Ти още нямаш двайсет, аз минах петдесет. За какво ти е изобщо да четеш какъв съвет бих дал аз за твоя живот? Откъде бих могъл аз да знам през какво преминаваш ти днес? Та в моите очи твоите проблеми са смешни, недостойни за внимание, недостатъчно обвързани с реалните проблеми на света. Ясно е, че в подобно писмо аз просто ще искам да ти обясня кои са всъщност важните неща в живота. И ще се опитам с голяма доза самодоволство да ти подшушна какво със сигурност ти предстои в живота.
Преди години пред кварталното кино стоеше един мъж и искаше по пет стотинки от всеки, който влиза, за да не му издаде кой е убиецът във филма. Ето ти добър съвет – по-добре хвърли пет стотинки на възрастните умници с цялото познание и опит, които се опитват да ти стоварят. Хвърли им пет стотинки и се гмурвай в живота без да знаеш какво предстои, без да очакваш разочарованията, без да си предизвестен за опасностите. Без да знаеш кой е убиецът. Днес ти можеш да бъдеш всякакъв, да поемеш във всяка възможна посока. Имаш цялото време на света да се създадеш и саморазрушиш поне няколко пъти. За какво ти е да слушаш мнението на човек, който все по-малко разполага с този лукс?
Всяко вслушване в гласовете на по-възрастните ограничава собствените ти възможности. Колкото и да учиш философия, тя няма да ти е полезна до момента, в който не си преживял всичко онова, за което тя разсъждава. Да четеш Кант, Ницше и Чоран на осемнайсет е загуба на време. Твоите философи са твоите съвременици: те редят рими, блъскат барабани и задават въпроси, които нямат еднозначни отговори. Твоето поколение е по-красиво и по-умно от моето. Не слушай днес музиката, която твоите родители са слушали. Недей да четеш днес книгите, които те са чели. И това време вероятно ще дойде, но не сега, не днес.
Друг проблем на непотърсените съвети е, че те рядко някого променят. Какво като ти кажа, че е хубаво да си състрадателен, че емпатията отличава хората от нехората? Ако не притежаваш емпатия на осемнайсет, няма да я притежаваш и на петдесет. С добронамерен съвет не мога да ти вменя нито чувство за почтеност, нито толерантност, нито стремеж към личностна свобода. Семената на тези качества би трябвало вече да са посяти в теб от родители и учители, а ако не са – ти нямаш никакъв шанс да ги култивираш тепърва, прочитайки тези редове.
Ето, видя ли? Нямаше смисъл да четеш това писмо. Но ако все пак си стигнал до края, значи не слушаш какво ти казват. И това е чудесно за теб. Значи си достатъчно любопитен и достатъчно вироглав, за да се справиш с тази какафония, наречена живот.
Желая ти успех! Гледай си работата!
_______________________________________________
Димитър Коцев – Шошо е писател, преводач, продуцент, сценарист и режисьор. Режисьор на документалните поредици “Другата България” и „Отворени досиета“. Автор на късометражните филми “Вуду календар” и “Шопинг”. Носител на наградата за дебют Националния фестивал на киното във Варна през 1995 за късометражния “Отражение”. Продуцент, сценарист и режисьор на пълнометражните филми “Лора от сутрин до вечер” и “Маймуна” (Награда на публиката, София Филм Фест 2016), както и на редица телевизионни сериали, сред които “Четвърта власт” (Награди за Най-добър сценарий и Най-добър сериал на Филмовата Академия). Продуцент и режисьор на театралната постановка „На живо“ с Александра Сърчаджиева. Автор на романите “Лора от сутрин до вечер” и “Скарида”. В момента снима третия си игрален филм „Флуиди“.
Ще ти кажа нещо, което или ще те накара да спреш да четеш по-нататък, или ще ти се прииска да продължиш – аз не съм ходила на бал. Беше много отдавна, още преди да са се родили твоите родители. Това беше моята представа за бунт срещу нагласените неща. То беше толкова необичайно, че всички се стъписаха и предпочетоха да не ме разпитват. И слава богу, защото нямаше да мога да го обясня – просто нещото в мен, което винаги ми сигнализира с „да“ или „не“, каза непреодолимо НЕ на закрепената с лак прическа, роклята, с която щях да изглеждам като непохватната провинциална братовчедка на графинята и т.н. Ако бях на твоето място сега, щях да отида на бала с дънки и тениска, но тогава това би било още по-скандално от това да не отидеш въобще, а и невъзможно, защото през 1973 години нямаше дънки. Имаше ги, но само в мечтите ни.
Само тази липса си представи и ще ти стане ясно защо не бива да ти давам съвети. Моят свят тогава и твоят свят сега нямат нищо общо. То е все едно ти да си факир с намирането на всяка търсена улица с Google maps, а аз да ти давам съвет да се ориентираш за посоките – е, не по мъха на дърветата, - но, да речем, с компас. Няма да се удържа да дам само един съвет, в който съм убедена, но ще го направя в последното изречение. Така че няма да давам, но ще ти поискам нещо – да ни простиш. И, за да разбереш колко ми е важно, ще ти разкажа как живеех, когато бях на твоята възраст.
Учех в пловдивската английска гимназия, чийто пансион е по-прословут от училището. Пансионът, гимназията, ученическият стол, дървото с камбаната, която ни будеше в шест без десет, портиерната на бай Пано, таблото с часовете на отпуските в сряда и неделя, всичко това се намираше зад високите зидове на бившата семинария. Ако си гледал филма „Вчера“ – за това място става въпрос, там е сниман. Даже в нашата спалня се развива част от действието, тя беше спалня номер 19 с 19 легла, която се огряваше през две малки кръгли прозорчета. Сутрин, казах ти вече, ни будеха с камбана, а вечер в 22 часа нощният възпитател гасеше лампата, никакъв компромис, представете си го със сърце малко и твърдо като копче. Тогава ние вадехме фенерчетата и под одеялата продължавахме да учим английските думи, за които ще ни изпитват следващия ден. В сряда 4 часа отпуск да се хигиенизираме в Чифте баня, в неделя малко повече време за баня, кино и принцеса с кока-кола.
Мистър Фокс ходеше с дънки. Той беше учителят ни по биология, разнасяше един скелет в естествен размер на име Дилайла, който дрънкаше с кокалите си и предизвестяваше идването му в клас. Мистър Фокс не признаваше учебника по биология. Отвори го, прочете наслуки, че Чарлз Дарвин бил от заможно семейство и го хвърли с презрителната думичка боклук. Биологията я учехме по Дилайла. Така се храни Дилайла, така вижда Дилайла, така чува Дилайла, вместо храносмилателна система, устройство на окото… Много грехове му се насъбраха на мистър Фокс и изглежда някой го накова, което тогава не се сетихме, защото не знаехме, че има Шесто управление на ДС. Един ден той влезе в клас с обикновен панталон, написа на дъската с български букви „Да живее БКП!“, но от Дилайла не се отказа. Тук трябва да спра да ти разказвам как беше тогава, защото то няма край.
Обаче – вечерите! Тогава ние, клетите пансионери, бяхме в привилегировано положение в сравнение с всички училища. Около 7 вечерта почваше да работи училищната радиоточка. Тази радост представляваше едно бакелитово радио, което огласяше целия двор, и няколко готини момчета от последния клас. Те пускаха музиката. Музиката пристигаше на големи плочи, които наричахме тави, от Англия. Дали ги носеше мистър Фокс, мис Тутил или българските учители на връщане от специализация, не знам. В зависимост от това кой пускаше музиката звучаха песни или на Бийтълс, или на Ролинг стоунс. А ние се мотаехме из двора и спорехме дали Come together е по-добра от You can’t always get what you want. Сигурно не си представяш, че тези песни не можеха да се чуят тогава по радиото, плочите им не се продаваха в магазините. Колкото бяхме ние в двора, толкова бяха и младите хора отвън зад стените – насядали, наклякали, подскачащи да видят какво става вътре – те слушаха музиката. Всяка вечер пристигаха и слушаха, вероятно песните са звучали по-ясно от гъгнещото по онова време от заглушаване Радио Люксембург, по което можеше да се чуе опасната музика. Невероятно, нали?
