщо да четеш какъв съвет бих дал аз за твоя живот? Откъде бих могъл аз да знам през какво преминаваш ти днес? Та в моите очи твоите проблеми са смешни, недостойни за внимание, недостатъчно обвързани с реалните проблеми на света. Ясно е, че в подобно писмо аз просто ще искам да ти обясня кои са всъщност важните неща в живота. И ще се опитам с голяма доза самодоволство да ти подшушна какво със сигурност ти предстои в живота.

Преди години пред кварталното кино стоеше един мъж и искаше по пет стотинки от всеки, който влиза, за да не му издаде кой е убиецът във филма. Ето ти добър съвет – по-добре хвърли пет стотинки на възрастните умници с цялото познание и опит, които се опитват да ти стоварят. Хвърли им пет стотинки и се гмурвай в живота без да знаеш какво предстои, без да очакваш разочарованията, без да си предизвестен за опасностите. Без да знаеш кой е убиецът. Днес ти можеш да бъдеш всякакъв, да поемеш във всяка възможна посока. Имаш цялото време на света да се създадеш и саморазрушиш поне няколко пъти. За какво ти е да слушаш мнението на човек, който все по-малко разполага с този лукс?

Всяко вслушване в гласовете на по-възрастните ограничава собствените ти възможности. Колкото и да учиш философия, тя няма да ти е полезна до момента, в който не си преживял всичко онова, за което тя разсъждава. Да четеш Кант, Ницше и Чоран на осемнайсет е загуба на време. Твоите философи са твоите съвременици: те редят рими, блъскат барабани и задават въпроси, които нямат еднозначни отговори. Твоето поколение е по-красиво и по-умно от моето. Не слушай днес музиката, която твоите родители са слушали. Недей да четеш днес книгите, които те са чели. И това време вероятно ще дойде, но не сега, не днес.

Друг проблем на непотърсените съвети е, че те рядко някого променят. Какво като ти кажа, че е хубаво да си състрадателен, че емпатията отличава хората от нехората? Ако не притежаваш емпатия на осемнайсет, няма да я притежаваш и на петдесет. С добронамерен съвет не мога да ти вменя нито чувство за почтеност, нито толерантност, нито стремеж към личностна свобода. Семената на тези качества би трябвало вече да са посяти в теб от родители и учители, а ако не са – ти нямаш никакъв шанс да ги култивираш тепърва, прочитайки тези редове.

Ето, видя ли? Нямаше смисъл да четеш това писмо. Но ако все пак си стигнал до края, значи не слушаш какво ти казват. И това е чудесно за теб. Значи си достатъчно любопитен и достатъчно вироглав, за да се справиш с тази какафония, наречена живот.

Желая ти успех! Гледай си работата!

_______________________________________________

Димитър Коцев – Шошо е писател, преводач, продуцент, сценарист и режисьор. Режисьор на документалните поредици “Другата България” и „Отворени досиета“. Автор на късометражните филми “Вуду календар” и “Шопинг”. Носител на наградата за дебют Националния фестивал на киното във Варна през 1995 за късометражния “Отражение”. Продуцент, сценарист и режисьор на пълнометражните филми “Лора от сутрин до вечер” и “Маймуна” (Награда на публиката, София Филм Фест 2016), както и на редица телевизионни сериали, сред които “Четвърта власт” (Награди за Най-добър сценарий и Най-добър сериал на Филмовата Академия). Продуцент и режисьор на театралната постановка „На живо“ с Александра Сърчаджиева. Автор на романите “Лора от сутрин до вечер” и “Скарида”. В момента снима третия си игрален филм „Флуиди“.

Здравей,

 Ще ти кажа нещо, което или ще те накара да спреш да четеш по-нататък, или ще ти се прииска да продължиш – аз не съм ходила на бал. Беше много отдавна, още преди да са се родили твоите родители. Това беше моята представа за бунт срещу нагласените неща. То беше толкова необичайно, че всички се стъписаха и предпочетоха да не ме разпитват. И слава богу, защото нямаше да мога да го обясня – просто нещото в мен, което винаги ми сигнализира с „да“ или „не“, каза непреодолимо НЕ на закрепената с лак прическа, роклята, с която щях да изглеждам като непохватната провинциална братовчедка на графинята и т.н. Ако бях на твоето място сега, щях да отида на бала с дънки и тениска, но тогава това би било още по-скандално от това да не отидеш въобще, а и невъзможно, защото през 1973 години нямаше дънки. Имаше ги, но само в мечтите ни.

Само тази липса си представи и ще ти стане ясно защо не бива да ти давам съвети. Моят свят тогава и твоят свят сега нямат нищо общо. То е все едно ти да си факир с намирането на всяка търсена улица с Google maps, а аз да ти давам съвет да се ориентираш за посоките – е, не по мъха на дърветата, - но, да речем, с компас. Няма да се удържа да дам само един съвет, в който съм убедена, но ще го направя в последното изречение. Така че няма да давам, но ще ти поискам нещо – да ни простиш. И, за да разбереш колко ми е важно, ще ти разкажа как живеех, когато бях на твоята възраст.

