Крачех по коридора на мрачен затвор, облечена в нелепо бяло, ефирно яке. През отворените врати на затворническите халета, можех да видя библии, стърчащи изпод възглавниците на осъдените. Бях на 21 и имах среща с човек, извършил убийство, а после неуспешен опит за самоубийство. В стаята, отредена за срещата ни, заварих благ, кротък мъж. Щом повдигна брадичка, ме втрещи продълговат белег като въжена люлка – от едното до другото му ухо. Мъжът беше опитал да си пререже гърлото. А аз бях тук за интервю. След разговора ме въведоха в широка, полутъмна зала, където течеше рецитал в чест на Ботев. Бях единствената жена в зала, пълна с десетки, може би стотици мъже, извършили тежки престъпления. Още ме сковава ужас, като си спомня как от всички страни ми подвикваха.
Бях на 21 и сбъдвах мечтатата си.
Една ранна съботна сутрин телефонът иззвъня. Долепих го до рошавата си глава – разговорът беше кратък и завърши с „Ще се видим в съда!“. Поредната заплаха, която получавах от някого, чийто интерес бях напът да наруша като репортер с ресор социални теми.
Бях на 22 и продължавах да сбъдвам мечтата си.
Скромен хотел в малък български град, където за първи път идвах. Щях да правя интервю. Не помня вече с що за акъл се бях съгласила да е вечерта. От прозореца на хотелската стаичка видях в тъмното долу да изплува злокобно като от поп фолк песен огромен, бял мерцедес. С него ме взе човекът, с когото щях да разговарям - на вечеря, за която нямах и бегла представа къде ще се състои. Просто влязох в мерцедеса и потънах в тъмното. Бих излъгала, ако кажа, че не ме тресеше шубе от палците на краката до перчема.
Бях на 22 и все така сбъдвах мечтата си.
Ревах около месец, всеки ден, защото майка ми е съдия, а по ирония на съдбата дъщеря й, само на 22, скоро щеше да бъде подсъдима. Заведоха дело срещу мен за журналистически материал. (Всъщност заведе го кмет.) Майка ме предупреди да не се тревожа – че няма шанс да ме осъдят; че само искат да ме сплашат, но кой ти вярва. Дойде денят на делото, а аз се изправих на трибуната пред съдийката. (Майка и един приятел бяха единствените в „публиката“.) Съдийката ми съобщи, че искът е оттеглен, а аз мога да заведа насрещен, за да получа обезщетение. Не заведох.
Скоро след това нервите ми окончателно не издържаха и напуснах мечтата си – журналистиката, за която цяло тийнейджърство се бях тръшкала и молила вселената да ми сбъдне. Нищо друго за кандидатстване не щях да чуя. Заработих като репортер още в края на първи курс, а докато завърша (учех телевизионна журналистика), вече знаех: голямата ми мечта се оказа греда. Провалих се.
Минаха близо 10 години.
Станах копирайтър (откъм стрес детска игра спрямо социален репортер на терен). Случи се така, че срещнах любимия си човек и с него започнахме да пътуваме по света – номадски, предимно на палатка. Направихме пътуване от 9 месеца – през Европа, Скандинавия, Русия, Азия, чак до Нова Зеландия. Бяхме в Сахара и Патагония, в САЩ и Израел, в Африка, в Перу и Исландия, в пустинята Атакама. Неусетно започнах да записвам историите, които ни се случваха, и разказите на хората, които срещахме по пътя. Истории от джунглата, от кратер на вулкан, от 5000 метра надморска височина в Андите, от норвежки ледник, от японско село, откъде ли не. 95 от тях събрах в книга.
Лека-полека неуврялата глава на Петя взе да проумява, че мечтата да бъде репортер всъщност не се беше провалила! Тъкмо напротив, моят вътрешен двигател и вселената – в тандем – ми бяха отворили възможност да пътешествам и да бъда репортер от света. Пишех от места, които не си бях и помечтавала, че ще видя. Пишех свободна и независима.
Представата, която имаме за мечтата си, не е самата мечта. В моя случай журналистиката беше просто един конкретен начин, по който си представях Моето Нещо. А Моето Нещо беше и си остана да задавам въпроси, да общувам и да разказвам. Но дотогава не знаех, че това може да се осъществи и по друг, неочакван за мен път.
Ако някога и вас ви обземе усещане за провал, имайте едно наум: навярно се е пропукала само конкретната ви представа за постигане на нещо. А самите мечти... те са достатъчно жилави, своенравни и дълбоко свързани с нашата същност, че да умеят да се сбъдват по свой начин, даже на въпреки, даже когато вече не ги мечтаете.
Няма да ви желая попътен вятър, защото знам, че ще се справите и с насрещен.
И, както симпатично се обърка един академик в едно телевизионно предаване: „...винаги има светлина в нутела.“
*****************
Петя Кокудева е пътешественик и автор на няколко книги за деца и възрастни. Бакалавър е по журналистика и магистър по творческо писане. Работи като копирайтър. За постижения в живота си брои не наградите и преводите на чужди езици, а това, че засега успява да задържи детинското си въодушевление от света вече 38 години и любовта - вече 14. Има 6-месечна дъщеря на име Яна.
Можете да научите повече за нея и необикновените ѝ пътешествия до 25 страни и 5 континента от това интервю и тази статия, както и от книгата ѝ „Поздрави от синята палатка“ (издателство Жанет45).
Медицината е велика професия, която дава възможност да погледнем на живота и смъртта по особен начин. Да оценим ценността, ексклузивността на живота в сакралното му, но и в битийно шокиращото му сравнение със смъртта. Осъзнаването на този контраст формира смирение и обезсмисля снобския разгул и тежестта на портфейла.
Вероятно много продукти на бъдещето ще могат „да мислят“. Вероятно ще възникнат системи по подобие на природните форми, но с конструирана интелигентност, собствено съзнание и синтетична ДНК. Тези продукти ще дават съвети, ще пресмятат рисковете и ще вземат решения. Ще изчисляват перспективи, ще създават модели. Със сигурност ще имат инженерингови сетива. Но това, което няма да могат да правят, е да мечтаят, да се осмеляват, да бъдат щастливи, да се доверяват на близките си, да са благодарни за доброто, което са срещнали в живота, да се безпокоят...