После живяхме времена, в които можеше да се чуе всичко, даже доживяхме време, в което може да се чуе всичко, единственият проблем е, че не се знае дали е истина. По онова време никой не се осмели да пренесе от Англия „1984“, учителите ни се връщаха от специализация основно с книги на Джейн Остин. А после всички тези детайли се смалиха, станаха смешни и ние някак си забравихме, че е имало такъв живот. Даже толкова забравихме, че започнахме да го доизмисляме, разкрасяваме и нагласяме. Дори толкова много го сметнахме за част от историята, че не допускахме, че може да стане част от бъдещето. Заживяхме весело и лекомислено, тананикайки си, че лошите времена не възкръсват, то е все едно пак някоя държава да нападне друга държава и да започне вой…
Сега разбираш ли какво искам да ни простиш? Моля те да ни простиш, че не помним. И че когато изразяваме позиция – дали като гласуваме или като протестираме – ние не мислим за теб, мислим за собственото си разочарование, че не сме се справили днес, затова искаме да се върне вчера. Дори и да си отмъстиш за този наш егоизъм като заминеш далече от нас, моля те за прошка.
А, да, обещаният съвет, единственият, който чувствам, че имам правото да дам – чети книги! В тях е истината, а не в нашите самосъжаления и заблуди.
____________________________________
Веселина Седларска е завършила факултета по журналистика в Софийския университет. Работила е във вестниците „Сливенско дело“, „Труд“, „Стандарт“, в радио „Свободна Европа“, сп. „Тема“, сайта „Редута“, сега пише за сайта „Култура“. За журналистическата си работа многократно е получавала награди. Автор е на публицистичните книги „Сънувах Мисисипи“, „Пасажерите на Ной“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“, на романа „Кладенецът“ и на сборника с разкази „Гладни сърца“.
Хм.. започва нещо ново, голямо, вълнуващо, страшно – “Cap Ou Pas Cap?”
Моля те, кажи “Cap”.
... не говоря френски. И не разбирам. Но тази реплика я разбирам. Любим филм. Любимо живеене. На ръба. Когато рискуваш. Когато знаеш, че трябва да дръзнеш. Защото “Cap” значи че си способен. А ти си. Способен си на всичко.
Затова рискувай. Осмели се. Осмели се да мечтаеш. Защото мечтите са там, за да станат реалност!
Знаеш ли, нека започна това писмо напълно открито. Ще ти разкажа малко за себе си, за да ти позволя да ми се довериш, когато ти пиша: “Осмели се да мечтаеш!” – поне аз лично бих отделила време да чета или слушам думите само на някого, когото поне мааалко познавам. Не вярвам особено в и на “терапевти”.
След няколко дни ставам на 25 години. Ти си вероятно на 18-19. Със сигурност не мисля, че за 5 години съм помъдряла, научила нещо повече. Даже може би напротив. Имам стаховитото усещане, че се вслушвам в разума повече, отколкото е нужно. А винаги съм се борила срещу това, защото вярвам, че интуицията е по-вярна от мисълта. Страхувам се, че пораствайки, емоционално деградираме... повечето опит често води до повече предразсъдъци, а предразсъдъците както могат да ни предпазят, така могат и да ни ощетят. “Блажени са незнаещите” е казано... (Ето, вече използвах думата страх два пъти. Безумие.)
Децата се усмихват на пухкави кученца и бягат от змии. Всички ние имаме инстинкт, който знае много повече от всички научени езици, прочетени книги и решени задачи. Всъщност нещата в живота са толкова простички...
Помня. Беше лятото на 2015та, матурите бяха взети, приеха ме от предварително класиране в СУ с журналистика, всичко звучеше толкова правилно, но нещо не ми достигаше. Исках друго. Мечтаех за друго. Исках да вляза в така мечтания НАТФИЗ. Имах толкова идеи за това колко вълнуващи 4 години ще прекарам със “съмишленици”, както големите театрали са се назовавали, ще бъда в магията на театъра, ще си позволявам един ден да съм Нора, друг – Адриана, трети – Питър Пан.
Но първо трябваше да ме приемат. Не особено много хора вярваха, че това е възможно. В семейството ми няма хора, занимаващи се с изкуство. Звучеше малко налудничаво. Мечтите за Холивуд – ох, бяха останали толкова, толкова далеч, на чина ми от 8ми клас... но не и забравени.
Стана чудото – влязох в НАТФИЗ. Това може би беше най-щастливият ден в живота ми дотогава. После започна трудното: изборите и въпросите какво всъщност искам; колебанията, сигурността или неизвестното, блян или реалност, тук или оттатък, да вървиш или скочиш, рискувайки да паднеш...
Когато кастингът за “Борат 2” се появи, бях убедена, че е схема за трафик на момичета. Майка ми не искаше да ме пусне да пътувам до Лондон за прослушване. Толкова по-правилно и разумно звучеше щат в някой театър. Подаване на молби и чинно чакане. Сигурна заплата, коледен бонус, парно, след 2-3 години бебенце и брак. Не звучи зле, даже доста уютно. Но исках да опитам. Нали е всеизвестно: “Пиленцето веднъж каца на рамото”...
Осмелих се. Зарязах сигурното. Ритнах страха. Летях до Лондон. През нощта. Стигнах там без батерия на телефона и зарядно, чийто адаптер не пасваше. С 10 евро в джоба и българска банкоматна карта, която не работеше там. Помня, че стаята, която ми бяха наели в хотел, беше на подземния етаж. Без прозорец. На няколко пъти си мислех, че ще свърша умряла. С раздробено тяло и насилвана. Обаче вярвах. Нещо вътре в мен ми казваше: “Вярвай и мечтай”. Стигнах до локацията. Беше пълен абсурд. Поех риска за кастинг със “скрита камера” – абсолютно безумно. Осмелих се да правя смешки на първи кръг американска продукция след четири “тежко-драматични катарзисно-мъчни” години обучение.
Отидохме на Оскарите. С комедия. Бях номинирана редом с Глен Клоуз и Оливия Колман. Великани. Добри хора. Хора, обичащи смеха. Сега снимам трети Холивудски филм. С А24. Психо-трилър. Ама няма мъка извън терен. Извън сет – има само смешки. Красиво е... Сънувам ли?!
Странно.
Започнах това писмо с френска фраза. Не твърдя, че и английския ми е 6 точки, обаче тази думичка я зная от малка. “Dream”.
Странно.
Колко е тънка границата между съня и мечтата и има ли я изобщо, когато думата е една ?...
Питам се... ти сънуваш ли?
Със сигурност помниш поне няколко от тези пътувания, преживявания, картини, звуци... Тази магическа реалност, в която всичко е възмножно... от красиви поляни и митологични създания, през полет в небесата до срещи с хора, които все още не познаваш лично.
Сега ще си позволя да цитирам и Шекспир:
„Направени сме ний от сънища
и сън отвред обгръща
тоз малък наш живот."
Сънувай, мило дете. Мечтай!
Скачай.
Скачай колкото можеш повече пъти.
Рискувай, опитвай, бори се.
От опит глава не боли, са казали хората.
Понякога ще бъде страшно, разбирам.
Понякога ще трябва втори опит, трети. Но мечтите са безплатни, нали?
Тук сме за толкова кратко време, 80-90 години. Ето, ти вече си почти на 20, аз скоро ще ударя трийсетака. С всяка година, уви, отговорностите ще се увеличават, но мечтите не трябва да намаляват. Моля те да намираш време за тях. Моля те да си мислиш за тях. Моля те да дръзваш да ги постигаш. Защото ти можеш. Няма невъзможни неща. А и нали знаеш... мисълта се материализира.
Живеем във време, в което вратите са отворени, хората – вярвам, по-добри. По-обичащи. По-вярващи.
В живота ти ще идват хора, които ще станат твое второ семейство. Обичай. Ще идват и такива, които ще са там за кратко. Обичай ги и тях. Знаеш ли, винаги съм си представяла живота като гоблен, а ние сме просто конците, които се оплитат един в друг и създават малки възелчета. Не случайни. Не мисля, че има случайности. Или поне не ми се иска да има.
По-рано намесих френски и английски, сега идва и японския момент. Може би знаеш тази стара японска легенда, според която всички ние се оплитаме в нашите червени конци, които са продължение на артерията, която тръгва от сърцето, минава през кутрето и виси от него. Невидимата червена нишка. И така си вървим ние през живота, завързвайки се с хора, а хората водят до събития. Вярвай, че така е трябвало да стане.
Разсмей се когато ти се доплаче. Разсмей се силно, с глас. Смешен е животът.
Понякога сълзи ще напират от радост.
А друг път просто ще си в ступор. Ама не стой дълго време там, в ступора, не е интересно. Животът е за да се живее, не толкова да му се мисли. Мисли се единствено за здравето – то е безценно. За всичко друго – осмелявай се! Осмелявай се да искаш повече, да работиш повече, да пътуваш повече, да обичаш повече, да мечтаеш повече. Не му мисли толкова. Времето е също безценно. Не можеш да го върнеш назад – аз, например, само се старая да не го пропилявам в меланхолично безвремие (в което често залитам, но се дърпам за косата и започвам да правя нещо).