Учех в пловдивската английска гимназия, чийто пансион е по-прословут от училището. Пансионът, гимназията, ученическият стол, дървото с камбаната, която ни будеше в шест без десет, портиерната на бай Пано, таблото с часовете на отпуските в сряда и неделя, всичко това се намираше зад високите зидове на бившата семинария. Ако си гледал филма „Вчера“ –  за това място става въпрос, там е сниман. Даже в нашата спалня се развива част от действието, тя беше спалня номер 19 с 19 легла, която се огряваше през две малки кръгли прозорчета. Сутрин, казах ти вече, ни будеха с камбана, а вечер в 22 часа нощният възпитател гасеше лампата, никакъв компромис, представете си го със сърце малко и твърдо като копче. Тогава ние вадехме фенерчетата и под одеялата продължавахме да учим английските думи, за които ще ни изпитват следващия ден. В сряда 4 часа отпуск да се хигиенизираме в Чифте баня, в неделя малко повече време за баня, кино и принцеса с кока-кола.

 Мистър Фокс ходеше с дънки. Той беше учителят ни по биология, разнасяше един скелет в естествен размер на име Дилайла, който дрънкаше с кокалите си и предизвестяваше идването му в клас. Мистър Фокс не признаваше учебника по биология. Отвори го, прочете наслуки, че Чарлз Дарвин бил от заможно семейство и го хвърли с презрителната думичка боклук. Биологията я учехме по Дилайла. Така се храни Дилайла, така вижда Дилайла, така чува Дилайла, вместо храносмилателна система, устройство на окото… Много грехове му се насъбраха на мистър Фокс и изглежда някой го накова, което тогава не се сетихме, защото не знаехме, че има Шесто управление на ДС. Един ден той влезе в клас с обикновен панталон, написа на дъската с български букви „Да живее БКП!“, но от Дилайла не се отказа. Тук трябва да спра да ти разказвам как беше тогава, защото то няма край.

Обаче – вечерите! Тогава ние, клетите пансионери, бяхме в привилегировано положение в сравнение с всички училища. Около 7 вечерта почваше да работи училищната радиоточка. Тази радост представляваше едно бакелитово радио, което огласяше целия двор, и няколко готини момчета от последния клас. Те пускаха музиката. Музиката пристигаше на големи плочи, които наричахме тави, от Англия. Дали ги носеше мистър Фокс, мис Тутил или българските учители на връщане от специализация, не знам. В зависимост от това кой пускаше музиката звучаха песни или на Бийтълс, или на Ролинг стоунс. А ние се мотаехме из двора и спорехме дали Come together е по-добра от You can’t always get what you want. Сигурно не си представяш, че тези песни не можеха да се чуят тогава по радиото, плочите им не се продаваха в магазините. Колкото бяхме ние в двора, толкова бяха и младите хора отвън зад стените – насядали, наклякали, подскачащи да видят какво става вътре – те слушаха музиката. Всяка вечер пристигаха и слушаха, вероятно песните са звучали по-ясно от гъгнещото по онова време от заглушаване Радио Люксембург, по което можеше да се чуе опасната музика. Невероятно, нали?

После живяхме времена, в които можеше да се чуе всичко, даже доживяхме време, в което може да се чуе всичко, единственият проблем е, че не се знае дали е истина. По онова време никой не се осмели да пренесе от Англия „1984“, учителите ни се връщаха от специализация основно с книги на Джейн Остин. А после всички тези детайли се смалиха, станаха смешни и ние някак си забравихме, че е имало такъв живот. Даже толкова забравихме, че започнахме да го доизмисляме, разкрасяваме и нагласяме. Дори толкова много го сметнахме за част от историята, че не допускахме, че може да стане част от бъдещето. Заживяхме весело и лекомислено, тананикайки си, че лошите времена не възкръсват, то е все едно пак някоя държава да нападне друга държава и да започне вой…

Сега разбираш ли какво искам да ни простиш? Моля те да ни простиш, че не помним. И че когато изразяваме позиция – дали като гласуваме или като протестираме – ние не мислим за теб, мислим за собственото си разочарование, че не сме се справили днес, затова искаме да се върне вчера. Дори и да си отмъстиш за този наш егоизъм като заминеш далече от нас, моля те за прошка.

А, да, обещаният съвет, единственият, който чувствам, че имам правото да дам – чети книги! В тях е истината, а не в нашите самосъжаления и заблуди.

____________________________________

Веселина Седларска е завършила факултета по журналистика в Софийския университет. Работила е във вестниците „Сливенско дело“, „Труд“, „Стандарт“, в радио „Свободна Европа“,  сп. „Тема“, сайта „Редута“, сега пише за сайта „Култура“. За журналистическата си работа многократно е получавала награди. Автор е на публицистичните книги „Сънувах Мисисипи“, „Пасажерите на Ной“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“, на романа „Кладенецът“ и на сборника с разкази „Гладни сърца“.

Skip to toolbar