Безпокойството държи душите ни будни. Затова е важно за какво се безпокоим. Кое ни вълнува. Защото то ни съставя. То ни възпитава. Ние сме това, за което се безпокоим, което искаме, към което се стремим. Все още не знаете какво ви предстои, имате само намерения. За да разберете дали сте стъпили на правилната пътека, трябва по-често да се вслушвате: в тялото си (огледалото ще ви разкаже много); в душата си (тогава враговете ще ви уважават и ще търсят мнението ви); в близките си (те ще ви обичат и когато летите, и когато падате, и когато сте забравили за тях); във всички, които ви впечатляват с ума си (чрез тях ще трупате знание, без да трупате печал).
Пътуването през живота е истинско предизвикателство. Дори и защото билетът е еднопосочен. По време на моето пътешествие научих много ценни уроци, които разшириха хоризонта ми и подобриха качеството на живота ми. Ако знаех тези уроци по-рано, можех да изпитвам повече радост и по-малко тъга, движейки се по стръмните наклони на Фортуна, сред привидните невъзможности и по неравните човешки повърхности. За съжаление опитът е непредаваем. Всеки трябва да извърви сам своя път, срещайки своите лични предизвикателства, от които ще излиза по-силен, по-интелигентен, по-състрадателен. В тази екскурзия можете да разчитате на много малко неща. Най-важното от тях е собствения ви своенравен характер. Ако се преборите с него, ако съумеете да се подредите, така както подреждате стаята си у дома, можете да преборите света.
Затова пробвайте да управлявате мързеливите импулси и страстта към удоволствията. Защото пресищането със забавления ви лишава бавно от способността да мечтаете, да се напрягате и да полагате усилия, за да постигате желаното. Упражнявайте се в умереност. Тези упражнения, които сега ви звучат някак досадно и old-fashioned, са най-добрият фитнес в огромната и безкомпромисна зала на живота.
Това писмо не дава съвети, а припомня тривиални за всеки пораснал човек истини. Не бива да пилеете дори ден без смело намерение или крачка. Всеки ден е избор. Ние не сме животинки, които се водят единствено от инстинктите си. Образованите и свободни хора имат право да избират. И като се замислим заедно, правилните избори са тези, които съграждат света около вас, а не го разграждат, не го чупят, замърсяват и обиждат.
Опитвайте да показвате на родителите си, че ги обичате, и че усилията, които са вложили във вашето изграждане, не са били напразни. Те ще бъдат много по-кратко около вас, отколкото си мислите. Често научаваме какво истински обичаме единствено през болезненото му отсъствие. Когато щастието е прекалено близо, взираме се в структурата му, откриваме недостатъци, преситено се дръпваме. Когато го загубим, ако сме умни, растем от синините, които ъглите на празнотата оставят по нас, ако не сме умни – не се променяме, с еднакъв семпъл ентусиазъм се втурваме към следващата загуба. Апропо, няма естествено състояние на щастие. Трябва да създаваме щастието си.
Често в живота ще бъдете заобиколени от хора, които са по-силни или по-богати от вас. Може би на старта те са имали повече възможности, но ако можете да управлявате мечтите си през търпение и настойчивост, ще постигнете повече, отколкото бихте могли да си помислите. Бъдете любопитни! Защото битката за бъдещето е битка на умовете. Бъдете толерантни! Вместо да съдите хората, стремете се да ги разбирате. Така ще натрупате богатство на характера и многообразие в оценъчната ви система. Култивирането на талант в общуването е решаващо постижение по пътя към успеха. А светът наистина е пълен с амбициозни хора, които имат впечатляващи успехи. Не се сравнявайте с тях, просто тичайте във вашата специална, уникална лента. Животът е състезание със себе си, а не съревнование с другите. Модерните ни мозъци са препълнени с всевъзможни желания. Но щастието не винаги идва с осъществяване само на желанието. Даже напротив, понякога губим вътрешния си механизъм на зареждане, чувството, че имаме конкретна важна цел, остър фокус; очакването и усилената работа по постигането ни правят истински щастливи, дават ни смисъл, мотивират ни за действия. Трябва да заслужим победата си, да я извоюваме, дори да я изстрадаме. Тогава изпитваме щастие. Тогава ценим това, което сме получили. Затова лотарийните милионери или пък децата на много богати родители никога не са особено щастливи.
В естетиката на съществуването ще научите много неща. Но трябва да знаете, че въображението е по-амбициозно от знанието. Въображението произвежда бъдеще. Ако в живота винаги се съобразявате само с авторитета на разума, може да пропуснете да бъдете талантливи, изобретателни, впечатляващи, феноменални. Светът се измисля и развива от мечтатели с красиви умове, от хора, които прекрачват границите. Не от консуматори.
Бъдете здрави! И необикновени.
*****************************************
Д-р Александър Симдчиев е специалист по белодробни болести, вътрешни болести и здравен мениджмънт. Завършил е медицина със златен медал. Автор е на първия в страната онлайн курс по дигитална медицина. Има активна позиция по темите за опазване на околната среда и климатичните промени, както и в борбата срещу фалшивите новини. Д-р Симидчиев се открои по време на ковид кризата с умерените си, научно издържани позиции и спокоен тон. Живял е в Техеран, Париж, Есен, Торонто и Лондон, но винаги се завръща в България.
За абитуриетския си бал мислех още от първите години на прогимназията. Не толкова за роклите и обувките с токове, от чиято непостижима за мен тогава височина мислех, че светът ще е в краката ми, колкото за чувството на започване. Началото! Онова мечтано начало, онзи “старт в живота”, за който всички говореха! Като че досега, в детството и тийнеджърството, сме били в някакъв инкубационен период, който не се брои. Карантина преди влизане в истинския живот. Лабораторно отглеждане до степен на готовност за реалността…
Бях в десети срещу единайсти клас (единайстият клас тогава беше последният), когато през лятото баща ми почина. Беше болен от три години насам, с моменти на подобрение и нови кризи. В последните няколко месеца обаче животът наистина се беше разбързал да го напусне, все едно му беше станало не само досадно, ами и мъчително да обитава тялото му. Баща ми, моят личен супермен, беше станал четиресет и седем килограма - горе-долу толкова, колкото тежах и самата аз на своите 16 години. На 24 май го бяха изписали от болницата с лоша прогноза. Майка ми го настани в семейния хол, на дивана, за да не прекарва времето си само между четирите стени на тихата спалня и да се чувства самотен. Вратата на хола ни беше със стъкло, така че всеки път, когато минавах по коридора, хвърлях по едно око какво прави татко. Лежеше си, четеше, дремеше, гледаше телевизия, пак дремеше.