Действай. Щом нещо вече съществува в красивото ти подсъзнание –наполовина е реализирано. Осмели се да го материализираш.
Трети път: не му мисли толкова.
Сърцето ти винаги ще знае правилната посока.
Всички ние преживяхме една доста трудна година – световна пандемия, която ни изолира един от друг, затворени между стените с купища време за равносметки и мислене. А всъщност просто имаме нужда от любов – обичайте и бъдете обичани. Всяка минута е важна. Обичайте близките си, обичайте и всички хора. Във времена като това, когато вирус погубва много наши любими хора, идва и отрезвителното плесница колко е важно “ДНЕС”. Вчера е минало, а утре – утре си е за утре.
Когато бях малка, никога не разбирах децата, които не питаха родителите си дали не може да останат да играят още малко. В най-лошия случай ще им кажат “не”. После попораснах и започнах да се допитвам – до близки или не толкова, дори до себе си. Да ти кажа честно, най-загубеното ми време е в годините между 10 и 15. Тооолкова се страхувах да не направя някой грешен избор... После загубих много близък човек, когато бях на 16 години. И мисля, че тогава започнах да живея дръзко. Отново. Като дете. Наивно и смахнато. Осмелявайки се да мечтая. Позволявайки си да сграбчвам живота. Да не съжалявам за пропуснати шансове и “ако”. Няма “ако...” Давай!
Не се страхувай.
Страхът е за хора, които са несигурни. Бъди сигурен/на в себе си. Ти си на тази земя с причина. Съмнявай се – но нека точно съмнението ти те води към акция, не реакция. Искай повече, вярвай повече, обичай повече, мечтай повече – защото винаги може повече. Ние сме родени с такъв един инстинкт за недостатъчност. Но точно той трябва да е повод за “Осмелявам се”. Осмелявам се да търся. И който търси – ще намери... Ти само бъди искрен, защото някой някъде записва и материализира мислите ти. Утре ще се събудиш и мечтата ти ще се е сбъднала. Или по обяд, може би, докато хапваш салатка... А някой път те изненадва по средата на нощта около 4 сутринта (моята така се случи, на 1ви срещу 2ри юли 2019та).
А когато се сбъдне мечтата?
е, винаги ще се намери нова.
... а след новата – по-нова.
Смейте се, скъпи зрелостници.
Смейте се с пълен глас.
Честито начало!
***********
Мария Бакалова направи невероятен пробив в световното кино и получи номинации за Оскар, БАФТА, Златен Глобус, плюс още 28 награди и 42 номинации, почти всички за ролята на Тутар в Борат 2 на Саша Барън Коен. Друг българин, балканец или актьор от Източна Европа няма такова постижение. Освен това шеметно изстрелване Мария е музикант и певица, обича театъра и работи по нови филмови продукции в Холивуд, където не друг, а Брад Пит я приветства с "Добре дошла".
Чуйте Мария Бакалова в Ask me Anything пред списание ELLE в нощта на Оскарите.
Познавам ви добре. Впечатлен съм от вашата проницателност, от вашата вглъбеност, от зрелостта ви. Последната ненормална година на хаос, локдауни и пандемия ви направи още по-силни, защото видяхте, че "там горе по върховете" стоят едни слаби и объркани хора. Разбрахте го бързо и също така бързо пораснахте - нямате търпение отново да сглобите разглобения свят. Надявам се единствено на вас. Вие сте толкова умни и способни, че от тук нататък, можете да се справите с всичко, което подхванете, във всяка област. Не се съмнявам в това. Харесва ми, че сте честни и нелицемерни, без втори план. Когато е "да", е "да". Когато е "не", е "не". Останете такива, не се променяйте. Смисълът на живота е да изпитваш радост от работата си и да намериш човека, с когото искаш да остарееш заедно. Съвсем скоро ще ви се случат и двете неща - ще попаднете на професията, която ви приляга най-добре, ще срещнете и човека до вас. Чудите се как ще ги познаете (човека и призванието)? Ще ги познае интуицията ви. На минутата. Това не се решава, не се мисли. То е ясно като бял ден. Усещаш го рязко и категорично. Укротява бесовете ти и те прави по-добър. Дишаш насечено, започваш да светиш, усмихваш се, полудяваш, имаш чувството, че ако протегнеш ръка, ще откъснеш звездите от небето като череши. Появи ли се това усещане, следвайте го безотказно. Запазете тази влюбеност през целия си път. В нея е решението за евентуалните проблеми, спасението от възможните трудности. Дерзайте, бъдете смели, не се страхувайте от нищо - пред вас са само светли хоризонти. Предстоят ви най-красивите емоции и най-позитивните мигове. Наслаждавайте им се. Нямайте никакви притеснения и никакви колебания. Минете през следващия период на историята с увереност и класа. Виждате го с очите си – всичко, правено по стария начин, вече няма да се прави така. Идвате вие. Предстоят нови правила на играта и вие ще ги определяте. Бъдете готови за тази отговорност. И, моля ви, не забравяйте - може да се преинсталира софтуера на света, но в новата версия винаги трябва да има място за морал, добрина и човечност. Машините са крехки, мимолетни. Една рисунка върху стената на пещера е по-вечна от всеки компютърен файл, така мисля. Хората сме духовни същества, това е нашето естествено състояние. А богатия дух на земята, в която сте родени, е като допълнителен орган в телата ви - дръжте се за него.
Поздрави от мен. Пожелавам попътен вятър на всичките ви благородни начинания!
**************************
Стефан Вълдобрев е театрален и киноактьор, режисьор, музикант и фронтмен на „Обичайните заподозрени“, автор на текстове за песни, композитор на театрална и филмова музика за български и европейски кинопродукции и носител на множество награди за разностранната си дейност в света на изкуството. Можете да прочетете интервюто му за силата на думите и за неговата „Книга на песните“ в Teenstation. Или направо да прочетете самата книга.
През юли започва националното лятно турне с „Обичайните заподозрени“ в Пловдив, Стара Загора, Велико Търново, Ямбол, София, Бургас, Варна и Благоевград.
От абитуриентския си бал си спомням ясно три неща: 1) откритието, че роклята ми прозира напълно заради подовото осветление в залата; 2) огромното количество червило, руж и спирала, които успях да размажа по лицето си, защото не бях свикнала да ходя гримирана; 3) изненадващо мощния махмурлук на следващия ден.
[...О, да. Спомням си и как изглеждаше косата ми. Но много бих искала да забравя.]
Тогава още не подозирах, но тези спомени се оказаха отлична метафора за живота, който ме очакваше като уж възрастен човек. Например, бързо открих, че, 1) както и да се перча пред хора с по-голям житейски опит, си оставам напълно прозрачна в преструвките си. Разбрах, че 2) винаги изглеждам най-зле в моментите, в които околните виждат колко отчаяно се старая, колко прекалени услия полагам да им се харесам. И накрая - 3) много по-често, отколкото е справедливо, животът се усеща като пулсиращо главоболие с елементи на световъртеж.
И тук идва най-страшното.
Завършил си. Изтрезнял си. Шашнал си се. Тъкмо си осъзнал собствената си екзистенциална некадърност, и над теб се разнася пърхането на пухкави криле. На помощ долитат те – възрастните-които-искат-да-помогнат. Бликащи мъдрост, съчувствие и загриженост, тези митични зверове, тези майки-квачки *настояват* да споделят своя опит и да те предпазят от грешките и разочарованиията, които те самите са изживели.
Ей ме на, и аз дохвърчах да ти дудна.
Тръпки ме побиват от всички клишета, които трябваше да изсърбам през тези първи години на полусамостоятелност – ще гледам да ти ги спестя. Накратко, няма лесно, но на всеки му е трудно по нов начин. Животът е несправедлив и така му харесва. Спасявай се както можеш.
Ще ми се да спра дотук, но не мога. Има едно клише, за което съм длъжна да отворя дума. Спомняш ли си първия човек, който някога ти заръча да следваш мечтите си? Ако да, намери го и го замери с нещо лепкаво, което трудно се пере. Заслужава го напълно.
"Следвай мечтите си" е философският еквивалент на "Пробвай една цигара, нищо няма да ти стане." За всеки човек, на когото нищо не му става, има трима, които са доживотно и безутешено пристрастени. Тук една мечта, там една мечта, и преди да се усетиш – двайсет на ден и не можеш да заспиш, без да си дръпнеш една.
Вреден навик, откъдето и да го погледнеш. Разсейва ужасно и най-често води до хронично самозалъгване и нереалистична престава за собствените възможности. Но вместо да напишат това с дебели, черни букви на кутията, те раздават мечти вредом, дори на дечицата в детската градина. Да се неначуди човек.
За мен вече е късно.
Пример: нося очила с диоптър, близък до този на телескопа Хъбъл, но така и не съм се отказала от мечтата да се науча да карам мотоциклет.
Ако знаеше какъв шемет съм, щеше да разбереш колко е дръзка тази мечта. Пренебрежението ми към пътните правила като пешеходец е съкратило живота на водачите на превозни средства във всяка точка на планетата, където съм успявала безгрижно да игнорирам светофар. Откакто проходих, на косъм са ме избягвали: безчет каруци из Шоплука; таксита в Париж; двуетажни автобуси в Лондон; каравана в планините на Шотландия; ТИР с кегове бира в Пенсилвания.
И не мисли, че се предавам лесно при липса на пътни знаци, на които да не обърна никакво внимание: сама си паднах от колелото, докато пресичах ЖП линията между Горна Баня и Овча купел. А по време на един паметен излет по течението на река Шпрее край Берлин успях да се блъсна с каяка си първо в чапла, а после и в моторна лодка, пълна с разтреперени от потрес немци.
И знаеш ли до какъв извод стигнах след всички тези патила?
Че ако форсиран по надолнище ТИР не свари да ме довърши, няма какво толкова да му мисля на един мотоциклет.
Разказвам ти всичко това, защото искам да знаеш, че мечтаенето е нещо, което изисква не просто осмеляване, а направо безразсъдство. Нужна е особена, свирукаща дързост в лицето на действителността. За да мечтаеш истински, трябва да си готов да отхвърлиш купища убедителни доказателства, че това, което искаш с цялата си душа, е прекалено голям залък за твоята уста.
Няма как да е другояче.
Мечтите затова са мечти, а не меню в МакДоналдс – защото не можеш да ги сбъднеш, чакайки кротко на опашката на живота. Между мечтите ти и реалността има пропаст, през която ще трябва да прокараш мост – при това с усилия, които до последния момент могат да изглеждат напразни, обречени и достойни за подигравка.
В това е и тайната на порастването, която всички тези загрижени възрастни крият не просто от теб, а от себе си. Тайната е в дързостта да инвестираш в тоталната несигурност на едно почти невъзможно бъдеще, разчитайки само на себе си. Шансът всичко да завърши с изтощение, болезнена катастрофа или и двете, е голям. Но така е покорен Еверест, така е открита Америка, така е изобретенa космическата ракета за многократна употреба – от хора, осъзнаващи, че пътуват или към славата, или към бездната.
Стремежът към осъществяването на мечта звучи героично, защото знаем историите на героите, на малцината успели. Ако всички алпинисти, изобретатели, инвеститори или приключенци неминуемо срещаха ужасен край, човешките същества отдавна щяха да са се отучили да мечтаят. Еволюцията щеше да се погрижи за това. Но уви.
Когато мечтаем, не се интересуваме колко микроскопичен е личният шанс на всеки от нас, защото никой не ни разказва какво се е случило с неуспелите. Това не е честно. Направо е коварно, защото истината е, че повечето от нас ще се провалят. Въжето ще се скъса, корабът ще потъне, нещо ще се подпали в грешния момент. И тогава изведнъж най-важният въпрос ще е как да живеем живота си след този миг. След неуспеха, след разочарованието. Ако ще мечтаеш, първо намери този отговор за себе си. Без него завинаги ще останеш в безтегловност, без скафандър. Страхът от провал не е грях. Грях е страхът да приемеш, че провалът е вероятен и да не се подготвиш за него.
Когато сме деца, си казваме, че ще направим чудеса, когато пораснем. Но един ден просто се събуждаме пълнолетни, а в главите си сме все още на 13 и нямаме представа как да отговорим на всички струпани върху нас очаквания, как се плащат данъци, как се уреждат технически прегледи и как се живее пълноценно. Как се става човек, от когото се гордеем.
Затова приеми, че ако решиш да преследваш мечта, ще разочароваш много хора. Ще се разочароваш от себе си. И от мечтаенето изобщо.
Тук загрижените пърхащи ще ти кажат, че най-важното е никога да не се отказваш. Не им обръщай внимание. Истината е, че най-важното за един мечтател е да знае точно кога да се откаже. В това е цялата философия – човешкият род не страда от недостиг на мечти. Страданието идва от недостига на умения и ресурси да ги осъществи.
Сега разбираш ли защо не бива да слушаш онези добри хора, които те насърчават да следваш мечтите си? Защото всъщност е точно обратното. Мечтите ти трябва да следват теб. Като питомни дракони от "Игра на тронове" – спиращи дъха, летящи сред облаците, огнени, но... подчинени на волята ти.
Моят величествен мотоциклет също ме следва, подчинен на волята ми да преодолея всички обстоятелства, които се налага да преодолея, за да мога един ден да фуча по някоя магистрала със скоростта на подплашена комета.
Един ден, след като се подложа на лазерна операция на двете очи, престана да падам от велосипеда си, спестя достатъчно пари, за да си купя засукан и достатъчно мощен електрически модел Кавазаки (от екологични съображения) и си напиша завещанието, ще се отправя на епичен roadtrip.
В джобовете на коженото ми яке ще има ментови бонбонки, лепило за изкуствени челюсти и антистенокардин, защото вероятно ще съм на 78. Ондулираната ми синя коса ще се сплесква ужасно от каската. И, пърпорейки по някой селски път в спускащия се здрач, ще се кискам толкова доволно и гръмко, че местните ще се зачудят откога вещиците предпочитат наземен транспорт.
********************************
Мария Спирова е редактор в лондонско юридическо издателство и двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика.
Позната е с веселите си разкази за имигрантския живот във Великобритания, кандидатурата си за евродепутат от Демократична България и активизма си около изборите в чужбина и правата на българите във Великобритания след Брекзит. Редовен коментатор е в ефира на българските медии.
За серията й англоезични репортажи за Euronews от протестите срещу правителството на Пламен Орешарски тя печели наградата Reporting Europe 2014, връчвана от Британската академия на науките. Член е на New Europeans – организация, грижеща се за правата на европейските граждани, избрали да живеят и работят във Великобритания.
2002 година, много горещ майски ден. Спомням си колко неудобни ми бяха новите дрехи и как съжалявах, че не съм си сложил нещо с къс ръкав. После всичко изчезна като в мъглата на притеснението, защото трябваше да се кача на училищните стълби, за да произнеса реч към моите съученици по повод завършването ни. Не е ли ирония на съдбата, че почти 20 години по-късно седя пред белия лист и отново съм готов да произнеса някакви съществени неща, към същите на възраст хора? Според майка ми, след моето слово и децата от малките класове са били с насълзени очи, а всичките ми съученици са плакали. Иска ми се да вярвам, че съм притежавал такава дарба, с думите да докосвам и разплаквам, но може и майка ми да помни нещата различно.
Истината е, че да се изкача на онези стълби в СОУ „Васил Левски“ град Троян беше своеобразен пиедестал на успеха. Бях започнал 7-ми клас като новопристигнал от друг град, в изцяло непозната среда, без приятели и със семейство, което е далеч. Знам колко естествено е днес ученето в чужбина, да бъдеш друг в нов град, но за моето 13 годишно аз първите години на гимназиалното ми образование бяха едни от най-изпитателните в живота ми. Бях и съм силно привързан към семейството си и отделянето от тях беше повече от трудно; беше физически болезнено. Спомням си дните, в които исках само да се прибера вкъщи, да избягам от всичко.
Тези дни бяха трудни и заради тайната, която носех в себе си и която щеше да промени живота ми завинаги. Kриех нещо, което не бях признал и пред себе си. Но околните бързо усещат различността ни. За жалост има и такива, които са готови агресивно да я заклеймяват. Така се случи и с мен, при първото изричане на думата „педал“. Боли, когато някой те нарече така публично, в твоята класна стая, докато си седиш кротко на чина и не знаеш защо това е обида.
Тормозът от страна на няколко от момчетата в класа продължи година, две, а може би и повече. В един момент преставаш да чувстваш подмятанията, изграждаш си допълнителен слой кожа срещу тях, която да те пази.
Та за 13-годишното гей момче от друг град, само и тормозено, качването на онези стълби за завършването няколко години по-късно беше сладка победа. Защото бях успял. Успял да преборя омразата, да не й позволя да ме покори, да израсна, да открия себе си и да изляза от пашкула на детството и тайната си. Бях успял да докажа способностите си. И честта да кажа последните думи към всички в училище онзи ден се падна на мен. Още помня горещината на слънцето и силата на думите. А сълзите със сигурност пареха не другаде, а в моите очи и в тези на родители ми.