Няколко дни след изписването му бях на абитуриентски бал. Не моят, на гаджето ми Аспарух. Беше две години по-голям от мен, но понеже учеше в езикова гимназия, подготвителният клас беше намалил тази разлика с една година и той се дипломираше точно година преди мен. Разбира се, че ме покани да съм му дама на бала! Каква радост беше само - не пеперуди, цели сирени, ангели и феи се разхождаха в стомаха ми от вълнение! Взех назаем една рокля от сестрата на съученичка. Беше от сатенирана коприна, цвят бордо. Някой ми даде и обувки с токове, и чанта и изобщо спретнах се като съвсем истинска абитуриентка. В онези години не можеше просто така да отидеш на абитуриентски бал, ако не си абитуриент, затова Аспарухчо беше прекарал три следобеда в Градския комитет на Комсомола да се моли да му позволят да си вземе “дама”, която не е нито от випуска, нито от училището. В деня на бала му (беше в ресторанта на Японския хотел, днес “Маринела”) час преди времето, в което трябваше да дойде да ме вземе от къщи, стоях напълно готова в стаята си като паметник. Прическа (студено къдрене седмица преди това и два часа личен труд с електрическа маша пред огледалото), грим (винаги съм можела да се гримирам, сега просто бих спестила лилавата спирала от онова време), обувки (не питайте дали ми е било удобно - то ясно, че не беше) и прословутата рокля пълен клош и с дълбоко деколте отпред и огледално отзад на гърба. Седнала съм на табуретка, за да не се смачка нищо в перфектната ми визия и едва дишам. Около мен в стаята ми ме гледат от плакатите по стените половината музикални идоли на 80-те. “Модърн токинг”, Ким Уайлд, “Скоприънс”, “Куин”, Майкъл Джексън. Всеки един от тях е изстрадан - да се сдобиеш с постер на звезда беше приключение - купувахме на черно списание BRAVO, където винаги имаше постери, пазаряхме се с децата, чиито бащи бяха международни шофьори и ги кандърдисвахме да ни поръчват плочи, афиши и плакати, ходехме на Битака. Такова беше времето, че по стените ми стояха лицата и на поп и рок артисти, за които нищо не знаех! Нито ги бях слушала, нито им знаех дискографията, ама пък минавах за готина сред съучениците си, защото в стаята ми почти нямаше свободен от постери сантиметър. Заедно с това, разбира се, наоколо се търкаляха и количество плюшени играчки, достойно да захрани един съвременен детски парти център. Странно нещо е тийнеджърството - докато ходиш насам-натам с високите си токове, си готов да се гушнеш в някой мекичък мечок и блажено да засмучеш палец.
Малко преди да изляза под звуците на неспирното бибиткане отвън - ясен знак, че кавалерът Аспарухчо е дошъл да ме вземе за бала - минавам по коридора и виждам в хола отпуснатата глава на дремещия си баща. Влизам да му се покажа. Разсънва се, поглежда ме унесено и в първия миг като че не може нито да разбере коя съм, нито какво му показвам. Очите му блуждаят трескаво, аз се въртя като малко момиченце, за да покажа пълния клош на роклята, а татко полека се усмихва. “Много си хубава, тати! - казва - кога порасна толкова?!”
Беше най-страхотния бал! Танцувахме, целувахме се, обещавахме си неща, признавахме си други. По едно време някой ми изгори роклята с цигара. Образува се раздърпана, пепелява дупка и зейна насред сатенирания пълен клош в цвят бордо. Бяха времена на дефицит, нямане, връзки за всяко нещо и опашки, така че бях наясно, че едва ли ще мога да оправя роклята и ще трябва да я върна не с пълен, а с три-четвърти клош. Градусът на въртене се събираше, кръгът на оборота се затваряше. Тогава не, но години по-късно го разчетох като метафора на порастването. Разбрах, че все в някой важен момент може да се намери нещо, което да те попари и с това да ти събере диаметъра, да ти свие перките. Е, майсторството е да се научиш да продължаваш да се въртиш, въпреки това. Защото не е важен диаметърът, а движението. Ама това ще го разбера още малко по-късно.
Да ви доразкажа за този първи бал.
В три часа сутринта ходехме едва-едва по някакви градски улици и се опитвахме да стигнем до някакъв апартамент, където имаше афтър парти. Тогава не го наричахме така - беше си просто купон. Не познавах хората там, но си спомням, че едно момиче пушеше непрекъснато и плачеше, едно момче рецитираше части от “Малкия принц”, а аз умирах от глад. В шест и половина вече стърчахме пред лепкавия от разлята боза тезгях в една софийска баничарница и ожесточено ръфахме първата мазна продукция. Прическата ми приличаше на стара кошница, лилавата спирала се беше посипала във вид на лилави точици по лицето ми, а обувките с токове стояха изути до босите ми крака. Прибрах се нахранена, боса и с мръсни пети, но щастлива. Татко все така дремеше в своя диван, а когато му се появих за сутрешна целувка, каза “Много си хубава, тати! Кога порасна толкова?!”
Точно на 24 юли следобед баща ми се пресели във вечното време на моите спомени. Тогава истински пораснах, не на абитуриентския бал на моето момче, нито на моя собствен година по-късно. Пораснах бързо, за няколко часа, когато осъзнах, че животът е невероятен шанс, който сме задължени да изживеем щастливо. Татко вече го нямаше физически, но аз бях щастлива, че изобщо съм го имала. И още нещо - че успя да ме види в бална рокля. Нищо, че беше назаем и че се прибра с дупка от цигара като простреляно от куршум. Нищо, че гримът беше компромисен, а прическата - смешна. Бал си беше! И татко ми беше казал, че съм много красива. При това два пъти - и когато бях наистина принцеса, и когато бях се върнала като Пепеляшка.
На следващата година дойде и моят истински абитуриентски бал.