Днес някогашното клеймо нося като корона. Това искам и най-силно да ви кажа. Превръщайте раните си в криле, дайте им време да се изцерят. От омразата правете сапунени балончета, от болката постройте път напред. Не разочаровайте тези, които вярват най-силно във вас. Често те се превръщат и в най-лесните жертви на гнева ни, защото знаем, че винаги ще ни обичат.
Мислех си да споделя и много цитати от велики хора и сентенции на латински за живота, но няма нужда. С всяка година вие ще ги откривате и изживявате сами. Хората преди мен в писмата си към вас също казаха много затрогващи думи, изпълнени с житейския им опит. Пожелавам ви да имате сърцето да ги чуете. Връщайте се към тези писма отново, след години, за да ги преоткривате, както ще пренаписвате и своята лична история.
Независимо от многото прекрасни учители, иска ми се, когато бях на вашите години, някой по-възрастен да беше поговорил с мен и за три много важни с-та – спорт, секс и смисъл.
В училище изпитвах такова неудобство от часовете по физическо възпитание, че исках майка ми и личния лекар постоянно да ме извиняват. Ненавиждах разделението на отбори на момичета и момчета, тъпите игри на народна топка и през всичките си юношески години изградих неприязън към спорта. Днес вече бягам по 5 км. с лекота, бях дори капитан на отбор по тичане, плувам - засега само по 1 км, катеря се по планини с продължение на часове и поне три пъти в седмицата съм на фитнес. Мисля да се запиша на още няколко спорта. Защото движението промени живота ми из основни, направи ме по-уверен и е един от най-добрите балсами за изтерзаната от стрес душа. Така че поддържайте непрестанно жива връзката с тялото си, ако искате и то да ви служи дълго.
Да поговорим и за секса. Правете го, наслаждавайте му се, говорете открито за него. Не оставяйте нещо толкова приятно да се превръща в тайна, крита под пухени завивки и одеяла. Потисканата сексуална енергия избива в грозни форми, да не говорим за хомофобията, която прикрива понякога всъщност тайните хомосексуални желания. Поколението на моите родители и на техните родители, че дори и моето, нямаше своята сексуална революция. Мисля, че сексът като табу пречи сериозно на тази нация да се развива напред.
Иска ми се със смисъла да беше така лесно, както със секса. За него не мога да ви дам съвет, освен да продължавате да го търсите, дори когато не виждате смисъл. Бъдете активни в това, в което вярвате най-силно. Точно така аз превърнах сексуалната си ориентация в смисъл. И вие ще намерите своя, сигурен съм.
И още. Престанете с тези мечти, превърнете ги в цели. Не вярвайте на живота в Instagram, защото той е през филтър. Инвестирайте в добро вино и преживявания. Пътувайте без багаж и на далеч. Приемайте неочаквани покани. Правете неочаквани покани. И се научете да изслушвате хората. Това ще ви помогне невероятно много, а имам усещането, че това е способност, която все повече губим. Повече вслушване, повече емпатия към другите.
Предпазливо оптимистичен съм за планетата, която вие ще наследите от нас. Но знам, че точно както мен и вие няма да се примирите със света такъв, какъвто е, а ще работим заедно за света, какъвто трябва да бъде.
*****************************************
Симеон Василев е активист за правата на човека, страстен любител на изкуството, председател на фондация GLAS, мениджър проекти във фондация Credo Bonum и един от организаторите на София Прайд.
Иде ми да викам с вас – „Ура”! Минаха 12-те години на задължителните неща. 12 години, в които времето ви беше оразмерено до минутката от други хора, 12 години, в които други хора решаваха какво трябва да знаете и ви пишеха оценки върху поставените от тях, а не от вас самите задачи. Помня как в шести клас броих колко точно ми остава. Колко ранно ставане, колко мъкнене на раница, колко чакане на звънеца. Много беше. Така че най-напред – честито! Имате право да се зарадвате. Имате право да крещите като войници на уволнение от казармата. Възрастните да си мрънкат – те са забравили какво е да броиш дните до свободата!
Ако сте имали късмета да имате учител, който се е вслушвал във вашето мнение и се е старал да ви помогне да го защитите по-добре – прекрасно! Купете му един шоколад и му го кажете. И му се обадете след време, толкова е сладко да знаеш, че си бил полезен за някого! За това – малко по-нататък. Ако пък някой учител ви е учил, че важното е да повтаряте каквото ще се падне на теста, дори да е безсмислено – забравете го! Забравете, че някой ви е натъртвал къде сте в класа, във випуска, че е подменял радостта с гордостта. Така им се пада на грешните уроци.
За много от вас сега предстоят нови изпити. И оценки, които ще ви заблудят да мислите, че едва ли не предопределят живота ви. Че от няколко часа зависи дали ще работите това, което искате. Че тези няколко часа ще покажат дали сте гордостта на семейството или един ходещ провал. Не е вярно.
Може да ви е заболял зъб по време на изпита. Може да сте забравили някоя подробност. Може въобще да не ви е било до изпити точно в този момент, защото, примерно, сте се влюбили. Аз пък разлях вода върху рисунката си в последния момент. Чудо голямо! Можете да се подготвите отново и да опитате пак. Не сте в седми клас и не е задължително да продължите по конвейра сега. Съвсем не е нужно да се записвате в какъвто и да е университет, в каквато и да е специалност, само и само да не се „изложите” пред роднините (впрочем, най-добре да приемем, че всички в даден момент ще се „изложим” и да продължим нататък. Много важно! Не избирате професия, за да може майка ви да се похвали пред приятелките си на чаша кафе – казвам го като майка, която също обича да се фука с децата си, но никак не приема, че това дребно удоволствие трябва да им е цел в живота). Можете да работите нещо и да намерите свой път към професията, която сте си избрали. Ако я искате, не се отказвайте. Подгответе се пак – копайте дълбоко, сложете непоклатими основи на това, което ще знаете – няма начин да няма начин.
Ако пък изборът ви дойде по-късно – добре! И така става. (Да, ние, вашите родители, ще мрънкаме, но и това е нормално). Важно е да работите това, в което виждате смисъл, защото истинската мяра за успех и провал идва години след всички изпити, идва в момента, в който виждате, че сте били полезни за някого. Няма значение дали работата е „престижна” или не. Иде реч за нещо по-важно – вашият вътрешен престиж пред самите себе си.
Това няма да ви го впишат в „Школо” и няма да го съобщят на родителите ви. Дори няма да знаете дали това ще повиши „средния ви житейски успех”, дали ще компенсира моментите, в които сте се чувствали малки и глупави. И все пак ще бъде разкошно. По-разкошно от бала. По-разкошно от дипломирането. Ще бъде разкошно като шампанско, което шупва не в чашите, а във вените, радост, която се надига и ви изпълва, въздухът ви прегръща, а вие, поне за миг, се чувствате още по-красиви, отколкото сте сега, в цялата си абитуриентска прелест. Ще използвам една стара дума - ликувайте! Защото това е истинската ви диплома за завършено образование. И само вие самите можете да си я дадете.
Усещам нужда да ви кажа някакъв life hack. Ето го – винаги си носете удобни обувки. И на фотосесията за училищния албум, и въобще. Славата минава, животът продължава. Трябва да ви е добре за дълго. Да изпитвате радост – радостта от първите гуменки за лятото, тъй прекрасно описана от Бредбъри – ще ви се да се завъртите на пета, да отскочите и тук, и там, земята да пружинира под краката ви, хладният въздух да ви целува и да тича пред вас. Каквото и да правите, гледайте в него да има радост, за вас и за другите. Между гордостта и радостта винаги избирайте радостта.
Прегръщам ви и много ви обичам – най-много, разбира се, моята дъщеря, която тази година е абитуриентка като вас. На добър път, да ви е леко и щастливо по него!
***************************
Зорница Христова е детска писателка и преводачка от английски език. От десетина години развива детското издателство „Точица”, което ѝ носи безкрайна радост в общуването с автори и художници – и в усещането да доведеш една идея докрай и да вземеш в ръце нещо, което допреди месеци е било само вълнуващо хрумване. Умее да обръща палачинки във въздуха и да забравя „какво ще кажат хората” в нужните моменти. Има две деца – Анна, която тази година е абитуриентка, и Ния, която е на 10. Отскоро е главен редактор на детската онлайн медия „Вижте”.
Можете да разберете повече от книгите в сайта на „Точица”.
Здравейте, млади хора, и… ще започна от средата, тъй като смятам, че и началото, и краят по природа са до голяма степен илюзорни и че значението им е силно надценено.