С мама бяхме ходили при някаква художничка, от която купихме рокля с апликация на цветя. Лилава, с дълъг ръкав, нищо особено. Не бях във възторг, но не исках да разочаровам майка си - и без това годината й беше трудна и тъжна без баща ми. После с тонове връзки ми уредиха да вляза в някакъв склад за обувки и чанти. Оттам си купих едни средновисоки сандали в сиво със съответната чантичка тип “клъч”. И те нищо особено. Момчето Аспарух беше в казармата, нямаше как да го пуснат с мен на бала, така че носът ми си беше увиснал и по този повод. Грима този път ми го направи най-добрата приятелка, косата пак си беше на студено, но някак… някак не беше весело. И вечерта мина така - опитах се да повторя всичко супер яко, което се беше случило предната година - и танците, и признанията, и афтър партито у някого, и баниците на сутринта, но не се беше получило. Осъмнахме в друга баничарница, все така мазна и мърлява, но някак друга. Бях премръзнала въпреки бялото сако, което майка ми ми беше тикнала в последния момент. Прибрах се с автобуса - един зъзнещ, раздрънкан 94, с който хората отиваха на работа, а аз стоях сред тях като опърпано розово фламинго. Вкъщи мама ме чакаше с кафе. Най-хубавото от всичко в тази моя лична нощ на голямото влизане в живота, беше, че тя за първи път от десет месеца насам не беше облечена в черно. Нямате представа колко много значеше това за мен. Така моето излизане от инкубатора, моето приемане в света на големите, моето първо прекрачване на прага на реалността, завинаги остана озарено от светлобежовата копринена рокля на моята майка, облечена за първи път за моя бал. Тогава разбрах, че често събития в твоя живот стават важни само защото някой по някакъв свой, малък, но особено докосващ начин ти е показал любовта си.
Май стана малко тъжно, а не исках.
Просто исках да ви кажа, че в този живот тъгата и радостта са едно нещо с две лица. Това всъщност е самият животът. Затова, когато ви показва тъжното си лице, никога не забравяйте, че точно от другата му страна е веселото. И то ей сега, всеки момент ще се обърне. Да, важи и обратното. Но пък как бихме могли да различим и оценим веселото, ако нямахме тъжното? Как щях да се радвам на всеки, на абсолютно всеки миг от следващите години в моя живот до днес, ако не бях разбрала на шестнайсет колко е крехък животът? Щях ли да мога да осъзная, че празниците са повече в очакването им, отколкото в случването им? Щях ли да знам, че нито един миг не може да се повтори, затова трябва да се изживява напълно и с всяка клетка, безрезервно и всеотдайно? И през всички победи и загуби, които ми предстоеше да изживея в годините напред, щях ли да преминавам с онази увереност, с която мама беше сменила траура си с бежовия цвят, само за да ме пусне със светлина в живота?
И така, мили момчета и момичета, се случва това, което ви предстои - вашият уникален, неповторим, вълшебен живот. С падания и уроци. С викове от щастие и викове от болка. С победи и загуби. Със страхове и безразсъдни смелости. В този път ви трябва да имате само две неща: хора до себе си и увереност. Увереност, че всичкоще бъде наред. Защото то ще бъде. Помнете ми думата!
Ето това повтарям и до ден днешен на моите дъщери. Знам, че често е досадно, ама го повтарям. И на мен ми беше досадно, когато майка ми ми говореше, но сега възстановявам всяка нейна дума с благодарност. Толкова съм убедена, че и вие един ден ще имате нужда от тези малки възрастни опори, че когато дъщеря ми завърши училище, и направих “Мамин наръчник за оцеляване.” Точно това представлява, което си мислите - купища лични съвети за всякакви ситуации, които събирах в продължение на година и които исках да й подаря. Написах ги, сложих снимки от всичките й периоди, една приятелка направи дизайна и то си стана съвсем истинска книга. Няма как да ви я предоставя цялата - ще е доста претенциозно. Но искам да ви подаря поне някои от собствените си мъдрости. Пък дано един ден, ей така от немай къде, в трудна, тъжна, щастлива или необяснима ситуация, те ви помогнат. Не ги подреждам по важност - животът не го прави, затова и аз няма.
Винаги мечтайте на широко и на голямо. Мечтите нямат размери, те затова са мечти. Колкото по-необятна е една мечта, толкова повече вероятност има тя да се превърне в необятна реалност. И дори да не е чак пък толкова необятна, със сигурност ще е много голяма. По-голяма от реалностите на другите.
Никога не се лишавайте от преживяване, което може да ви научи на нещо. Всяко знание в този живот си намира място, където да е полезно.
Бъдете любопитни, не само любознателни. В любопитството има някаква доза гаменство, беладжийство, непокорност. Любознателността е просто прилежна. Пък е хубаво да си малко гамен, малко беладжия, малко непокорен.
Казвайте на хората, които обичате, че ги обичате. Не го пестете - няма нито за кога, нито смисъл.
Гушкайте! Други хора, животинчета, плюшени играчки, дървета, одеало, възглавница… И позволявайте да ви прегръщат.
Смейте се често и се срещайте с хора, които ви разсмиват! В този живот смехът е абсолютно спасение.
Наслаждавайте се на миговете. Спирайте се, вглеждайте се в тях и ги изпитвайте до последната секунда.
Доставяйте си радост и доставяйте радост! Не си пестете усилията, за да направите някого щастлив - себе си или човек, който с нещо ви е развълнувал.
Като казах “развълнувал”… Вълнувайте се! От книги, от филми и музика, от картини, от съдбата на другите, от политика, от природа, от детски думи, от спонтанна красота. Вълнението е най-сигурният начин да живеете пълноценно.
Учете езици! Езикът е код и да го владееш е сила.
Бъдете възпитани и любезни! Има наистина няколко думи, които отварят врати: добър ден, довиждане, благодаря, моля, извинявай! Като бяхте малки, ви казваха, че са вълшебни. Вярно е.
Пътувайте много! Не само физически, но и с въображението си.То е нещо, което животните нямат, така че природата не случайно ни го е дала. Дава свободата да преживяваме неща, които не са се случили и може и никога да не се случат. Така можем да изживяваме много животи в рамките на единия, с който разполагаме.
Давайте си почивки - пийте много вода, яжте хубава и чиста храна, спортувайте, мълчете от време на време, гледайте да спите между 6 и 8 часа. Понякога ей така без причина сядайте на пейка в парка, на тревата в гората, на пясъка на плажа или на някой камък сред нищото и просто дишайте дълбоко.
Опитайте се да постигнете няколко важни и много освобождаващи неща: не завиждайте, не ревнувайте, не обвинявайте, не давайте непоискани съвети, не премълчавайте обидата. И никога не си позволявайте да бъдете агресивни! Агресията е най-жалката човешка слабост.
Накрая да припомня нещо. Смисълът на живота е да бъдем щастливи. Плод сме на толкова случайности, че нямаме право да предадем този смисъл. Всеки път, когато се почувствам нещастна, загубена или предадена, си казвам, че докато ми се затваря една врата, някъде другаде някой ми постила червен килим. Просто аз още не знам точно къде. Е, трябва да потърсим мястото.
Сега складирайте някъде дълбоко тия мъдрости на една пораснала абитуриентка, впуснете се шеметно в живота си и го направете незабравим! Разбира се, че можете - ние как успяхме?!
********************************
Мария Касимова-Моасе е журналистка, писателка и експерт по Етикет и протокол. Била е телевизионна водеща, отговорен редактор на лайфстайл списание, заместник главен редактор на ЕLLE (България), главен редактор на “Капитал LIGHT” и съосновател и главен редактор на НЕЯR. Първата й книга е сборникът “Близки срещи със смесени чувства” (2017), последван от “Балканска рапсодия“ и комедийния сериал “Записки от Шато Лакрот” (в Сторител). Дъщеря е на известния актьор от Сатиричния театър Хиндо Касимов. Този биографичен факт определя вечния й интерес към литературата и театъра, както и към специфичния жанр на спонтанно разказване на истории. Можете да гледате авторското й представление “Свободно падащи истории“ на сцената на “Хепи Сатира комеди клуб“.
В условията на едно безкрайно униние и хаос, в които се превърна битието ни, би трябвало да ти кажа нещо окуражаващо, обаче виж, положението е сериозно. Макар че и когато бях на твоята възраст положението пак беше сериозно. Но тогава това за мен нямаше значение, така както няма и за теб сега. Така че всичко е наред, дори и когато изглежда да не е. Въпросът е каква навигация да ползваш в този ширнал се пред теб пейзаж. Понякога можеш да си напълно убеден, че всичко това е филм. Неговата виртуална реалност е толкова наситена с преживявания, че те оказват директно въздействие върху материята. Ако пък си в компютърна игра, би трябвало да имаш бегла представа за правилата й. Така си изграждаш стратегия за придвижване по нивата и печелене на точки. В нашия случай обаче ти ще осъзнаваш и постигаш правилата, докато играеш. В живота, както и в театъра, единственото, което има значение, е ПРЕЖИВЯВАНЕТО. Външната му форма и лайковете са най-обикновени детайли, които могат само да го направят по-лесно или по-трудно, но не и по-малко истинско. Понякога ще ти става лошо или стомахът ти ще се свива от щастие. И двете преживявания са важни, ако започнеш да ги разчиташ все едно са кодове, послания и напътствия. Вглеждай се във всяко едно от тях, защото само благодарение на твоя поглед те ще се превръщат в скъпоценни камъни, от които после ще направиш великолепен наниз. Представи си, че животът ти е изработване на украшение или написване на тристишие. Намирай баланса между надеждата и страха, защото в пукнатината между тях се ражда твоята идентичност, както се ражда желание. Разбери що е проницателност и я развивай непрекъснато. Не се страхувай от желанията си, но знай, че можеш да последваш дори и най-ексцентричното от тях, само ако си се научил да бъдеш истински свободен. А да бъдеш истински свободен значи да бъдеш отговорен за всяка мисъл, която прекосява съзнанието ти. Дай имена на идеалите си. Това ще означава, че имаш такива, а също и че разполагаш с необходимите сила и чистота, за да вярваш в тях. Животът ще те моделира, отнемайки от теб хора и неща, добавяйки на тяхно място други. Опитай се да пускаш тези, които си отиват, с лекота и да приемаш тези, които идват, с отворени обятия. На моменти ще ти се струва, че умираш, но това също е част от опита. Поддържай чувството си за достойнство отделно от купчината комплекси, които влачиш със себе си. С времето комплексите се променят, кристализират или се стапят, докато чувството за достойнство остава константно. Не забравяй да дишаш, дишай дълбоко! Знай, че каквото и да ти се случва, в него винаги има смисъл, дори и той да ти убягва в момента. Смисълът се улавя с мисъл, но понякога се случва и в стомаха. Научи се да балансираш между тези две мощни магнитни полета. А, ако още не си прочел « Семейство Глас », веднага го направи. Или поне прочети онова, което в твоя свят съответства на Селинджър. Бъди изключително наблюдателен и внимателен към всички и всичко около теб. Това ще те научи на отговорност към себе си, към планетата и към съществата, с които я споделяш. Развивай нещо като духовна екология или с други думи оставяй колкото се може по-малко следи, които биха замърсили бъдещето. Намирай си каузи, които да те карат да се усмихваш и да се чувстваш жив. Не забравяй, предстои ти огромно приключение и главният герой в него си ти. Това значи, че в този филм ти си и сценарист, и главен изпълнител, и зрител, и критик. Научи се да свързваш противоположни и иначе несъвместими неща, това прави света да става по-голям. Помни, че не всички формули за бъдеще, прилагани от родителите ти, когато са били на твоя възраст, днес биха проработили. По-скоро не биха. Затова е важно да съставяш нови формули. Когато взимаш важни решения, винаги регистрирай мястото, от което ги взимаш. Питай се, това място на страх ли е или на покой и увереност. Бъди благодарен, защото благодарността е вид радост. И не забравяй, способността да обичаш е тайна, която се изучава и развива. Това е тайната, която прави всичко друго много просто.
Твой,
Г.
*****************************
Галин Стоев е български режисьор от световна величина, който с лекота преминава границите между локалното и глобалното. Работил е на места като Лондон, Лийдс, Бохум, Щутгарт, Москва, Буенос Айрес, Лиеж и Париж. От 2018 година е директор на Театъра в Тулуза (Théâtre de la Cité - TNT). Негови пиеси се играят и на българска сцена. Можете да гледате и филма на Галин Стоев "Безкрайната градина" по мотиви от пиесата на Яна Борисова "Приятнострашно".
Напът съм да ти разкажа една история, за която съм сигурна, че познаваш главния герой. Моята, твоята, а може би и нечия друга история.