Навярно никога не сте чували за мен, освен ако случайно някой от родителите ви не е гостувал в мое предаване по радиото. Но и в този случай може да не ме помните, защото името ми, освен че е толкова сиво и незабележимо като Иван Иванов, Стоян Стоянов или Георги Георгиев, преди около две десетилетия беше окупирано в общественото пространство от друг един човек, далеч не толкова мил и симпатичен като мен. Спомням си, че веднъж, преди няколко години, дъщеря ми (тогава на 10) сърфираше нещо из Гугъл и ми каза: „Ама защо като ти напиша името излиза все тоя плешив човек, а не ти?“… Тогава някъде почнах да откривам радиопредаванията си със станалото емблематично вече изречение „Добър вечер, уважаеми слушатели, аз съм Цветан Цветанов, истинският“… и лека-полека дори си заобичах скучното име: нали като ви вземат нещо и положите усилие да си го върнете, започвате да го оценявате по нов начин и в крайна сметка да си го харесвате.
Не съм в положение да ви давам „съвети“ за живота, тъй като за разлика от много от съучениците си – днес директори на фирми, успешни бизнесмени, програмисти, юристи и пр. – аз живея скромен (според някои – провален) живот на ръба на бедността и единствените ми притежания са две стаи с книги, дискове и плочи (книгите, дисковете и плочите притежавам, двете стаи са под наем) и три банки ми дишат във врата. Но пък изпитвам специална симпатия тъкмо към вас, защото сте родени в най-хубавите ми години (първите от това хилядолетие) и затова ми е приятно да си поговорим. Опитах се и аз като някои от предишните автори в рубриката да напиша „здравей“ и да заговоря сякаш на един човек, но не ми се получи – и заговорих на „целия японски народ“ (както би се изразил Хиджиката Тацуми). Единственото число би ме вкарало в коловоза на диалога със себе си в един момент, а в множествеността сякаш виждам една безкрайна палитра от нови лица и личности, вас, които сте ми по-интересни, защото ви срещам за пръв път и тепърва ми предстои да узная кои сте.
Накъде на 16-годишна възраст започнах да водя съботно радиопредаване в малкия град, в който съм роден и в който живеех до 1998г. Стана случайно – от погрешно набран номер: мислех, че съм набрал телефона на местния вестник, от който имах да взимам един хонорар за публикуван разказ, а набрах радиото в същата сграда,… където спешно се търсеше водещ за съботното предаване след два дни. След първоначалния разговор за опознаване директно ме попитаха „Искаш ли една седмица да се подготвиш, или искаш да започнеш веднага?“…
Та, това имам предвид, като казвам, че писмото започва от средата – важните истории в живота ни нямат ясно начало и ясен край. Тогава, на кажи-речи ваша възраст, в рамките на две години получих знания и умения в област, която едва ли някога съм си представял, че ще е моята. По онова време пишех разкази, от чиято посредственост, четейки ги сега, искрено се ужасявам. Свирех и пеех в рокендрол група или поне си мислех така – думите, които бих използвал днес, описвайки тези опити от средата на 90-те, са „скрибуцах” и „виех“. И изведнъж… радио: напълно непозната за мен територия, която се оказа… моята. Можеше да не е радио, а скачане с парашут, инженерни науки, земеделие, фотография.
Мисълта ми е – опитвайте много и различни неща, които са ви интересни. Това, че днес леко се срамувам от скрибуцането, виенето и лошите разкази, не означава, че не е трябвало да мина през тях, формирайки се като човек. Беше ми забавно да се занимавам именно с това на ваша възраст. Искам да кажа – правете това, което ви доставя удоволствие, скачайте с парашут, свирете фалшиво, садете домати и ананаси и така нататък – за удоволствие, дори да не блестите с най-оригиналния блясък в дадената област. Пък другото, това, в което сте наистина добри, може да ви споходи и съвсем ненадейно, както стана в моя случай. Познавам немалко хора с подобна на моята история. Казвам „наистина добри“, а не „най-добри“ съвсем умишлено, защото смятам, че състезанието (извън чисто спортните дисциплини) убива удоволствието от правенето на нещата.
И радиото ми беше забавно тогава, когато бях на 16-17-18, дори леко бях почнал да се надувам, както подобава на съответната възраст, а и другите ме гледаха сякаш с повече уважение. Но тъй като с радиото (от около 20 години вече в БНР) сме в нещо като четвъртвековен брак, да, днес често досадата надделява над удоволствието. Затова гледам на всеки няколко години да измислям нещо ново (жанровете в радиото са безкрайни) – или не, да го кажем така: трябва да гледам да измислям по нещо ново, но то обикновено си идва само.
Така през 2008 г. започнах да организирам малък радиофестивал за некомерсиална музика едновременно пред публика и в национален ефир (близо 500 концерта за 12 години с участието на рокендрол-електро-пънк-джаз-ембиънт-нойз-инди-грайндкор-авангард-фолк-психеделик-и т.н. групи от Япония, Мали, Гана, САЩ, Мексико, Канада, Австралия, Монголия, Камбоджа, Индия, ЮАР, цяла Европа, като особено се гордея с концертите на Криста Бел от „Туин Пийкс“ и на ветераните от The Bad Seeds Мик Харви и Хюго Рейс). Всичко, което ми липсваше на българската музикална сцена, доста скучна по онова време, направих така, че да не липсва чак толкова. Голямо приключение беше – понякога за пред няколкостотин души публика, понякога за пред трима. Вложих лични пари (единственият начин да не ви се бъркат други хора в творчески, а и в бизнес план!), изгубих десетки хиляди левове, но не съжалявам. И днес срещам хора на по 25-30 години, които ми казват, че някой от организираните от мен концерти е бил първият или един от най-важните за тях, когато са били на 18, примерно.
През 2012 пък се впуснах в правенето на 24-часовия канал за некомерсиална музика „Пънк Джаз“ в рамките на доста прогресивния в началото онлайн проект Радио Бинар, пак в рамките на радиото-майка (през юни каналът става на 9 години). Някъде през 2015 започнахме активно да пътуваме с „Подвижното радиостудио на Аларма“ и да правим предавания от улицата или от всякакви ъндърграунд локации в различни градове – на фестивали или просто с интересни хора. На третия месец от пандемията (юни 2020 г.) се включих да помагам на мой колега от култова радиостанция в съседна на България страна, снабдявайки го веднъж месечно с най-интересното от новата българска некомерсиална музикална сцена – и това си се превърна в традиция: днес веднъж месечно той прави двучасово предаване именно с такъв фокус, което е много важна стъпка във взаимното опознаване с най-близките ни съседи, с които имаме много повече общи неща, отколкото поводи за напрежение. Преди десетина дни пък започнах да водя нощен блок в линията „Заедно след полунощ“ на програма „Христо Ботев“. Казва се „Вавилонската фонотека“ – по Борхес, но в превод на езика на радиото.
Та, с всички тези думи искам да ви кажа нещо съвсем просто и базисно – някои неща ще ги постигате сами, други ще идват неочаквано и ненадейно. Ще има и пречки (аз от друг един грип, грипа Сидни от 2000г., изгубих изцяло и безвъзвратно слуха на лявото си ухо). Ще има и съдбовни срещи. На 24-годишна възраст в Нови Сад срещнах майката на моето дете (което е почти колкото вас вече) и прекарахме заедно цели 8 години, повечето от които хубави, което е рядкост в съвременния свят (сватбата ни беше в планината, имаше холандски клезмер оркестър, свещеник арменец, кум турчин и кюрдски вкусотии на масата и с малиново вино, а на развода ни си разказвахме вицове и успяхме да вбесим съдийката, защото се държахме извън канона на дебелокожите български буржоа, които се карат за хладилници, телевизори и други безсмислени предмети)… Като бях на 25, само година преди смъртта му, се запознах с краля на блуса от Западна Африка, двукратния носител на „Грами“ Али Фарка Туре, и му подарих личната си китара, същата като неговата първа китара, купена в България през 1968г. и изгубена някъде през 80-те). И така нататък… Това са стари истории, които си спомням с добри чувства, а вашите тепърва предстоят и като нищо може да са още по-забележителни.
Кое бих променил, като погледна с 20 и няколко години назад? Може би не бих бързал чак толкова да мина „на следващото ниво“, защото като ученик доста се отегчавах и само чаках да завърша училище, от което така и така бягах, за да чета книги, да ходя на кино, да свиря или просто да се разхождам сред природата (или просто по улиците, когато нямаше природа в непосредствена близост). Българското училище, поне от 90-те насам (в периода, който що-годе познавам), винаги ще си остане най-либералната институция по линия на това, че дава безкрайни възможности да се самообразова човек, като се измъква от нея за по ден-два или седмица срещу съответните медицински документи. И в друга такава, няма какво да се лъжем, едва ли ще имате втора възможност да пребивавате, без измъкването ви да навреди на някого.