Моментът, в който трябва да кажеш „Сбогом!”, да си вземеш „Чао!” с любимите хора и да поемеш по пътя към мечтите си, дойде. И макар от доста време да го очакваш, все още не си „напълно готов”. Прекарал си 12 години от живота си в училище, като последните пет са преминали като една учебна седмица. В началото дните са пред теб, и не осъзнаваш, че всяка секунда е безценна, докато след миг стрелките на времето не прегряват и ти се озоваваш на финала. Спираш, поемаш си дъх и отново започваш да тичаш. Но в коя посока? Поглеждаш назад, а спомените са образували дъга по пътя, който си изминал. Дъга, спускаща се по стените на музея, наречен „Твоят живот”, пълен с посетители, а именно онези хора, които са били до теб в това приключение.
Мнозина биха казали, че финалът означава краят на нещо, но за мен той е и началото. Излизаш от рамките на очертания вече път и поемаш по свой собствен, без ограничения за скоростта и посоката, просто пътят към мечтите ти.
Здравейте прекрасни хора, отговорни за тази инициатива,
Пише Ви едно пораснало дете (защото зрелостник звучи все още много официално), което намери смисъл в думите Ви и откри, че да си затворен толкова дълго между четири стени може и да не е чак толкова лошо.
Випуск 2020 се превърна в нарицателно за "прецакания набор", който не успя да има бал навреме, не успя да се сбогува с училището си, с важните за него учители и със съучениците, с чиито усилия успя да препише криво-ляво на повечето изпити. Не знам дали тази извънредна ситуация успя да "налее малко акъл" в главите на моите набори, но в моята със сигурност е оставила траен отпечатък. След време тези трудни времена ще бъдат забравени и човечеството, ще не ще, ще ги преодолее. Въпросът сега е как да се върнем в ежедневието, което дълго време ни беше отнето. Как да се опитаме да видим света през призмата на страха и ужаса, които всява Ковид-19, и въпреки тях да продължим да живеем.
И тук в употреба влизат Вашите писма. Възможно е мислите и чувствата, които сте пресъздали чрез тях, да не успеят да достигнат до значителния брой хора, към който сте се стремяли, но Ви пиша това писмо, за да ви кажа: Имало е смисъл, благодаря Ви. Не всеки би се нагърбил с тежката задача да поучава едно разхайтено, мислещо единствено за себе си поколение (повярвайте, повечето сме такива), но Вие го направихте.
Силно искам да вярвам, че нашият випуск ще се запомни не с гръмкото име "КОРОНАВИПУСК" (впрочем то звучи ужасно патетично и на моменти обидно), ами с това че е първият измежду випуските, успял да преодолее тази корона инвазия, да приключи успешно учебната година и да премине през ужасяващите зрелостни (ето пак тази дума) изпити, па макар и с маска и дезинфектант. Трудно беше да си представим подобен завършек на 12-та ни година в гимназията, но ето че и това се случи. Доста блудкаво звучи да кажа, че ни направи по-силни и сплотени от преди, но е така. Сякаш чрез писмата Ви всеки се докосна до тези утвърдени в сферата си личности и успя да научи от тях нужното му, за да продължи напред.
И за да завърша, искам да се обърна и към своите братя по съдба (пак да повтарям набори не върви) и да им пожелая успешно преглъщане на резултатите от матурата, както и безпроблемно кандидатстване в желания университет. Нищо не е свършило, а напротив – смятам, че точно сега започва.
Не съм особено добър в изразяването на чувствата си, но ще се опитам да ви представя моето възприятие на карантината и как това ми се отрази. Определено не мога да ви забавлявам с поучителни истории или забавни такива, поради простата причина, че не разполагам с подобни. Това, което ще ви разкажа, е моето лично преживяване по време на месеците на изолация.
Последната година от нашето обучение премина по един много нестандартен начин. Определено, когато слушах големите как повтарят, че в 12 клас никой не стъпва, не очаквах наистина да не ходим на училище. В началото беше романтично и доста привлекателно като идея, но постепенно осъзнах колко голяма загуба е това да не ходиш на “даскало”. Цялата ситуация покрай Covid-19 беше и все още е супер неприятна.
От друга страна смятам, че този никак не кратък период от време беше изключително ценен за съзерцание и себеразвитие. За два месеца лично аз преминах през океан от емоции, мисли и чувства. Бях на приливи и отливи и както силни, така имах и много слаби моменти. Дали се чувствах объркан от това какво се случва, или просто изгубен някъде в съзнанието си, дали просто се страхувах от това как ще се развие бъдещето ми, или просто се чудех как ще се справя, в крайна сметка винаги се справях.
Открих, че мислите върху негативното никога няма да изчезнат, но това да се огледаш около себе си и да съзреш малките неща, които правят живота ти по-хубав, има много по-голяма сила. Когато човек се огледа и осъзнае, че е заобиколен от неща, които на пръв поглед са тривиални, но всъщност са много ценни, тогава този човек може да се почувства наистина добре. Така направих и аз. Осъзнах колко ценни и добри приятели имам, осъзнах как съдбата е в моите ръце, обърнах поглед към всички неща, които съм постигнал и осъзнах, че с правилния начин на мислене и себемотивация няма какво да ме спре!
Например аз тренирам хип-хоп танци и поради настъпилата ситуация нямаше как да продължим. Въпреки това се организирахме и си поставяхме онлайн танцувални предизвикателства ежедневно, с цел да продължим да тренираме. И така, макар и всеки изолиран в дома си, успявахме отново да бъдем “заедно”.
Идеята ми е, че независимо от това какво се случва с всеки от нас, винаги ще се справяме. Нищо не е толкова фатално, колкото изглежда на пръв поглед и съм сигурен, че всички сме се справяли със ситуации, които сме считали за непреодолими.
И както един мъдър герой е казал:”Накрая всичко ще е наред, а ако не е наред значи не е краят!”
Поредният 18-годишен, който смята, че светът е място на неограничени възможности.
Доскоро смятах, че е редно да се срамувам или гордея само когато става дума за неща, направени от мен. Наблюдавайки хората около себе си, осъзнах, че все повече ме е срам от неща, които не съм направил, отколкото от тези, които съм направил. Неприятното е, че започнах да се срамувам и заради тези около себе си. Това, че не успявам да ги убедя да се включат в дадена дейност, да излязат от зоната си на комфорт, да престанат да бъдат пасивни. Започнах да се чувствам дискомфортно в общество, в чието лоно едва сега навлизам.