Също така, по мое време поне половината от населението трябваше да отбива военна служба и за да избяга от такава, човек (включително и аз) обикновено кандидатстваше на 20 места, влизайки да учи специалности, които са му напълно чужди и безинтересни, само и само да не го приберат в казармата. Сигурно сте чували, че в казармата се ставало мъж, ама аз съм пацифист и до ден-днешен смятам, че да спиш в едно помещение с 60 човека с чорапи, миришещи на кисело зеле, да ядеш гадна храна в шест сутринта и да те навикват нискочели питекантропи, които не могат да си напишат името, само и само да бъдеш научен накрая как да убиваш други хора с пушка, е и неморално, и нездравословно, че и непрактично във века, в който е много по-лесно да ни затрият и като индивиди, и като човечество с ядрено, химическо или биологическо оръжие.
Днес няма нужда да бързате и да записвате да учите на всяка цена нещо, което не ви е интересно. Ако трябва, пропуснете година-две. Работете като хижари, отидете до Киргизстан или до Нова Гвинея, или бездействайте активно... И когато решението какво ви се учи узрее, запишете точно това, което е вашето и ще ви донесе познания в областтите, които считате за важни, интересни и вдъхновяващи за вас самите, а не според критериите на родителите ви или изкуствено наложените обществени нагласи за престижно и перспективно.
Не се страхувайте и да се провалите или да останете неразбрани. Провалът е много по-естествен и много по-малко нелеп от гледката на хора не на място (често заемащи високи позиции с обществен престиж и/или материални облаги), които „не искат да пуснат кокала“. Изграждайте сами позициите си и по „важните“, и по „маловажните“ въпроси, дори често да е по-лесно да вземете „позиция наготово“ от някоя медия, социална мрежа, партия или друга платформа за манипулиране. Никога не стъпвайте върху труповете на други хора, преследвайки личните си цели… Май почнах със съветите, така че спирам дотук.
Спомних си как през 1998 г., когато аз завършвах гимназия, си избрах най-евтиното сако за бала (което после подарих на баща ми, понеже това не е обичаният ми начин на обличане: и до днес предпочитам тениски с музиканти), за да ми останат пари за една хармоника в Ре и две книги на Вонегът. Спомних си и други хубави неща от последните 23 години, докато го пишех тоя текст. И си казах, типично в мой (леко саркастичен) стил „Ей, имало било надежда… в миналото“. Е, да, ама това, което за мен е минало – аз на 20, аз на 25, аз на 33, аз на 37 и т.н. – за вас е бъдеще в крайна сметка, нали? Така че – честити да сте и на добър път!
**********
Цветан Цветанов е автор и водещ на радиопредаванията „Аларма“ (сряда и петък от 21:30 до 23:00) и „Заедно след полунощ: Вавилонската фонотека“ (вторник от 00:30 до 02:00) по програма „Христо Ботев“. Програматор на 24-часовия канал за некомерсиална музика „Пънк Джаз“ на БНР; водещ на Балканския конкурс на „София Филм Фест“; редовен автор на „Портал Култура“ и Booklover (ревюта на книги). Създател на фестивала „Аларма Пънк Джаз“ (2008 – 2020), на платформата „АфроВизия“, както и на камерната серия „Шити Мюзик“ (концерти от преддверия на тоалетни на културни институции). Бил е съветник и съ-селекционер на международни фестивали: „Срещу течението“ (2007, на кораб от Видин до Пасау), „Есен Джаз Фест“ (2017-2018, Плевен), „Вола Оpen Air” (2013, връх Околчица) и други.
Концерти под шапката на „Аларма Пънк Джаз“ и „АфроВизия“:
Въпреки, че никога не съм харесвала това обръщение, изглежда с времето осъзнаваш истинския му смисъл и значение – та си позволявам да го използвам и към вас.
Нямате представа колко силно ви завиждам, как се вълнувам и колко ви съчувствам. За вас е дошъл моментът, в който да тръгнете по избрания път или да търсите такъв – и в двата случая ви предстои да сбъдвате мечтите, които съзнателно или не, сте градили в съзнанието си през последните 12 години. Да, повярвайте ми – абитуриентският бал е повратната точка, която преди ни се е струвала като финал, виждали сме черно-белия флаг как се размахва в далечината, а всъщност се оказва изходната точка към това така вълнуващо пътешествие, наречено професионален път.
Когато бях дете, майка ми често ми казваше Блясъчко (Мечтателника), защото разказвах постоянно за невъзможни неща, които ми предстоят или пък как и какво ще постигна, „когато порасна“. Сега (почти пораснала), често намирам детски бележки, скрити записки по тефтери и тетрадки и разбирам, че разказите ми далеч не са били неосъществими, а това, за което съм мечтала, в момента наричам „моето ежедневие“. Най-прекрасното е, че няма за къде да бързате. Аз не бях направила своя избор веднага щом завърших гимназия. Знаех посоката, в която исках да се развивам, но не бях убедена в коя точно сфера да се насоча. Ето защо си дадох година време. Да ви призная честно, това беше съвсем нелека година за мен. Живях извън България, бях избрала специалност, която изобщо не ме привлича и не ми доставя удоволствие…Общо взето чувах мечтите ми как настоятелно чукат и блъскат по вратата, зад която ги бях заключила. Бяха ми обидени. А аз бях изгубила вярата в тях. Тогава някъде разбрах, че веднъж визуализирани и родени в съзнанието ни, мечтите започват свой самостоятелен живот. И не умират, докато не ги осъществим.
Също и тогава разбрах, че често пъти по-голяма мотивация от провала и пропадането не съществува; по-голям катализатор на енергия - няма. Спомних си за какво съм мечтала. Или малко позабравените ми мечти ме намериха и ми припомниха за себе си. Някак неслучайно попаднах на Хората – моите Учители, които ми показаха посоката, поведоха ме и вървяха до мен четири години (и продължават да вървят). Тръгнах по своя път. Как разбрах, че това е моят път ли? Убедена съм, че когато правиш това, което обичаш, за което си мечтал, което ти доставя истинско удоволствие, се усещаш няколко сантиметра над земята и това усещане не може да бъде сбъркано с никое друго. Когато правиш това, за което имаш призвание, никога не усещаш работата си като задължение и никога не си прекалено изморен. Дори и „скапан“ от работа, усещаш удоволствие и удовлетворение. Клишетата са клишета, защото не е измислено по-точно определение от тях, затова използвам случая да кажа „Прави това, което обичаш и няма да ти се наложи да работиш нито един ден“.
Искам да ви помоля за нищо на света да не спирате да вярвате, че вашите мечти са осъществими и възможни. Обещавам ви, че именно вярата в мечтите ще е това, което ще ви изправя на крака, ако паднете и ще ви дава надежда, ако се отчаяте. Ще ви издам една тайна за мечтите – те губят магията си, веднага щом бъдат осъществени. Щом получим нещо дълго бленувано, автоматично го приемаме за нещо земно и нормално. Трикът е, че трябва моментално да заменим осъществената мечта с нова. Това е моята формула. Движещата сила. Имайте смелостта да мечтаете. Знайте, че щом сте тук, сте важни. Запомнете, че всеки има право да върви своя път; всеки има право на своите грешки. Да сгрешиш не означава да се провалиш. Означава, че трябва да потърсиш друг начин да продължиш напред.
Вие сте вторият нетипичен випуск, който премина през препятствието, наречено „онлайн обучение“. Приемете този опит като вашата супер сила и се превърнете в супер герои на времето си. Използвайте трудностите, които сте срещнали в последната година и ги превърнете в нещо положително, в умение, което само вие имате привилегията да притежавате. Накъдето и да поемете – не забравяйте, че тази красива малка България има нужда от младите си хора. Аз разчитам на вас и вярвам във вашите мечти. И мечтая поне част от тях да са свързани с представата за едно по-ясно и положително бъдеще, което очаква това магично място, в което сме се родили. Стискам ви палци и както си пожелаваме ние артистите – на добър час!
Мартина Апостолова е театрална и кино актриса. Завършва Нов български университет през 2013 г. Започва да се занимава с независими проекти, документален и експериментален театър. Две години е част от трупата на ДТ „Николай Вапцаров“ Благоевград, след което се завръща към столичната ъндърграунд сцена. Участва в над 30 театрални и танцови представления и пърформанси. Дебютира в киното с ролята си във филма „Ирина“ (режисьор Надежда Косева), за която получава редица международни награди, включително е избрана за Европейска изгряваща звезда на филмовия фестивал Берлинале 2020. Участва още във филмите„Брак“(режисьор Слава Дойчева) и „Хляб“(режисьор Димитър Кутманов), „10 секунди“ (режисьор Евгения Танева), а през 2022 г. предстои да я видим в пълнометражния дебют на Теодор Ушев – „Фи 1.618“.