Допреди няколко месеца по закон бях от онази част на населението, която следва да бъде предпазвана от родителите и настойниците си. Сега, като пълноправен член на обществото, с точно толкова умствен багаж, колкото преди няколко месеца, изведнъж реших, че мога да докажа, че заслужавам да бъда чут. Решение, продиктувано не толкова от буйната ми младежка кръв, колкото от това, че имам луда леля, която от една година се опитва да се пребори за правото на децата в България да получават медицинска грижа от най-високо ниво.
Когато видиш, че около теб има хора, които се борят за тези, които не могат да им се отплатят с нищо материално, започваш да разбираш, че съветът наистина е място на неограничени възможности. Неограничени възможности да бъдеш достоен член на обществото, да заслужиш своето място, не просто защото си се родил, а по собствени заслуги. Неограничени възможности да бъдеш човек, а не просто човешко същество.
Не се чувствам горд от това, че съм завършил гимназия, защото това не е някакво постижение, а резултат от добрия живот, осигурен ми от родителите ми, но се гордея с това, че успях да намеря причина и начин да бъда гражданин, защото това е лично мое постижение. Започвайки периода си на пълнолетен човек, успях да се отърся от срама, защото да не успееш да убедиш хората не е срамно, а просто изисква да опиташ отново.
Опиянен от това си откритие си позволих да напиша писмо, в което да дам съвет на връстниците си – живейте с пълна сила и работете с пълна сила за всички онези, които нямат Вашия шанс, защото това ще Ви направи граждани, а не личната карта и законово даденото право на гласуване.
Човек живее достойно, когато е свободен, а свободата е нещо, което трябва да се заслужи, като го дариш другиму!
Започнах да следя писмата, които ни пратихте, още от първото. Следях и коментарите на другите същински възрастни, които подкрепяха вас и посланията ви. Често изникваше и коментарът, че ние, несъщинските възрастни, не отговаряме на вашите обръщения или дори изобщо не ги четем. Още тогава исках да ви отговоря, за да не остане вашият глас напразно отекващ в пустинята. Исках да отговоря и поради друга причина, но нея искам да запазя за края на писмото.
Първо, искам да споделя, че съвсем не тъгувах, когато отмениха баловете, защото знаех, че нашият несъщинско-възрастен порив да тичаме подир вятъра не би допуснал да ни държат затворени дълго време в панелките или в къщите ни. Да, определено се позагуби инерцията на яростния спринт, в който се бяхме впуснали през изминалите няколко месеца от нашата последна година във втория ни дом, наречен училище. Месеците бяха наистина натоварени и минаваха без да ги забележим. Е, всъщност ги забелязвахме, де. Някои ги виждахме през мигренозната мъгла от лампата на бюрото или пък през светкавиците от екрана на компютъра, на който сме подготвяли проекти, дипломни работи (някои несъщински възрастни също пишат подобни текстове). Други пък ги виждаха размазано заради някоя пакостлива водка и ослепяващите светулки по дискотеките или пък от преумора поради ученето, балансирано все някак, макар и нескопосано, с работата в някоя претъпкана книжарница или ресторант. Зная, че на всички вас, същински възрастни, това ви е до болка познато и сте запазили в спомените си тези няколко размазани години, струващи ви се като само няколко месеца. Но всички позабавихме темпото и това май ни се отрази облагородяващо. Наистина се радвам, че пристъпвам по пътя на метаморфозата ми от несъщински през пре-същински и накрая същински възрастен по този начин, а именно чрез забавяне на темпото. Когато то бива забавено, ставаш способен да проглеждаш през мъглата, да осмисляш видяното и почувстваното, които вече не са толкова размазани. Радвам се, че и на бала си няма да профуча по булевардите към „Александър Невски“, показала глава през прозореца, бързайки все за нещо – да преброя до 12, да се натанцувам до 00:00 преди да ни изгонят от ресторанта на улицата, да пребродя целия център с приятелите си през нощта... Радвам се от това, че ще опитам да погледна всеки свой съученик и учител в очите, мислейки си, че е за последно, а после ще броя бавно дните, в които ще се срещна с някого от тях случайно на улицата или ще го очаквам с нетърпение на един от двата терминала. Радвам се и че няма да си давам зор да изпитам всичко, което всеки един от вас е изпитал.
Като стана дума за бързане, трябва да ви споделя, че съвсем и не бързам да ставам същински възрастен, но все пак не ми се остава несъщински възрастен. Да си призная – съвсем малко ме е страх, защото все пак пътят е непознат, дори и да сме способни да си представяме бъдещето и в най-малките вероятни детайли. Но всеки от вас го е изпитвал, което ме успокоява донякъде. Успокоява ме и че вие продължавате да сте несигурни, както и да бъдете за някои неща незнаещи и неспособни. Това доста ме плашеше преди – страхувах се, че няма да знам много неща в тяхната цялост и в техния най-дълбинен смисъл; плашеше ме и че няма да мога да правя нещата, които искам. Страхът дойде вероятно поради факта, че когато бяхме съвсем-не-възрастни, наистина ви смятахме за перфектни супергерои, способни на всичко. Този страх постепенно се превърна в блага усмивка, с която ви се възхищаваме.
В тази връзка искам да ви споделя и това, което оставих за накрая. За нас вие никога не сте спирали да бъдете супергерои – просто станахте незавършени, недописани супергерои. Смятам, че скоро съвсем уверено и ние ще успеем да бъдем рамо до рамо с вас във вашата незавършеност и ще се допълваме взаимно. Вярвам, че дори и физиологически се класираме – в гимназиалните си години намерих не един бял косъм, а през последните няколко седмици ми се появиха две хоризонтални бръчки на челото!
Шегата настрана… Бих искала най-сърдечно да благодаря за всяка ваша усмивка, докато сме прохождали; за чувството ви на гордост, породено от някоя наша нескопосана рисунка като съвсем-не-възрастни или пък за последните шестици в последната ни година като несъщински възрастни; за всяка една бръчица по вашите лица поради някоя караница, от притеснение или от бурен смях; за всеки нюанс на лилавото под вашите очи, появил се заради плача през нощта, заради някоя непокорна висока телесна температура от грип, заради съпреживяването на притеснението преди важен за нас изпит... Благодаря ви за това, че сте нашите супергерои с недостатъци, а именно човешки супергерои! Бих искала да ви благодаря и за това, че ни имате за някои и искате да бъдем някои.