От 2019 г. Мартина е посланик на платформата „Артисти за НЕнасилие“на Нов български университет.
Животът е прекрасно приключение! И наистина си струва човек да го изживее смислено и интересно.
Обичайно изслушвам отсрещната страна, търся и се радвам да получа съвет. Естествено, финалното решение винаги е мое. От друга страна пък настръхвам, когато започнат да ме поучават… Затова просто ще споделя с вас нещо, в което съм твърдо убеден.
Навремето, когато бях ученик, брат ми, който е по-голям от мен, беше направил една „бърлога” в нашето мазе. Беше изчистено, тухлените му стени бяха покрити с плакати, имаше, донесени незнайно откъде, стари автобусни седалки. Там се пиеше и се купонясваше яката. От време на време в мазето се появяваше Васко (приятел, съученик, свръзка… и нещо много повече), който не беше от сериозните пиячи и се опитваше да ме вербува за катеренето. Обработваше ме, така да се каже, и упражняваше върху мен идеологическа диверсия в най-чист смисъл. Придумваше ме да отидем заедно в някаква местност, до някакви скали, където искаше „да изкатерим нещо”. Що за идея!? А всъщност, защо пък не?
За пръв път се изкатерих на скалите на Лакатник през пролетта на 1980 година. Първият ми тур беше „Дамският“. Той не представлява нищо, под трийсетина метра е. Аз съм човек спортист, но „празното“ ми беше още чуждо тогава. Едно е да надничаш през балкона, друго е да си от външната му страна и да висиш в празното. Бррр…
Всъщност, това „изкатерване на нещо“ се оказа за мен срещата на живота ми – срещата с катеренето. Междувременно Васо ми пробута и една малка зелена книжка – „Моите планини” на Валтер Бонати. Месец по-късно и след още няколко излизания и първите по-дълги турове, бях вече тотално обзет от чара и магията на Планините.
Между другото, планината и катеренето имат също и друго невероятно свойство: адски бързо и лесно поставят човека на мястото му. Ти или можеш, или не можеш. Или си добре подготвен, или не си. Всичко е просто и ясно: проблемът е пред теб – яка плоча за изкатерване, заледен улей, надвесена цепка, много студена и неудобна нощ, която трябва да устискаш, десетчасов преход в дъжд или пък нощно спасяване и сваляне на някого… а ти и твоят партньор трябва да намерите общ език и решение на проблема. Безпощадно реално е. Няма значение какви роли се опитваш да изиграеш, какво говориш, че си правил и какво претендираш, че можеш да направиш. Бързо лъсва що за човек си. Но това е друга тема.
В началото беше див ентусиазъм и порив за катерене. Страхотно удоволствие, силно чувство за свобода, усещането, че няма непреодолими неща. Планината и катеренето излязоха на преден план, а ние срещайки първите сериозни предизвикателства, започнахме да се готвим все по-сериозно и по-методично. Зверска физическа подготовка, интензивни специализирани дву- и триразови тренировки. Бягане на дълги разстояния по планините и върховете. Катерехме постоянно, в летни бури и в късите мразовити януарски дни. Търсехме все по-големи предизвикателства и трудности, движехме се много близо до собствените си лимити, а често и отвъд тях.
В този първоначален етап едно от важните умения, които човек трябва да усвои, е боравенето с въжета и правенето на възли. А те са десетки. За връзване към основното въже, за осигуровка, за самоосигуровка, за съединяване на две въжета с един и същ диаметър, за съединяване на по-тънко въже с по-дебело, разни протриващи възли... Прекарвахме часове, омотани с примки и въжета и всичко, всичко, което можеше да се прави с въже, го правехме. Вкъщи, по хижи, по скали… Връзвахме, развързвахме, обвързвахме, подреждахме възлите. Правилният и подреден възел издържа максимално и е красив.
Превърнахме се във факири на възлите, защото, освен основата, бяхме научили най-различни тънкости и хватки. Примерно да правим с една ръка „Булин“ възел („Защо пък с една?“ – ще попитате. Защото, ако висиш някъде над бездната и партньорът ти хвърли отгоре въже, трябва да можеш бързо и с една ръка да се вържеш за него. Докато с другата продължаваш да си здраво захванат за скалата.). Хващаш въжето, прехвърляш с китката, изтегляш го отвътре… и си вързан. Или пък „Диамантения“ възел. Той става като яйце. Подреден и симетричен. Бяхме чули, че когато катериш на пясъчник, където не може да се сложи клема за осигуровка, защото разрушава нестабилната скала, осигуряването става с такива възли. Заклинени в пясъчника, те се усукват и държат. Не че катерехме пясъчници. Но нашата нагласа беше да можем да правим и минаваме с катерене всичко, навсякъде!
Прекарали сме сума ти часове в правене на носилки за пострадал или въжени стълби от въже… за минута и половина имаш 30-40-метрова стълба. Манипулациите с въжета станаха наша втора природа. Можехме да се оправим във всякаква ситуация. Навремето, когато нямаше много екипировка, това беше начин за осигуряване и за спасяване. Не че е най-важното, но то е част от катеренето, част от безопасността, част от всичко. Дори когато се събирахме някъде на раздувка и някой започнеше да се пише за голям майстор, просто му казвахме: „Хайде, като си голям катерач, правиш ли „Диамантения“? А „Булиния“ с една ръка можеш ли?”. Звучи забавно, но е фундаментално.
Този подход прилагахме в подготовката. Оставям ви да си отговорите сами какви бяха нашите резултати.
Убеден съм, че човек трябва да се готви и да е подготвен по този начин за всичко, с което се занимава. Независимо дали подрежда възли, готви се изпити, изчислява деривати или организира детски рождени дни.
Важното е да намериш „твоето нещо“ и да забиеш безкомпромисно в него… на 350%. Да създаваш стойност и да вървиш с удоволствие напред. А също и да намериш хората, с които да ги поделяш тези неща.
Както в планината, така и в живота е нужно да имаш добър и надежден партньор. Човек, в когото да имаш пълно доверие. Имах щастието от малък да попадна в конкурентна, но и екипна среда. Имах фантастични родители и много стойностни хора около себе си, които ми помогнаха да разбера отрано колко е важно да се научим да живеем и работим заедно и в екип.
Това е свързано с осъзнаването, че не си център на вселената.
Да бе, наистина! Че хората наоколо са абсолютно като теб, че зачитането на техния интерес е точно толкова важно, колкото зачитането на твоя интерес. И куп други неща. Говорим за човешки ценности, правила и норми на поведение: лична отговорност, респект, равноправно третиране, консенсус, коректност. На лично ниво те ни позволяват да работим и да живеем успешно, а в по-широк план гарантират функционирането на обществото ни. Това не са просто думи. Без тези неща всичко отива по дяволите.
Та така…
Да ви кажа честно, повечето от върховните моменти на изпитания, постижения и радости съм изпитал в области, различни от планината. С най-близките ми хора, на професионалното поле, учейки и работейки, крачейки през преградите и разчиствайки си пътя напред. Раздавайки се на моите хора и каузите и проектите, на които съм се посветил.
Реалността е безмилостна. Предстоят много битки със ситуации, системи, проблеми, некомпетентници и дявол знае още какво… Няма нищо гарантирано. Често падаме, чупим си главата и изпитваме големи разочарования. Но имаме и фантастични, звездни моменти. И е супер интересно.
Най-интересното предстои!
П.С. И още нещо: когато един ден получите Оскар – съвсем буквално или метафорично, – не сменяйте подхода към онова, което обичате, с което се занимавате и в което сте станали добри. Продължавайте да надобрявате в работата с възлите.
Никога не е късно за нови върхове.
****************************************
Години наред Иван Кожухаров е бил професионален алпинист, свикнал да се развива и да взема решения в конкурентна, трудна и опасна среда. След инцидент в планините, който го обездвижва, той продължава професионалния си път в Швейцария.
Натрупва сериозен опит в областта на мениджмънта и управлението на проекти; през последните години е активен във финансовата област. През 2009 г., с невероятен екип от приятели, изкачват заедно най-високия връх на Алпите, Мон Блан (4`810 м), по един от трудните маршрути.
Своя професионален и личен опит Иван споделя на академично и корпоративно ниво под формата на курсове, семинари и презентации.
Повече за Иван Кожухаров и неговия невероятен житейски път можете да научите тук.
Чуйте и самия него на форум „Заедно“ (2014): една история, която сигурно ще преобърне представите ви за седящите хора.