Започвам това писмо така, както ти завърши своето, Емилия. Просто много обичам тази фраза. Нея, и „Човек е толкова голям, колкото са мечтите му.“
Много обичам да знам, че човекът, който стои срещу мен, искрено се интересува от това, което аз мисля. И затова благодаря, че си един от хората, за които има нещо много по-ценно от верния или грешния отговор. Благодаря, че даваш шанс ние да споделим нашия отговор, нашето виждане, нашето преживяване. А то си беше преживяване. Благодаря!
Винаги съм се опитвала да оценявам и обичам навреме – а единственото „навреме“ за мен е тук и сега. Затова на първо място, преди да кажа каквото и да е било за гимназиалния период, трябва да благодаря на няколко много важни личности.
На Мирослава и Ивайло Чанови, моите родители, които ме направиха човек. Вие сте най-ценното, което имам.
На Диана Петкова, моята класна ръководителка. Вие ме окуражихте да повярвам, че моите мечти имат значение и че аз самата имам значение.
На Антоанета Попхлебарова, моя ментор в доброволчеството и в живота. От теб научих, че винаги мога повече, по-високо и по-смело.
На Стоян Радев и Веселина Михалкова, моите родители в театъра. Благодарение на вас разбрах какво значи да гориш за това, което правиш. От вас научих какво означава уважението и любовта към труда.
На приятелите ми. От вас разбрах, че без вас не може.
На кучето ми. От теб научих, че съществува само едно време и то е тук и сега.
Та, връщам се на „Човек е толкова голям, колкото са мечтите му“. Винаги съм обичала да говоря за мечтите си, това за мен е някакъв вид временна визуализация, докато те станат реалност наистина. В училище се научих да заглушавам всичко и всички, които са готови да ми внушат, че съществува нещо подобно на „твърде голяма мечта“ или „твърде амбициозен план“. Съжалявам, че ще разваля нечии представи за света, но според мен такова нещо няма. Не казвам, че няма недостижими неща – предполагам, че все още не мога да се телепортирам, нито да бъда хирург или астронавт едновременно. Много добре знаете за какво говоря. Просто някои хора виждат граници там, където аз не. И това ме устройва.
Предстои ми да съм студентка по актьорско майсторство и моята мечта е да правя точно това, което обичам най-много – именно да посветя цялата си любов и време, да посветя себе си на театъра и киното. Всъщност ми е пределно ясно, че хората са нещо променливо и мечите им – също. Затова винаги съм казвала, че моята мечта е да бъда щастлива. В момента това да бъда щастлива съдържа това да бъда актриса, да пътувам и всички, които обичам, да бъдат добре. Знам ли какво ще съдържа това след 10 или 20 години? Не. Интересува ли ме? Не. Но решавам да подхождам смело към живота и приемам нещата, които не мога да променя. Да, ковид-19, за теб говоря.
Толкова много планове се объркаха до този момент през 2020, а и толкова много неща имат все още да се объркват в живота. Предполагам де. И се надявам. Ако нещата винаги се случваха така, както искаме, как бихме се надградили? Това, което искаме, не винаги е това, от което имаме нужда. И в промяната няма нищо страшно. Винаги съм искала хората да го знаят, да го разбират.
В училище много пъти ми беше демонстрирано, че моята мечта е сравнително маловажна, имайки предвид, че няма кой знае колко общо с математиката, и че просто искам да си се разхождам по някаква сцена. Та това изобщо професия ли е? Съжалявам, но аз не виждам нищо лошо и срамно да мисля мащабно. Съжалявам само, че с такива хора никога няма да успеем да се разберем, ние просто живеем на различни планети. И знаете ли, не бих заменила моята за нищо на света. Тя е едно безгранично и вдъхновяващо място и ми дава свободата да бъда себе си във всеки един момент.
Вярвам, че на всеки въпрос има повече от два отговора – правилен или грешен. Искрено вярвам, че има повече от това. За мен светът не е черно-бял. И не е изкован от крайности или константи. Нищо подобно. И докато в училище трябваше да отговарям на въпроси с „да“ или не“, в живота предпочитам да действам по по-различен начин. Не ме разбирайте погрешно, обичам яснотата и коректността, просто вярвам, че само „да“ и „не“ правят живота безинтересен и еднозначен. А той е всичко, но не и еднозначен.
И може би някой ден всички тези думи ще ми се струват по детски наивни и погледнати през розови очила. Може би. Но се надявам за мен изречението „Границите сами си ги поставяме“ вечно да важи. Светът просто има смисъл, когато го виждаш така.
Предстои ми да броя до 12 и тепърва да разбирам много от нещата, които са ми се случили дотук и които имат да се случват. Но ето 12 неща, които знам тук и сега.
1/ Понякога стъпката назад на пръв поглед води до две напред в перспектива.
2/ Да даваш всичко от себе си е единственият вариант, дори това да не води до успех.
3/ Да имаш мечти е прекрасно, да ги преследваш е това, което придава смисъл, а да имаш възможността да го правиш е привилегия.
4/ Без хората, които да те подкрепят, и най-хубавото нещо не е хубаво.
5/ Приключенията, пътешествията и новите знания те карат да се чувстваш жив.
6/ Прави това, което ти се прави днес. Яж това, което ти се иска днес. Кажи на някого, че го обичаш днес. Никога не знаем дали ще има утре.
7/ Променяй нещата, които не можеш да приемеш и приемай нещата, които не можеш да промениш.
8/ Както на сцената, така и в живота, никоя роля не е по-важна от друга.
9/ Ключът за много неща е в баланса.
10/ Поеми си въздух преди да се ядосаш. Разбери дали си струва.
11/ Не гледай на нещата твърде сериозно.
12/ Ти не си специален, защото си част от нещо специално. Нещо е специално, защото ти си част от него. Красиво е да се отдаваш на нещата, които смяташ за значими.
С тези 12 неща аз не откривам топлата вода, знам. Аз просто обичам да я пия.
Завършвам с нещо, което майка ми ми сподели преди време и остави ярък отпечатък в съзнанието ми. „Животът е като сладолед. Ближеш, не ближеш – той си минава. Така че по-добре- ближи.“ Моето пожелание към всеки, който е достигнал до това писмо: да ти е сладко!
